Забранена зона

си.

— Счупено е — обяви.

— Знам. Нали затова съм ти го донесла.

Той кимна и й посочи един стол.

— Можеш ли да го поправиш, или не? — попита Де Вака, без да сяда.

Той кимна:

— Да, не се тревожи! Мога да го поправя. Има проблем с транзистора, който контролира лазерния диод.

Де Вака седна:

— Имаш ли резервен?

Владимирович кимна и потърка потния си врат. След това стана, отиде при един шкаф и се върна с малка кутия, от която стърчаха зелени електронни платки.

— Сега ще го сглобя — успокои я той.

Де Вака продължи да го наблюдава безмълвно как вади части от платките в кутията и ги слага в апарата й. За по-малко от пет минути го беше сглобил. Включи го, сложи диска, който му беше донесла и зачака. Скоро от колоните зазвуча думкането на В–52.

— Ай! — извика той и го изгаси. — Отвратительно. Какъв е този шум? Сигурно още е развален.

Захили се на собствената си шега.

— Благодаря — каза с нескрит възторг Де Вака. — Слушам го почти всяка вечер. Вече си мислех, че ще прекарам остатъка от живота си без никаква музика. Как го направи?

— Ето, много непотребни части от защитната система. Използвах една от тези. Нищо работа, много проста машина. Не е като тези!

Той посочи гордо няколкото реда компютри и монитори.

— Какво правят всички тези компютри? — полюбопитства Де Вака.

— Много неща! — заяви възбудено той; приближи се до един апарат. — Това например контролира въздушния поток. Тия пък управляват стерилизационната пещ. — Махна към друг ред уреди: — Тия пък са за охлаждането.

— Охлаждане ли?

— Да. Нали не искате въздухът да се връща от пещта с хиляда градуса температура! Трябва да се изстуди.

— Защо просто не се вкарва въздух отвън?

— Ако вкарваш въздух отвън, отработеният трябва да се изпуска някъде. Това не е хубаво. Тази система е затворена. Само в нашата лаборатория има такава. Сложили са я заради допълнителната система за сигурност на Ниво–5 от времето, когато сме работили за военните.

— Не си споменавал за тази допълнителна система преди. Не помня да съм чувала за нея.

— Тя е за авария от нулева степен.

— Няма такава. Първа степен е най-сериозната.

— Едно време е имало. — Той вдигна рамене: — Предвидена е за терористичен удар върху комплекса или при пълно заразяване. Чрез нея в Ниво–5 се вкарва въздух, загрят на хиляда градуса. Така се постига пълна стерилизация. Хорошо! Бум!

— Разбирам. Нали не може да се включи по погрешка, а?

Павел се ухили:

— Невъзможно. Когато започнахме да работим по цивилни задачи, системата беше изключена. — Той махна към един близък компютър. — Може да проработи само ако пак се включи.

— Добре — отдъхна си Де Вака. — Не искам да ме опекат жива само защото някой натиснал по погрешка ръчката.

— Права си. Навън и бездруго е горещо, нет? Жарко!

Той поклати глава, загледа разсеяно вестника. Изведнъж застина. Вдигна увисналия от масата край на вестника и заби пръст в една статия:

— Видя ли това?

— Не.

Тя погледна колоните с цифри. Павел сигурно бе откраднал вестника от библиотеката на комплекса. В нея се получаваха десетина периодични издания, които не можеха да се намерят в Интернет. Бяха единствените печатни материали, разрешени в „Маунт Драгън“.

— Акциите на „Джиндайн“ пак са спаднали с половин пункт! Знаеш ли какво значи това?

Де Вака поклати глава.

— Губим пари!

— Пари ли губим?

— Да! Ти имаш акции, аз имам акции, а сега са спаднали с половин пункт! Аз губя три хиляди долара! Какво само можех да направя с тия пари!

Той се хвана за главата.

— Това не е ли нормално? — попита Де Вака.

— Что?

— Цените на акциите не се ли променят всеки ден? Ту надолу, ту нагоре.

— Да, всеки ден! Миналия понеделник спечелих шестстотин долара.

— Какво тогава?

— Става по-лошо! Миналия понеделник бях с шестстотин долара по-богат. Сега ги няма! Пуф!

Той разпери отчаяно ръце.

Де Вака се опита да сдържи смеха си. Този човек сигурно всеки ден следеше курса на акциите си. Радваше се като дете, ако се покачат, мечтаеше си как ще похарчи спечелените пари; и изпадаше в луд ужас, ако цените им спаднат. Така е, като дадеш акции на хора, които никога преди не са инвестирали. Все пак тя бе сигурна, че Павел печели много от тези акции. Не беше проверявала от постъпването си в „Маунт Драгън“, но знаеше, че акциите на „Джиндайн“ постоянно се покачват, че служителите забогатяват с всеки изминал ден.

Владимирович отново поклати глава:

— През последните дни става все по-лошо и по-лошо. Спаднаха с много пунктове!

Де Вака се намръщи:

— Откъде знаеш?

— Не си ли чула какво се говори в стола!? Онзи професор от Бостън, Левин. Все говори лошо за „Джиндайн“, за Брент Скоупс. Сега е казал нещо много лошо. — Той понижи глас: — КГБ щеше да знае как да се разправи с такъв човек. — Въздъхна дълбоко и й подаде компактдисковото устройство: — Нямаше да го оправям, ако знаех, че ще чуя такава упадъчна контрареволюционна музика.

Де Вака се засмя и му каза довиждане. Реши, че щампата на фланелката му е шега. Все пак, за да работи в „Маунт Драгън“ при военните, трябваше да са го проверили из основи. Някой път трябваше да го хване в стола и да го накара да й разкаже цялата си история.

„Харвард Ярд“ се задъхваше от жега. Листата на вековните дъбове и кестени висяха повехнали, под сянката им жужаха цикади. Левин съблече износеното си сако и го преметна през рамо, жадно вдиша ухаещия на прясно окосена трева въздух.

В приемната Рей човъркаше ожесточено зъбите си с изправено кламерче. При влизането на Левин той изръмжа:

— Имате гости.

Левин се намръщи. Кимна към затворената врата на кабинета си:

— Вътре ли си ги пуснал?

— Компанията не ми хареса.

Левин отвори вратата и Ъруин Ландсбърг, ректорът на университета, го посрещна с усмивка. Подаде му ръка.

— Чарлс, отдавна не сме се виждали — каза с дрезгав глас. — Много отдавна. — Той посочи един мъж