Забранена зона

— Системата е активирана — прозвуча отново женският глас.

— Готови сме — каза Карсън.

Де Вака натисна копчето за общия канал на комуникационната система, думите й бяха предадени из целия комплекс:

— Най. Слушай много внимателно.

— Нямате думата — прозвуча гласът на началника на охраната. — Можете само да изпълнявате.

— Слушай, гадино! Намираме се в станцията на охраната на Ниво–5. Активирахме системата за безопасност при нулево ниво на биологична авария. Пълна стерилизация.

— Де Вака, ако…

— Не може да се спре. Разбираш ли? След няколко минути в Камерата на смъртта ще навлезе въздух с температура хиляда градуса. Цялото проклето място ще се превърне в пепел. Всеки в радиус от триста метра ще стане на пържола.

Сякаш да придаде допълнителна тежест на думите й, предупредителният женски глас отново прозвуча по системата:

— Нулевото ниво на биологично обезопасяване е активирано. Имате десет минути за евакуация.

— Десет минути? — промълви Карсън. — Боже Господи.

— Де Вака, ти си била по-луда, отколкото си мислех — чу се гласът на Най. — Няма начин да успееш. Чуваш ли?

Де Вака избухна в смях:

— Мен ли наричаш луда? Да не би аз да препускам всеки ден из пустинята с коса на опашка и тропически шлем?

— Сусана, млъквай! — сряза я Карсън.

Комуникационната система заглъхна.

— Гай, гледай! — извика тя по малообхватния канал.

Посочи зад гърба му. Карсън се обърна към мониторите. Заоглежда безбройните черно-бели картини; все още не разбираше какво е привлякло вниманието й. Лабораториите и коридорите бяха все така пусти.

Освен един. По главния коридор, при самия вход, се движеше един-единствен силует. От увереността в походката му Карсън го побиха тръпки. Той се приближи и се взря в екрана. Натрапникът носеше един от по-широките изолационни костюми с допълнителен въздушен запас, каквито използваше охраната. Държеше и някакъв дълъг черен предмет. Когато човекът с широкия костюм се приближи още до камерата, Карсън установи, че това е двуцевна пушка-помпа.

След това обърна внимание на походката на натрапника. Накуцваше по странен начин, сякаш кракът му всеки момент ще се откачи.

— Майк Мар — промърмори Де Вака.

Карсън понечи да натисне копчето на комуникационната система, но изведнъж спря. Имаше чувството, че още нещо не е наред; нещо много важно. Остана неподвижно, опитвайки се да разбере какво.

Изведнъж го осени прозрение. По време на безбройните часове, които бе прекарал в Камерата на смъртта, в какофонията от гласове, звучали по комуникационната система, постоянно го бе съпътствал и друг шум — спокойното съскане от въздушния клапан на костюма.

Сега това съскане бе изчезнало.

Карсън трескаво откачи дихателния си маркуч, грабна друг и го включи. Пак нищо.

Обърна се към Де Вака, която наблюдаваше изумено действията му. Изведнъж по лицето й се изписа изражение, че е разбрала.

— Мръсниците са изключили системата за подаване на въздух — чу се гласът й.

— Остават девет минути за евакуация — предупреди женският глас.

Карсън вдигна ръка пред стъклото на шлема си, за да даде знак на Де Вака да мълчи. Размърда безшумно устни: „Колко дълго?“

Де Вака вдигна ръка, разпери пръсти. В костюмите им имаше резерви от въздух за пет минути.

„Пет минути. Боже мили, толкова трае само процедурата по обеззаразяване…“ Карсън отчаяно опита да надделее страха. Погледна отново мониторите. Мар напредваше бързо.

Карсън си даде сметка, че имат само една възможност.

Откачи безполезния дихателен маркуч от костюма си и даде знак на Де Вака да го последва. Излязоха от станцията на охраната. Карсън се хвана за парапета на стълбата и погледна нагоре, където пет етажа над тях зееше тръбата, водеща към стерилизационната пещ. Мар още го нямаше. Карсън се заизкачва бързо, премина покрай генераторите и резервните лаборатории на горното ниво. Двамата с Де Вака бързо се мушнаха зад масивната врата на голяма хладилна стая.

Карсън се обърна към спътницата си и отново й направи знак да мълчи, след това се опита да диша по- бавно, за да изразходва по-икономично кислорода. Надникна към шахтата на стълбището.

Карсън знаеше, че няма начин да излязат от Камерата на смъртта, без да минат през обеззаразяване. Мар сигурно също го знаеше. Първо щеше да ги потърси около изхода на стълбището и като не ги намери, да предположи, че още са в станцията на охраната. Нямаше да си губи времето с другите райони на Камерата.

Карсън поне се надяваше да е така.

— Осем минути за евакуация — прозвуча поредното предупреждение.

Двамата се свиха в мрака и тревожно загледаха към стълбището. Карсън усети как Де Вака потропва нетърпеливо зад гърба му, направи й знак да мирува. Почуди се какви ли смъртоносни микроорганизми се съхраняват в хладилника зад тях. Секундите изтичаха. Карсън се запита дали планът му вече не е предопределил смъртта и на двама им.

Изведнъж на най-горното стъпало стъпи крак с червен костюм. Карсън издърпа Де Вака по-назад. Скоро Мар се появи в цял ръст. Огледа се за кратко на етажа и продължи надолу към станцията на охраната.

Карсън изчака няколко секунди, след това излезе от скривалището си. Де Вака го последва. Той внимателно погледна надолу, стълбището бе празно. Мар сигурно отиваше към станцията на охраната. Сигурно щеше да действа по-внимателно, в случай че Карсън е въоръжен. Това им даваше няколко секунди преднина.

Карсън подкани Де Вака да го последва нагоре. Качиха се на най-горния етаж и бързо тръгнаха към изхода. Минаха покрай зверилника.

Шимпанзетата бяха побеснели от постоянния вой на сирените. Гледаха с гневни кървясали очи и тракаха непрестанно по решетките. Няколкото празни клетки стояха като мълчаливо свидетелство за последните жертви на вируса.

Карсън се приближи до клетките. Внимателно отбягвайки протегнатите пръсти, разхлаби резетата им. Възбудени от присъствието му, животните закрещяха още по-яростно. Костюмът му сякаш завибрира от шума.

— Седем минути за евакуация.

Карсън тичешком излезе от зверилника и се отправи към изхода. Като го видя, Де Вака отвори херметичната врата и двамата влязоха в помещението за дезинфекция. Докато отровната смес ги обливаше, Карсън надникна през стъкленото прозорче към Камерата на смъртта. Досега от тропането и скачането на шимпанзетата резетата трябваше да са се освободили и клетките да са се отворили. Той си представи как разярените животни скачат из лабораториите, търчат из коридорите… по стълбите…

— Пет минути за евакуация.

Изведнъж Карсън почувства, че се задушава. Обърна се към Де Вака и прокара пръст пред врата си. Ако продължат да дишат, щяха да поемат само въглероден двуокис.

Жълтият душ спря и вратата към следващото помещение се отвори. Опитвайки се да преодолее желанието да вдиша, Карсън пристъпи напред. Огромните вентилатори на системата за изсушаване забръмчаха; дробовете го заболяха в отчаяна нужда от кислород. Той се облегна немощно на стената и погледна Де Вака. Тя поклати глава.

„Изстрел ли беше това?“ В шума от вентилаторите Карсън не можеше да прецени.

Най-после и последната врата се отвори и те се измъкнаха в помещението за преобличане. Карсън