Забранена зона

юг. Бронетранспортьорите се отдалечаваха. Накрая светлините им напълно изчезнаха.

Когато слезе след последното оглеждане, Карсън се запита дали да съобщи на Де Вака най-лошата новина. Дори с шест литра само за тях, конете надали щяха да издържат и половината от разстоянието. Трябваше да намерят поне един извор по пътя.

Най пристегна седлото на Муерто и провери дали е поставено добре. Всичко беше наред. Пушката висеше в кобура си от дясната страна, откъдето можеше да я измъкне лесно само с едно движение. Металната кутия с 24-хилядните топографски карти на пустинята също бе закрепена на седлото.

Той преметна допълнителни дисаги отзад и ги натовари с боеприпаси. След това напълни два петнайсетлитрови мяха с вода, привърза ги един за друг и ги закрепи на седлото. Това бяха допълнително трийсет килограма товар, но нямаше да мине без тях. Можеше да не му се наложи да търси Карсън. Ограничените запаси от вода на бегълците щяха да свършат работата вместо него. Трябваше обаче да се увери. Искаше да види мъртвите им, изсъхнали тела, за да е сигурен, че тайната му отново е само негова.

На предната част на седлото привърза торбичка с един цял хляб и два килограма сирене чедар. Провери фенерчето си и го прибра в дисагите, заедно с комплект резервни батерии.

Най работеше спокойно, нямаше закъде да бърза. Муерто се беше оказал издръжлив кон и бе в много по-добра форма от двете кранти на Карсън. Бегълците сигурно бяха изтощили животните още в началото в стремежа си да се измъкнат от бронетранспортьорите. Това бе лошо начало. Само глупаците и холивудските звезди карат конете си да препускат в галоп. Ако Карсън и спътницата му искаха да прекосят пустинята, трябваше да тръгнат по-бавно. Дори и тогава, щом почувстват жажда, конете им щяха да започнат да се препъват. Най предположи, че без вода, дори да вървят само през нощта, нямаше да издържат повече от петдесет-шейсет километра. Ако опитат да вървят и през деня — вероятно наполовина. Всяко животно, легнало неподвижно на земята, дори да се движи бавно, веднага привлича цяло ято лешояди. Само това му стигаше, за да ги открие.

Той обаче нямаше нужда от лешояди, за да разбере къде са. Следотърсачеството е едновременно изкуство и наука, като музиката и ядрената физика. Изисква голям опит и силно развита интуиция. В „Празната четвъртина“ бе научил много, а през дългите скитания из Хорнада дел Муерто уменията му се бяха усъвършенствали.

Той провери за последно багажа си. Всичко бе перфектно. Метна се на седлото и изкара коня от бараката. Тръгна по осветените от огъня следи на бегълците. От време на време се налагаше да запали фенерчето, за да ги разгледа. Точно както си мислеше, те бяха препускали. Чудесно, всяка минута в галоп означаваше един километър по-малко на финала. Бяха оставили следи, които биха извадили очите и на пълен идиот. „И пълен идиот ги следва“ — помисли си весело Най, докато гледаше пресичащите се объркани следи от гуми.

Той спря за момент в тъмното. Стори му се, че чува някой да произнася името му. Завъртя се на седлото и огледа безкрайната пустиня за източника. После отново подкара коня в бавен тръс.

Времето, водата и пустинята — всички бяха на негова страна.

Карсън спря в края на лавовото поле и погледна на север. Млечният път прекосяваше тъмното небе, за да изчезне някъде зад хоризонта. Наоколо цареше пълен мрак. Слабо червеникаво сияние показваше мястото на „Маунт Драгън“. Святкащите лампички на върха на най-високата антена върху вулканичния конус отдавна бяха изгаснали, когато електрозахранването в комплекса бе прекъснало.

Карсън вдиша жадно ароматния нощен въздух, миришещ на сухи треви.

— Трябва да заличим следите си на мястото, от което ще излезем от лавата — каза той.

Де Вака хвана двата коня за юздите и ги поведе. Карсън слезе от застиналата лава след нея, свали ризата си, обърна се с гръб към спътничката си и запълзя на заден ход, влачейки дрехата по пясъка. Движеше се бавно и внимателно. Знаеше, че не е възможно да заличи напълно следите, но това щеше да свърши работа. Ако мине някой бронетранспортьор, пътуващите вътре със сигурност нямаше да видят нищо.

Продължиха така стотина метра, просто за всеки случай. След това Карсън се изправи, изтърси ризата си и я облече. Цялата работа му беше отнела десет минути.

— Засега е добре — каза той, отиде при Де Вака и се качи на коня си. — Оттук тръгваме на север. Това означава, че ще минем на пет километра от „Маунт Драгън“.

Той погледна небето, за да се ориентира по Северната звезда. Подкара коня си в лек тръс — най- ефективния конски ход. Де Вака го последва. Продължиха мълчаливо. Карсън погледна часовника си. Един часът. Оставаха им четири часа до съмване: значи трийсет и пет километра. Щяха да се отдалечат на трийсетина километра северно от „Маунт Драгън“, общо им оставаха сто и петдесет. Въздухът бе леко влажен, което означаваше, че преди съмване можеше да падне и роса.

За пътуване през деня и дума не можеше да става. Това означаваше, че трябваше да намерят някоя долчинка, където конете да починат и да потърсят нещо за храна.

— Каза, че предците ти дошли през 1598-а — заговори по едно време Карсън.

— Да. Двайсет и пет години преди първите английски заселници да акостират на Плимут Рок.

— Не спомена ли за някакъв извор?

— Охо дел Агила. Тръгнали през Хорнада и им свършила водата. Един апач им показал извора.

— Къде е бил?

— Не знам. По-късно местонахождението му било забравено. В една пещера, струва ми се, в подножието на планината Фра Кристобал.

— Господи, Фра Кристобал е дълга почти сто километра.

— Като са ми разказвали историята, не съм планирала да скитам из района. Спомням си, че дядо ми твърдеше, че водата извирала от пещерата и пак там потъвала.

Карсън поклати глава. Лавата на планините бе цялата в дупки и пещери. Никога нямаше да намерят извора, освен ако водата не излизаше на повърхността, където да дава живот на някаква зеленина.

Продължиха в тръс, единственият шум идваше от скърцането на седлата. Карсън отново погледна звездното небе. Красива безлунна нощ. При други обстоятелства тази разходка щеше да му доставя удоволствие. Той отново си пое дълбоко въздух. Да, със сигурност щеше да падне роса. Поне с това имаха късмет. Той мислено прибави още петнайсет километра към разстоянието, което можеха да минат без вода.

Левин прехвърли последната, непълна страница от файла на Карсън, после бързо го запази на диска.

„Мим, сигурен ли си?“ — написа.

Да. Скоупс се оказа много хитър. Направо гениален. Открил е програмата ми и е вградил своя в нея. Тя е задействала някаква аларма, щом Карсън е опитал да се свърже с нас.

„Мим, говори на английски.“

Този кучи син е подслушвал собствената ми система за подслушване и Карсън е паднал направо в капана. Все пак част от информацията остана в мрежата и аз успях да я изтегля.

„Има ли опасност да те разкрият?“ — написа Левин.

Да разкрият? Мен? УСОС

„УСОС ли? Не разбирам.“

„Умирам си от смях“. Прекалено добре съм се скрил. Всеки опит да ме открият ще включи система от информационни лабиринти. Скоупс обаче явно не прави такива опити. Напротив. Прокопа ров около „Джиндайн“.

„Какъв ров?“

Физически прекъсна всякакъв достъп до компютрите на „Джиндайн“. Няма начин да се свържеш с главната му квартира, било то по телефона, факса или компютъра. Всички връзки са прекъснати.

„Ако информацията в тези файлове е вярна, «Пурблъд» има ужасен страничен ефект и самият Скоупс е