Колко обаче бяха продължили? Дали бяха завили отново на юг, или се бяха върнали на север? И в двете посоки нямаше никакъв извор. Най бе виждал вода в Хорнада само след проливни дъждове, когато се образуваха временни локви. Освен в деня, когато заподозря, че Карсън иска да научи тайната му, не беше валяло от месеци. Сигурно нямаше да повтори, докато не започне дъждовният сезон през август.
Струваше му се по-логично да са тръгнали на юг, защото на север трябваше да пътуват повече и щеше да им се наложи да вървят по-дълго време през лавата.
Карсън без съмнение бе предвидил, че точно така ще си помислят преследвачите.
— На север — подсказа гласът.
Най спря и се заслуша. Гласът бе познат, надменен и висок, с надутия лондонски акцент, който образованието в никое частно училище, независимо колко е реномирано, не може да заличи. Струваше му се някак си напълно естествено да говори на него. Той се запита чий беше този глас.
Върна се при Муерто и се качи на седлото. По-добре да се увери твърдо в правилността на предположението си. Той реши първо да обиколи лавовото поле от север и ако не намери следи, да тръгне на юг.
След половин час откри отпечатъците, където Карсън бе направил жалък опит да заличи следите си. Значи гласът имаше право: бяха тръгнали на север. Замазаният от Карсън пясък бе нахвърлян равномерно, за разлика от естествено навятия. Най с мъка проследи дирята до мястото, откъдето следите отново започваха, ясни като магистрала, и продължаваха направо към Северната звезда. Работата се оказа по- лесна, отколкото беше предполагал. Щеше да ги настигне някъде на разсъмване. С пушката „Холанд и Холанд“ щеше да улучи Карсън от половин километър. Беглецът щеше да е мъртъв още преди да чуе изстрела. Нямаше да има среща, жални молби. Само един изстрел от петстотин метра и още един за кучката. Тогава най-после спокойно щеше да търси единственото, което имаше значение за него: златото на Маунт Драгън. Той отново направи изчисленията. Беше ги правил безброй пъти и ги знаеше наизуст. Товарът, който може да носи едно муле, е между деветдесет и сто и двайсет килограма в зависимост от мулето. Във всеки случай това бе злато поне за един милион. То обаче можеше да не е на златни кюлчета, а под формата на монети от предреволюционна Нова Испания, което увеличаваше стойността му два пъти.
Двамата бегълци трябваше някъде да са излезли от лавата. Там щеше отново да хване дирите им.
Той вече не зависеше от „Маунт Драгън“, не зависеше от Скоупс. Оставаше само Карсън, Карсън предателят, Карсън крадецът. И куршумът щеше да си свърши работата.
Към три часа доста захладня. Карсън и Де Вака достигнаха върха на едно възвишение и заслизаха в някаква широка, тревиста долина. Вече два часа, откакто бяха минали покрай отблясъците на „Маунт Драгън“. Зад тях не се виждаха светлини от фарове. Бронетранспортьорите ги бяха загубили.
Карсън спря коня си. Слезе и прокара ръка по тревата. Див овес, богат на белтъчини — идеална паша за конете.
— Ще поспрем за два часа — обяви той. — Да оставим конете да се напасат.
— Не трябва ли да продължим, докато е още тъмно? Може да изпратят хеликоптери.
— Не и над ракетния полигон. Във всеки случай не може да яздим много по светло. Трябва бързо да намерим някоя пещера за скривалище. Искам обаче да извлека пълна полза от росата. Няма да повярваш колко вода могат да поемат конете, докато пасат мокра трева. Не трябва да я изпускаме. С един час тук ще спечелим още петнайсетина километра после.
— А, още един индиански трик.
Карсън се обърна рязко към нея:
— Това не е смешно. Като имам прародител юта, не значи, че съм индианец.
— Кореняк американец искаш да кажеш — подразни го тя.
— По дяволите, Сусана, дори индианците са дошли от друг континент. Няма коренни жители американци.
— Тук някакво чувство за срам ли долавям,
Карсън не отговори, свали юздите на Дорчо. Завърза двата му предни крака с въженце. Направи същото с другия кон. След това разхлаби малко ремъците и ги прокара през халките на оглавника.
— Хитър начин да ги спънеш — отбеляза Де Вака.
— Най-добрият.
— За какво сложи тези ремъци там?
— Заслушай се.
Двамата замълчаха. Конете наведоха глави, катарамите на ремъците им започнаха леко да се удрят и да подрънкват.
— Обикновено си нося звънче — обясни Карсън, — но и това върши работа. В тишината на нощта това подрънкване се чува на триста метра. Иначе конете просто ще изчезнат в мрака и никога няма да ги намерим.
Той седна в пясъка и зачака да чуе още някоя забележка за индианците юта.
— Знаеш ли,
— Как така?
— Ами, първо, ти си най-подходящата компания за прекосяване на пустинята Хорнада дел Муерто.
Карсън примигна удивен от този комплимент. Запита се дали и това не е подготовка за някоя пиперлива забележка.
— Още много ни остава — отбеляза. — Изминали сме едва една пета от пътя.
— Да, но аз вече мога да преценя. Без теб нямаше да стигна доникъде.
Карсън замълча. Все още имаше чувството, че шансът им да намерят вода е не повече от петдесет процента. Това означаваше петдесет процента шанс за оцеляване.
— Значи ти си работил в онова ранчо, а?
— В Даймънд Бар — отвърна Карсън. — След като взеха ранчото на баща ми.
— Голямо ли беше?
— Да. Баща ми постоянно въртеше търговия. Все купуваше земя, продаваше я, после пак си я връщаше. Обикновено все на загуба. Банката иззе трийсет и пет квадратни километра земя, която е била собственост на рода ми в продължение на сто години. Имахме още петстотин квадратни километра пасбища под аренда. Огромна площ, но по-голямата част — напълно неплодородна. Добитъкът на баща ми просто нямаше начин да оживее там.
Той се излегна.
— Спомням си как като дете реших да обходя с коня си имението. Само външната ограда беше стотина километра дълга, а имаше и триста километра вътрешни ограждения. С брат ми я обхождахме цяло лято, за да я оправяме. Какво забавление падаше само. Всеки яздеше кон и водеше след себе си муле с колчета, тел и инструменти. Също постелки и малко храна. Това муле беше невероятен инат. Казваше се Бобб. С две „б“-та.
Де Вака се засмя.
— Спяхме, където стигнем. Вечер спъвахме конете и си намирахме някое закътано местенце да легнем и да си запалим огън. За първата вечер винаги си носехме по една голяма замразена пържола. Ако беше достатъчно голяма, до вечеря тъкмо се размразяваше. Оттам нататък карахме на боб и ориз. След вечеря лежахме до огъня, докато изгасне, съзерцавахме звездите и пиехме кафе.
Карсън замълча. Тези спомени му се струваха като отдавна забравен сън. И все пак същите звезди, които бе гледал като дете, сега пак светеха над главата му.
— Сигурно ти е било много мъчно за ранчото — каза тихо Де Вака.
— Това е едно от най-лошите преживявания в живота ми. Бях се превърнал в част от тази земя.
Карсън започваше да чувства лека жажда. Взе едно камъче от земята, изчисти го в панталоните си и го лапна.
— Хареса ми как заблуди Най и другите малоумници — продължи Де Вака.
— Лесна работа. Истинският ни враг е пустинята.
Той се замисли върху лекотата, с която бе заблудил преследвачите. Изненадваща лекота. Не бяха
