изгасили фаровете, докато го преследваха. Дори не се бяха разпръснали, за да го проследят сред застиналата лава. Просто се втурнаха на юг като стадо овце. Как можеше Най да е толкова глупав?
Не. Най не можеше да е толкова глупав.
За пръв път Карсън се запита дали Най изобщо е бил заедно с другите преследвачи. Колкото повече се замисляше, толкова по-малко вероятно му се струваше. Но ако не беше с бронетранспортьорите, къде, по дяволите, се намираше в момента? Дали беше останал в „Маунт Драгън“, за да ръководи гасенето на пожара?
Той изведнъж си даде сметка, че Най е тръгнал да ги преследва. Не с бръмчащ, тромав бронетранспортьор, а с големия си шарен кон.
По дяволите. Трябваше той да вземе коня или поне да му забие някой пирон в копитото.
Той се прокле заради собствената си недосетливост и погледна часовника си. Беше три и четирийсет и пет.
Най спря и слезе от коня, отново огледа следата. На силната светлина на фенерчето успяваше да различи миниатюрните купчинки пясък, натрупани около дупките от конски копита. Бяха пресни и ясни, вятърът още не ги беше заличил. Следата сигурно бе оставена преди не повече от час. Карсън се движеше в лек тръс, без да прави повече опити да заличава стъпките си. Най предположи, че бегълците са на седем-осем километра напред. Щяха да спрат някъде за през деня.
Точно там щеше да ги пипне.
Той отново възседна Муерто и го подкара в бърз тръс. Най-доброто време да ги хване беше на разсъмване, преди дори да си помислят, че може да са ги проследили. Щеше да ги издебне, да изчака, докато стане достатъчно светло за добро прицелване. Конят му се справяше отлично, беше малко потен, но нищо повече. Можеше да продължи със същото темпо още поне седемдесет километра. А му оставаха още двайсет и пет литра вода.
Изведнъж му се причу нещо. Той бързо изключи фенерчето и спря. Лекият бриз от юг донесе някакъв звук. Най накара коня си да застане неподвижно и се заслуша. Минаха пет минути, десет. Вятърът леко промени посоката си и той дочу високи спорещи гласове и някакво леко подрънкване.
Значи вече бяха спрели. Глупаците си бяха въобразили, че са надхитрили преследвачите и че могат вече да почиват. Той зачака, затаи дъх. Гласът —
Най слезе и заведе коня зад малко възвишение, където щеше да остане скрит и да се напасе на спокойствие. След това отново излезе на ръба на долчинката. Гласовете се чуваха ясно отдолу.
Той легна по корем. Доколкото можеше да прецени, намираше се на около триста метра от тях. Гласовете се чуваха ясно; да се приближи още малко, и щеше да разбере какво си говорят. Може би спореха как да разделят златото.
Пък и дори да го видят, къде можеха да избягат? При други обстоятелства той дори нарочно щеше да им издаде присъствието си, за да ги изплаши. Разбира се, веднага щяха да се втурнат да бягат. Нямаше да успеят да се доберат до конете. Преследването щеше да му донесе вълнуващо, макар и кратко, удоволствие. Като да ловуваш газели в пустините на Арабия. С тази разлика, че газелата тича с шейсет километра в час, а човек — с по-малко от двайсет.
Преследването на този мръсник Тийс му бе доставило истинско удоволствие, по-добро отколкото беше очаквал. Прашната буря направи лова още по-интересен и му позволи да се скрие по-добре, когато остави коня си на пътя, за да подмами инспектора да се покаже от машината. А и самият Тийс го изненада приятно. Въпреки болнавия си вид той се оказа невероятно издръжлив, бяга, кри се в бурята, съпротивлява се до последно. Може би очакваше засада. Накрая нямаше страх в очите му, нямаше жални молби за пощада. Сега глезеното момченце лежеше под няколко педи пясък, откъдето никой лешояд или койот не можеше да го изрови. И мръсните му тайни бяха погребани с него. Никога нямаше да достигнат предназначението си.
Това обаче му се струваше минало преди векове. Преди Карсън да се добере до информация, която не му се полагаше да знае, и да избяга. Верността на Най към „Джиндайн“, сляпото му подчинение на Скоупс, бяха изчезнали с експлозията. Сега нямаше какво да го разсейва.
Той погледна часовника си. Три и четирийсет и пет. Един час преди съмване.
Главната квартира на „Джиндайн“ в Бостън бе гигантска постмодернистична сграда, извисяваща се над пристанището. Въпреки че ръководството на Бостънския аквариум постоянно се оплакваше, че засенчвал комплекса им през по-голямата част на деня, шейсететажният небостъргач от черен гранит и италиански мрамор се смяташе за една от най-красивите постройки в града. През летните месеци фоайето бе пълно с туристи, дошли да се снимат под „Калдър мецофорте“, най-големия мобилен телефон в света. Дори в лошо време отпред се тълпяха хора с камери и фотоапарати, за да гледат петте фонтана, играещи сложния си компютърно програмиран танц.
Най-голямата атракция на небостъргача обаче бяха големите компютърни екрани, наредени във фоайето. Бяха високи по четири метра и с изключителна яснота показваха централите на „Джиндайн“ из целия свят: в Лондон, Брюксел, Найроби, Будапеща. Взети заедно, отделните картини образуваха огромен, величествен комплекс. Тъй като образите бяха компютърно моделирани, те не бяха статични: дърветата пред сградата в Брюксел се поклащаха от вятъра; пред тази в Лондон минаваха червени двуетажни автобуси. По небето преминаваха облаци, осветени по различен начин в зависимост от часа. Тази атракция бе ясен пример за привързаността на Скоупс към най-новите технологии. Когато образите на мониторите се сменяха на петнайсето число всеки месец, местните вестници не пропускаха да отразят събитието.
Левин стоеше в колата си зад сградата и гледаше в захлас към мястото, където гладката иначе фасада се разчупваше и преминаваше в лабиринт от кубични форми към върха на небостъргача. В тези най-горни етажи се намираха личните покои на Скоупс. Никой фотограф или оператор не беше допускан там след репортажа за „Суета“ преди пет години. Някъде на шестнайсетия етаж, зад безброй компютъризирани охранителни системи и врати, се намираше знаменитата осмоъгълна зала на Скоупс.
Левин позяпа още малко, после прибра главата си в микробуса и продължи да чете дебелия учебник, озаглавен „Електронни телефонни системи“.
Верен на обещанието си, мимът бе прекарал последните два часа в подготовка на професора: свърза го с тайните хакерски среди, проникна в секретни картотеки, изпрати му мистериозни файлове. Един по един, като тайни заговорници, през хотелската му стая минаваха различни непознати. Главно деца; хулиганите и сираците на подмолното общество на компютърните пирати. Един му донесе лична карта на името на някой си Джоузеф О’Рорк от Нюингландската телефонна компания. Върху документа бе залепена снимка на Левин, публикувана в „Бизнес Уик“ преди две години. Той я закачи на джоба на униформата на телефонен техник, доставена му по-рано от камериера.
Едно хлапе с нагла усмивчица му донесе някакъв малък електронен уред, наподобяващ дистанционно устройство за отваряне на гараж. Друг му осигури няколко технически справочника — забранени библии на телефонните пирати. Най-накрая един малко по-голям юноша му връчи ключовете за микробуса на телефонната компания, който чакаше на паркинга на „Холидей Ин“. Левин трябваше да остави ключовете под контролното табло. Младежът каза, че микробусът му трябвал в седем сутринта; за какво, Левин можеше само да гадае.
Мимът поддържаше редовна връзка: изпрати му плановете на сградата и му обясни как да преодолее различните постове на охраната. Най-накрая му прати дълга програма с инструкции за ползване.
Сега обаче лаптопът лежеше изключен на съседната седалка и мимът нямаше как да му даде съвет. Левин трябваше да се оправя сам.
Той остави учебника и затвори очи, прошепна кратка молитва. След това взе лаптопа, слезе от микробуса и затръшна шумно вратата; запъти се към сградата, без да се обръща. Във влажния въздух от пристанището се носеше лек мирис на нафта. Левин се опита да си придаде небрежния вид на типичен телефонен техник. Оранжевият служебен телефон за проверка на линиите, закачен на бедрото му, го удряше при всяка крачка. Той отново преговори всички възможни ситуации. Преглътна с мъка. Прекалено много бяха, а той бе готов само за няколко.
Той спря пред една безлична врата от задната страна на сградата и натисна един звънец. Последва
