със сив костюм. — Това е Линърд Стафърд, новият декан на факултета.
Левин пое отпуснатата ръка на Стафърд, крадешком огледа кабинета. Питаше се колко ли време са прекарали тези двамата вътре. Погледът му спря на лаптопа, от който още висеше телефонният кабел. Колко глупаво да го остави така. До връзката оставаха само пет минути.
— Топличко е тук — отбеляза ректорът. — Чарлс, трябва да ти сложим климатик.
— От климатиците настивам. Предпочитам да е жега. — Левин се настани зад бюрото си. — И така, какъв е проблемът?
Двамата посетители седнаха, огледаха разхвърляните наоколо книги и списания с отвращение.
— Ами, Чарлс — продължи ректорът, — идваме за това дело.
— Кое?
Ректорът го изгледа обидено:
— Приемаме тези неща много на сериозно. — След като Левин не отговори, продължи: — Делото, заведено от „Джиндайн“, разбира се.
— Това е пълна глупост. Ще го прекратят.
Деканът се приведе:
— Доктор Левин, за съжаление ние не споделяме вашия оптимизъм. Това дело не е самоцелно. „Джиндайн“ ви обвинява в кражба на поверителна информация, незаконен достъп до компютърната им система, клевета и какво ли още не.
Ректорът кимна:
— „Джиндайн“ предяви много сериозни обвинения. Не толкова заради фондацията, колкото заради методите ти на действие. Точно това най-много ме тревожи.
— Какво им има на методите ми?
— Не се карай на мен. — Ректорът нагласи маншетите си. — И преди си се забърквал в неприятности и ние винаги сме те поддържали. Не винаги ни е било лесно, Чарлс. Някои фирми, много влиятелни фирми, настояват да те изправим пред дисциплинарната комисия. Досега всеки път, когато етичността на действията ти е поставяна под въпрос… е, трябваше да защитаваме интересите на университета. Много добре знаеш какво е законно и какво — не. Придържай се в тези рамки. Сигурен съм, че ме разбираш. — Усмивката му леко помръкна. — Затова няма да те предупреждавам повече.
— Доктор Ландсбърг, струва ми се, че вие
Левин погледна часовника си. Две минути. По дяволите!
Ландсбърг вдигна въпросително вежди:
— Бъдещето на човешкия вид ли?
— Това е война. „Джиндайн“ променя генома на половите ни клетки; по този начин извършва светотатство срещу самия човешки живот. „Крайностите в борбата за свобода не са зло.“ Не помните ли тази сентенция. Когато се разрушаваха концлагерите, никой не мислеше за етика и законност. Сега те се бъркат в самия човешки геном. Имам доказателства.
— Сравнението ти между нацистка Германия и „Джиндайн“ е обидно. Каквото и да си мислиш за тях, те не са СС. С това неуместно сравнение заличаваш добрите си дела в името на Холокоста.
— Напротив. Посочете ми разликата между евгенетиката на Хитлер и онова, което „Джиндайн“ прави в „Маунт Драгън“.
Ландсбърг се облегна на стола си и въздъхна отчаяно:
— Ако ти не виждаш разлика, Чарлс, значи погледът ти е замъглен. Аз подозирам, че това е свързано повече с личните ти противоречия с Брент Скоупс, отколкото с благородната загриженост за бъдещето на човечеството. Не знам какво е станало преди двайсет години и не ме интересува. Искаме да оставиш „Джиндайн“ на мира.
— Това няма
Деканът вдигна нервно ръка:
— Доктор Левин, трябва да разберете интересите на университета. Не можем да ви оставим да си разигравате коня, докато ни съдят за двеста милиона!
— Приемам това за намеса в самостоятелността на фондацията. Скоупс опитва да упражни натиск срещу вас, нали?
Ландсбърг се намръщи:
— Ако под „натиск“ разбираш двестате милиона долара, да!
Телефонът иззвъня, модемът забръмча. На екрана се появи познатата картинка: мимът, който жонглира със земното кълбо.
Левин се облегна непринудено назад, за да закрие монитора от погледа на посетителите си.
— Имам малко работа — каза.
— Чарлс, струва ми се, че пак не си разбрал. Можем да отнемем лиценза на фондацията, когато си поискаме. И ако продължаваш да се инатиш, ще го направим.
— Няма да посмеете. Пресата ще ви разнищи. Освен това аз имам договор.
Ректорът рязко се изправи и се запъти към вратата, лицето му бе пребледняло. Деканът стана бавно, наведе се към Левин:
— Чували ли сте някога израза „неетично поведение“? Това е едно от условията, при които имаме право да прекратим договора ви.
Той се приближи до вратата, после спря, погледна замислено Левин.
Глобусът на екрана започна да се върти по-бързо, мимът, който го държеше се намръщи нетърпеливо.
— Приятно ми беше да побъбрим — каза Левин. — Моля, затворете вратата, като излизате.
Когато Карсън влезе в заседателната зала на „Маунт Драгън“, прохладното бяло помещение беше претъпкано с хора. Звучеше припрян шепот. Днес мониторите бяха скрити, видеостената — изключена. Покрай стените бяха наредени масички с пълни кани кафе и пластмасови чашки и учените се тълпяха около тях.
Карсън мерна Андрю Вандеруогън и Джордж Харпър в един ъгъл. Харпър му помаха:
— Срещата всеки момент започва. Готов ли си?
— Готов за какво?
— Де да знам? За кръстосан разпит, предполагам. Говори се, че ако не му хареса нещо, може да ни закрие.
Карсън поклати глава:
— При такъв инцидент няма да го направят.
Харпър изръмжа:
— Чува се също, че този ревизор има право да възбужда и съдебни дела.
— Съмнявам се. Откъде се чуват такива неща?
— От обичайния извор на слухове в „Маунт Драгън“: стола. Вчера не те видяхме. Докато не отворят Ниво–5, не ни остава нищо друго, освен да киснем в библиотеката или да играем тенис на четирийсетградусовата жега.
— Излязох да пояздя.
— Да яздиш? Знойната си лаборантка ли имаш предвид?
Харпър се разхили.
Карсън завъртя очи. Харпър понякога го дразнеше. Беше решил да не споменава за срещата си с Най пред никого. Така само щеше да си създаде повече главоболия.
Харпър се обърна към Вандеруогън, който хапеше устни и зяпаше безизразно тълпата:
— Като се замисля, и ти не беше в кафето. Целия ден в стаята си ли стоя, а, Андрю?
Карсън се намръщи, Вандеруогън очевидно още се измъчваше за случката в Камерата на смъртта и за мъмренето от страна на Скоупс. По зачервените му очи личеше, че напоследък не е спал много. Харпър беше тактичен като слон.
Вандеруогън се обърна и го изгледа. Изведнъж залата утихна. Влязоха четирима души: Сингър, Най, Майк Мар и слаб, прегърбен мъж с кафяв костюм. Непознатият носеше издуто куфарче, което тежко се
