Левин си избра наслуки един проход и тръгна предпазливо по него, опитвайки се да свикне със странното чувство, че се движи. Намираше се на мост без перила, постлан с плочки, оформящи странни рисунки. Подреждането им сигурно имаше някакво значение, но той нямаше идея какво: може би различна структура на информацията, различни последователности в двоичен код?
Проходът криволичеше между няколко сгради с различни размери и форма и завършваше с масивна сребриста врата. Левин стигна до нея и се опита да я отвори. Тайнствената музика се усили, но нищо не стана. Той се върна на едно разклонение и тръгна по друг мост, който минаваше над една река от светлина, течаща между сградите. Той нагази в реката и тя се превърна в поток от шестнайсетичен код, движещ се с главоломна скорост. Левин бързо отстъпи назад.
Беше открил едно нещо. Светлите реки бяха потоци от информация.
Засега бе използвал само мишката и клавишите със стрелки на лаптопа си. Програмата на Цифропространството със сигурност реагираше и на нормалните клавиши по един или друг начин: да извиква образи, да стартира други програми, да го пренася в други райони на въображаемия свят. Затова той написа думата, използвана най-често от програмистите, когато изпробват някой нов компютърен език:
„Здравей.“
Когато натисна клавиша
Не последва отговор.
Той написа:
„Скоооупс!“
Викът му проехтя в пространството и се загуби. Пак не получи отговор.
Да можеше мимът да му помогне. Левин пак погледна часовника си. Беше загубил още един час. Той отмести поглед от екрана и се огледа в тясната кабинка. Нямаше време да се шляе. Беше се забавил достатъчно. Трябваше да мисли бързо.
Какво прави човек, когато не може да работи с някоя програма или не знае как да се оправи с някоя компютърна игра?
Търси помощ.
„Помощ“ — написа той.
Пейзажът пред него се промени леко. Някъде в дъното на прохода, сякаш от нищото, се материализира силует на някакво същество. Завъртя се и спря, сякаш е забелязало Левин. След това започна да се приближава с невероятна скорост.
Когато прецени, че се е отдалечил достатъчно от дерето, Карсън се метна на седлото. От известно време не спираше да мисли за първата си среща с Най в пустинята. Не можеше да забрави смеха, който го преследваше тогава сред пясъците. Сега очакваше да го чуе отново — този път по-отблизо… и изщракването от зареждане на пушка. За да се разсее, той се опита да си спомни някой разказ на чичо си за приключенията на Гато. Имаше една случка за праотеца му и телеграфа. Когато най-сетне разбрал как работи, Гато прерязал жиците и замаскирал прекъснатото място с тънки ивици кожа. Кавалерията побесняла, така твърдеше чичо Чарли.
Гато знаел много номера за заблуда на преследвачи. Яздел надолу по планински потоци и после се връщал назад по брега. Оставял лъжливи следи по хлъзгави скали и към опасни пропасти с помощта на конска подкова и камък…
Карсън разрови спомените си. Какво още?
На изток се развиделяваше. Най всеки момент щеше да установи, че са изчезнали. Това им даваше най-много половин час преднина. Освен ако вече не беше забелязал липсата им. Прекалено близо бе, трябваше по някакъв начин да го забавят.
Когато небето просветля още, Карсън огледа хоризонта. С облекчение забеляза тъмния силует на Де Вака на около половин километър напред. Той се насочи към нея в лек галоп.
Големият му проблем бе, че дори в лавата конските подкови оставят ясни следи. Цялата тежест на коня пада върху тези тесни парчета метал и те се отбелязват върху скалата. Ако човек знае какво да гледа, без особено затруднение може да проследи белезникавите отпечатъци; много по-лесно е например от проследяването на кон в ниска трева. А Най вече бе доказал, че не е вчерашен. Лавата поне щеше да го забави малко.
Карсън настигна Де Вака и накара коня си да забави ход. Отново си представи стария си чичо: как се люлее озарен от огъня в камината. Как се смее на поредната хитрост на Гато. Гато лисицата. Гато, който прави бледоликите за смях.
— Господи, колко се радвам да те видя — прошепна Де Вака.
Хвана ръката му, докато яздеха един до друг.
Докосването на друго човешко същество след отчаяното скитане в мрака събуди нова надежда у Карсън. Той огледа застиналата лава пред тях — черна, назъбена линия на хоризонта.
— Хайде, по-бързо към лавата — каза той. — Хрумна ми нещо.
Съществото спря точно пред него. Левин с удивление установи, че прилича на малко куче, като недорасло коли. Той го загледа възхитен от съвършения начин, по който компютърът симулираше махането на опашката и погледа, сякаш очаква заповеди от господаря си. Дори черният нос на животното блестеше, сякаш е мокър.
„Кой си ти?“ — написа Левин.
— Фидо — чу се от уредбата.
Кучето вирна глава, за да покаже нашийника си, на който бе написано името му. Левин се вгледа, за да прочете надписа: ФИДО. СОБСТВЕНОСТ НА БРЕНТУД СКОУПС. Левин се усмихна. Скоупс имаше много общо с компютърните пирати.
„Търся Брент Скоупс“ — написа той.
— Виждам — чу се от уредбата.
„Можеш ли да ме заведеш при него?“
— Не.
„Защо?“
— Не знам къде е.
„А ти какво си?“
— Куче.
Левин стисна зъби.
„Каква програма си?“ — конкретизира питането си той.
— Аз съм началото на системата за помощ при използването на програмата. Тя обаче така и не е разработена докрай, така че се опасявам, че не мога да ти помогна.
„С каква цел си създаден?“
— От устройството ми ли се интересуваш? Аз съм програма, написана от Скоупс на неговата версия на C++, наречена С3. Това е обект-ориентиран компютърен език с визуални разширения. Отначало го е използвал за триизмерно моделиране с вградени команди за засенчване на многостени, промени в осветеността и различни помощни операции. Освен това поддържа голяма част от мрежата, използвайки вариант на TCP/IP протокола.
Така нямаше да стигне доникъде.
„Защо не можеш да ми помогнеш?“ — написа Левин.
— Както казах, подпрограмата за помощ така и не е довършена. Като обект-ориентирана програма аз се подчинявам на правилата за съхраняване и предаване на информация. Имам достъп до някои архиви и обекти, като А1-подпроцедурите и алгоритмите за съхраняване на данни. Но не мога да проникна във вътрешността на обектите, както и те в моята.
Левин кимна, въпреки че събеседникът не можеше да го види. Не се изненадваше, че програмата за помощ никога не е била довършена. Все пак не беше предвидено друг освен Скоупс да прониква в
