при една друга разходка. Когато го занесе вкъщи, чичо Чарли много се развълнува от находката. Каза, че било силен амулет и трябвало да го носи постоянно. Дори му уши тотемна торбичка, след това я посипа със свещен прах и пя някакви заклинания. Баща му се възмути до дъното на душата си от тези езически ритуали. По-късно Карсън изхвърли торбичката, а каза на чичо си, че я е изгубил.
Сега пъхна върха от стрела в джоба си и се изправи. Приближи се до изхода на пещерата. По някакъв начин находката му го накара да се почувства по-добре. Това беше знак — щеше да се справи, да неутрализира вируса, ако ще да е само заради Брандън-Смит.
Бурята намаля и Карсън излезе от скривалището си сред лавата. Огледа се, над хълмовете на юг се извиваше ярка дъга. Слънчевите лъчи вече пробождаха облаците. Той отвърза Дорчо, потупа го по гърба, сякаш молеше за извинение, избърса седлото и пак се метна отгоре.
Насочи коня отново към хълмовете; копитата на животното потънаха в мокрия пясък. След броени минути отново напече, от пустинята се заиздига пара, Карсън ожадня. Тъй като не искаше да хаби запасите си от вода, бръкна в джоба си и извади дъвка.
Поднесе я към устата си, но преди да я лапне, застина на място. Точно пред него преминаваха следи: кон със същите лоши подкови като неговия. Бяха пресни, оставени след дъжда.
Карсън лапна дъвката и подкара Дорчо по следите. От следващото възвишение забеляза коня и конника между два конуса от вулканична пепел. Веднага позна смешния тропически шлем и костюма. В стойката на конника обаче нямаше нищо смешно. Карсън дръпна Дорчо зад възвишението, слезе и надникна от скривалището си.
Най препускаше в тръс под прав ъгъл спрямо него, яздеше по английски маниер. Изведнъж дръпна юздите, извади лист хартия от джоба си. Разпъна го върху седлото и измъкна компас. Завъртя листа и насочи компаса право към слънцето. Накара коня да се завърти на деветдесет градуса, отново го пришпори и скоро се скри зад хълма.
Карсън отново се метна на седлото, гореше от любопитство. Уверен в способностите си на следотърсач, остави Най да набере малко преднина, след това го последва.
Най оставяше много странни следи. Яздеше по права линия около километър, правеше рязък завой под прав ъгъл и продължаваше направо още километър, после завиваше пак на деветдесет градуса и така нататък, като по дъска за шах. На всеки завой по следите личеше, че е спирал за известно време.
Карсън продължи да го следи, любопитството му още повече се засилваше. Какво, по дяволите, правеше този Най? Явно не беше излязъл просто на разходка. Ставаше късно, явно началникът на охраната предвиждаше да нощува тук, сред забравените от Бога пущинаци на трийсет километра от изследователския комплекс.
Карсън отново слезе и огледа следите. Сега Най се движеше по-бързо. Имаше добър кон, в по-добра форма от Дорчо, и Карсън си даде сметка, че няма да може да го следи непрекъснато, без да изтощи собственото си животно. С малко упражнения Дорчо можеше да настигне коня на Най, но в последно време беше водил застоял живот и бе изгубил издръжливостта си. А до комплекса имаше много път. Дори сега да тръгне обратно, нямаше да стигне преди полунощ. Време беше да се откаже от преследването.
Тъкмо смяташе да се качва на седлото и да се връща, когато чу силен глас зад гърба си. Обърна се, Най бе на няколко метра зад него.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита англичанинът.
— Разхождам се, също като теб — отвърна Карсън, с надеждата да не е издал изненадата си.
Най очевидно бе забелязал, че го следят и се беше върнал по следите си по класическия начин — да изненада преследвача отзад.
— Лъжеш, следиш ме.
— Беше ми интересно…
Най приближи още, с майсторско движение на коляното накара коня да се обърне с едната си страна към Карсън и в същото време сложи ръка на приклада на пушката си, затъкната отстрани на седлото.
— Лъжеш — изсъска. — Знам какво си намислил, Карсън, не ме прави на глупак. Ако отново те хвана да ме следиш, ще те убия, чуваш ли? Ще те заровя тук и никой никога няма да разбере какво е станало със смрадливото ти тяло.
Карсън бързо накара коня си да се обърне с глава към него:
— Никой не може да ми говори така.
— Ще ти говоря както си искам. — Най понечи да извади пушката.
Карсън заби шпори в слабините на коня си и го накара да скочи напред. Най, изненадан, опита да измъкне пушката и да я насочи към него. Дорчо се удари в Муерто, началникът на охраната политна настрани; в същия момент Карсън хвана дулото на пушката с две ръце и рязко я издърпа от ръцете на Най.
Без да сваля очи от англичанина, той свали пълнителя и го хвърли в пясъка. Извади дъвката от устата си и я напъха дълбоко в цевта. След това завъртя пушката над главата си и я запокити надалеч.
— Никога повече не насочвай оръжие към мен — каза тихо.
Най дишаше тежко, лицето му бе почервеняло. Понечи да насочи коня си към пушката, но Карсън му препречи пътя със своя.
— Яко копеле си за англичанин — отбеляза.
— Тази пушка струва три хиляди долара.
— Още една причина да не я размахваш наляво-надясно. — Карсън кимна към пушката: — Ако опиташ да я използваш сега, ще стреля накриво и ще ти пръсне хубавата опашка. Докато я изчистиш, мен вече няма да ме има.
Двамата замълчаха. Вечерното слънце се отразяваше в очите на Най, придавайки им странен златист блясък. Карсън си даде сметка, че този огнен цвят не е само игра на светлината: в очите на англичанина сякаш горяха и някакви вътрешни пламъци, някаква скрита страст.
Без да продума, Карсън извъртя коня си и потегли на север в бърз тръс. След няколко минути спря и погледна назад. Най стоеше неподвижно на възвишението и гледаше след него.
— Пази се, Карсън! — долетя отдалеч викът му.
И на Карсън му се стори, че в пустинята отеква зловещ смях, заглушен от вятъра.
Върху един брой на „Уолстрийт Джърнъл“ на бялата маса в контролната зала бяха разхвърляни частите на компактдисково устройство. Над тях стоеше приведен мъж с мръсна фланелка — самото олицетворение на съсредоточението. На фланелката беше щамповано „Посетете красивата Съветска Грузия“ заедно със силуета на някаква огромна, подобна на крепост постройка, безвкусен паметник на сталинистката грандоманщина.
Де Вака стоеше в единия край на безупречно излъсканата контролна зала и се питаше дали тази фланелка не е някаква шега.
— Нали каза, че никога преди не си поправял компактдисково устройство — каза нервно тя.
— Да — промърмори мъжът, без да вдига поглед.
— Как тогава?…
Тя не завърши изречението.
Мъжът отново промърмори нещо, после измъкна някакъв транзистор от основната платка, вдигна го с малки клещи. Огледа го:
— Хммм…
После го хвърли безгрижно върху вестника. Забърника отново с клещите и извади втори транзистор.
— Може би не трябваше да ти го давам — предположи Де Вака.
Мъжът я погледна над очилата си:
— Още не съм го оправил.
Де Вака вдигна рамене. Сега горчиво съжаляваше, че е донесла апарата си на Павел Владимирович. Макар че всички казваха, че е гений на електрониката, тя засега не виждаше никакви доказателства за това. Пък и нали сам признаваше, че никога преди не е
Владимирович въздъхна дълбоко, хвърли втория чип и се отпусна тежко на един стол; повдигна очилата
