— Ако ни последва, препускаш към лавата. Като стигнеш до нея, освобождаваш коня и го удряш силно, за да побегне, и се скриваш в някоя пещера. Най-вероятно е в тъмнината той да последва коня. Това е най-доброто, което мога да измисля. Съжалявам.
Карсън замълча. Усети, че Де Вака трепери леко. Пусна я, напипа ръката й и я стисна.
Тръгнаха внимателно към дрънкането от конете. Карсън си даваше сметка, че сега шансовете им за оцеляване са по-малки от всякога. Положението им и без това не беше розово. На всичкото отгоре Най ги бе открил. И то доста бързо — не се беше подлъгал от хитрата им маневра в лавата. Имаше по-добър кон. И пушка.
Карсън осъзна, че го е подценил жестоко.
Докато пълзеше, той изведнъж си представи чичо си Чарли, в чиито вени течеше наполовина индианска кръв. Неведнъж се беше питал защо образът на стареца му се явява все в такива трудни моменти.
Разказите на Чарли бяха свързани най-често с някакъв праотец на име Гато, който неведнъж крадял добитъка на навахите и американската кавалерия. Старецът обожаваше да говори за тези набези. Разказваше и за следотърсаческите умения на Гато, как яздел. Също и за различните трикове, които използвал, за да подлъже преследвачите си, най-вече представители на американските власти. Разказваше тези истории спокойно, клатейки се бавно на стола си пред камината.
Карсън откри Дорчо в тъмнината и започна да развързва краката му, зашепна му успокоителни думи. Конят спря да пасе и наостри уши. Карсън нежно го погали по шията, сложи му юздите и внимателно измъкна ремъка от халката на оглавника. След това извънредно внимателно закопча ремъка и стегна седлото. Спря и се заслуша: наоколо цареше пълна тишина.
Карсън хвана поводите и поведе коня на запад.
Единият крак на Най бе изтръпнал и той се измести в друга поза, придържайки внимателно пушката. От изток, над планините Фра Кристобал, небето започваше да просветлява. Още десет минути, може би и по- малко. Той се огледа в мрака и със задоволство се увери за пореден път колко добре се е скрил. Погледна назад и различи неясния силует на коня си, все още неподвижен в очакване на следващата команда на господаря си. Най се усмихна. Само англичаните наистина умеят да обучават конете си. Тези американски кравари бяха пълни глупаци. Нищо не разбираха от коне.
Той отново насочи вниманието си към тъмната дупка пред себе си. След няколко минути зората щеше да му покаже онова, което искаше да види.
Той съвсем бавно смъкна предпазителя на пушката. Неподвижна, може би дори заспала мишена на триста метра. Той се усмихна самодоволно.
Над Фра Кристобал небето стана по-светло и Най огледа дерето пред себе си за тъмните силуети на коне или хора. Отдолу имаше доста туфи юка, които изглеждаха досущ като човешки фигури. Нямаше обаче нищо по-едро, което да наподобява кон.
Той зачака заслушан в туптенето на собственото си сърце. Доволен бе, че дишането му е равномерно, че дланите му не се потят.
Постепенно започна да осъзнава, че дерето е празно.
И гласът отново прозвуча в ушите му; тих, насмешлив. Най се обърна, видя някаква сянка в сумрака.
— Кой си ти, по дяволите? — попита.
Гласът премина в тихо хихикане, което постепенно закънтя като истеричен смях сред пустинята. И Най си даде сметка, че този смях звучи съвсем като неговия.
Бостън изведнъж потъна в мрак.
Впечатляващата гледка от стената на асансьора изчезна. Картината бе толкова реална, че в момент на ужас Левин си помисли, че е ослепял. После си даде сметка, че бледите лампи на асансьора още работят и че просто големият видеоекран на стената е изгаснал. Той протегна ръка и докосна стената. Беше твърда и грапава, като екраните в коридора.
После изведнъж асансьорът стана двойно по-голям. Неколцина бизнесмени с костюми и куфарчета се изправиха пред него. Левин едва не изпусна лаптопа, понечи да скочи, но осъзна, че това е поредната компютърна картина. Тя придаваше на кабината по-просторен и оживен вид. Левин се възхити от невероятната разделителна способност на екрана.
Картината отново се смени и пред него се отвори непрогледен безкрай. Отдолу сивкавата повърхност на луната се движеше лениво в празното пространство, разкривайки без свян тъмните си кратери. Отзад се виждаше бледият силует на Земята, синкав кръг в непрогледния мрак. Усещането за простор бе невероятно; Левин затвори за момент очи, за да се отърси от замайването.
Сега осъзна какво всъщност става. Програмата на мима бе отворила прозорец в личния сървър на Скоупс и беше променила нормалната последователност на образите, показвани на видеостената. Сега различните картини се появяваха една след друга като фантастична прожекция. Левин се запита какви ли други образи е програмирал Скоупс за възхита или объркване на пътуващите в асансьора.
Картината отново се смени и Левин се озова пред странен пейзаж: триизмерен лабиринт от сгради и проходи, издигнат сякаш от нищото в бездънното пространство. Той сякаш наблюдаваше всичко това от голяма платформа, постлана с матово кафяви, червени и жълти плочки. От края на платформата тръгваха многобройни мостове и стълбища във всички посоки: някои надолу, други нагоре, трети хоризонтално на същото ниво. Сред мостовете се издигаха десетки съоръжения, тъмни, с безброй светещи прозорци. Между постройките минаваха ярки ивици като реки от светлина.
Пейзажът бе красив, дори величествен, но след няколко минути Левин започна да нервничи, да се пита колко време ще е нужно на програмата на мима да му осигури достъп до киберпространството на „Джиндайн“. Той промени положението си на пода.
Картината пред него също се премести.
Левин сведе поглед. Даде си сметка, че при преместването си неволно е завъртял топчето на мишката на лаптопа. Той отново постави пръст върху топчето и го завъртя.
Платформата веднага се премести назад и той се намери на самия й ръб в основата на тесен мост през пространството. Плавното преместване на картината създаваше усещане за истинско движение.
Левин си пое дълбоко въздух. Този път не гледаше просто поредната картина на видеостената: намираше се вътре в компютърно създадения свят на Скоупс.
Левин вдигна ръце от лаптопа и се протегна. После внимателно постави пръста на едната си ръка върху топчето на мишката, другата — върху клавишите, управляващи курсора. Внимателно започна да разучава как да се движи из странния свят, в който се намираше. Огромните размери на видеостената и невероятната разделителна способност затрудняваха ориентацията му. Виеше му се свят. Въпреки че знаеше, че седи просто пред един компютърен екран, не можеше да потисне страха от падане в бездънното пространство отдолу. Затова се движеше изключително внимателно и бавно.
Накрая остави лаптопа и се разкърши. Погледна часовника си и с ужас установи, че е минал цял час. Един час, а не беше мръднал от платформата. Пейзажът бе възхитителен и страховит. Време беше обаче да намери Скоупс.
Когато отново посягаше към лаптопа, той долови тих напевен звук, сякаш някой пееше. Идваше от високоговорителите на асансьора. Кога е започнал, Левин не можеше да определи, може би през цялото време беше звучал. Дори не можеше да предположи защо се чува.
Левин започна да се тревожи. Трябваше да открие Скоупс в триизмерния модел на компютърния свят на „Джиндайн“, да говори с него, да го убеди в сериозността на положението. Как обаче да го постигне? Очевидно киберпространството бе твърде обширно, за да скита сам из него. А дори да срещне Скоупс, как щеше да го познае?
Трябваше да обмисли положението. Този свят бе невероятно обширен и сложен, сигурно беше създаден с някаква цел. През последните няколко години Скоупс държеше проектите си за създаването му в пълна тайна. Освен че е създал собствено киберпространство и редовно се разхождаше из него, нищо друго не се знаеше.
Все пак изглеждаше очевидно, че всичко — форми и звук — представлява различните компютърни устройства, програми и архиви на мрежата на „Джиндайн“.
