— На кой етаж, моля? — повтори асансьорът.
Левин въведе нова команда: блокирай.
Лампата в кабината изгасна, после отново светна. Вратата се затвори. Левин погледна указателя за етажите. Когато мина седмия, асансьорът спря.
— Внимание — прозвуча спокойно гласът от уредбата. — Асансьорът е повреден.
Левин откачи преносимия оранжев телефон от колана си, седна с гръб към вратата и взе лаптопа в скута си. Бръкна в джоба си и извади странното устройство, донесено му от един от хакерите по-рано през деня, и го включи в компютъра. Измъкна късата антена на апаратчето. След това въведе друга кратка команда: души. На екрана веднага се появи отговор:
Здрасти, мой човек! Предполагам, че всичко е минало добре и сега си на сигурно място в асансьора между седмия и осмия етаж.
„Между седмия и осмия съм“ — написа Левин, — „но не съм сигурен, че всичко е минало добре. Има опасност да предупредят за идването ми някой си Ендикът.“
Името ми е познато, мисля, че това е началникът на охраната. Чакай малко.
Екранът потъмня. След няколко минути мимът отново се включи:
Направих кратко проучване в централата на „Джиндайн“. Засега във вражеския лагер всичко е спокойно. Готов ли си за действие?
Въпреки вътрешния си глас Левин написа: „Да.“
Много добре. Не забравяй какво ти казах, професорче. Скоупс и само Скоупс контролира достъпа до горните етажи на сградата. Това означава, че трябва да проникнеш в личното му киберпространство. Казах ти каквото знам за него. Няма друго такова в света. Никой не знае за компютърно симулирания му свят освен показаното преди години в Центъра за невробиокибернетика. Тогава той говореше за нов начин на програмиране, наречен от него „Цифропространство“. Това е някакво триизмерно обкръжение, неговата лична база, от която прониква във всички кътчета на мрежата. Оттогава не е изнасял никаква информация. Предполагам, че е създал толкова съвършено нещо, че иска да го запази само за себе си. По потока на информация определих, че тази програма работи по петнайсет милиона линии едновременно. Това е истински змей на програмирането. Знам къде се намира сървърът на Цифропространството и мога да ти осигуря програма, с която да проникнеш в него. Но само толкова. За да се свържеш, трябва да се намираш в самата сграда.
„Не мога ли да свържа и теб чрез моята връзка?“
Няма начин. Многопосочното инфрачервено устройство, включено в лаптопа ти, ни позволява да се свързваме само чрез нормалната мрежа и то при контакт от късо разстояние. Вътрешната приемно-предавателна станция на „Джиндайн“ се намира на седмия етаж, на една плюнка разстояние от асансьора ти. Точно затова те паркирах там.
„Не можеш ли да ми кажеш още нещо?“
Мога да ти кажа само, че в сравнение с Цифропространството на Скоупс изчисляването траекториите на самонасочващите се ракети е проста аритметика. Програмата му заема цял терабайт информационно пространство. Това означава, че съдържа огромен брой видеофайлове. Може да изглежда много по-реално, отколкото си го представяш.
„На деветинчовия монитор на лаптопа ми надали.“
Абе ти да не спиш на лекциите ми, професорче? Скоупс рисува върху много по-големи платна в главната си квартира.
Левин се втренчи неразбиращо в думите на екрана. После осъзна какво има предвид мимът.
Вдигна поглед от лаптопа. Гледката от асансьора беше впечатляваща. Имаше обаче нещо странно, което не бе забелязал при влизането си. Звездите светеха на безоблачното небе. Под него се простираше пристанището с милиони малки светлинки.
Той обаче се намираше едва на седмия етаж. Гледката пред него би трябвало да се вижда от много по- голяма височина.
Стената на асансьора просто не беше от стъкло, а представляваше един огромен екран, показващ компютърно симулиран образ на гледката пред небостъргача.
„Разбирам“ — написа Левин.
Добре. Асансьорът ти е отбелязан като развален и подлежащ на ремонт. Така никой няма да ти обърне внимание. Това обаче не може да продължи вечно. Ще опитам да задържа положението колкото се може повече, от време на време ще вкарвам фалшиви данни за хода на ремонта, за да не събудя подозрения. Това е всичко, което мога да направя за теб.
„Благодаря ти, мим.“
Още нещо. Преди известно време каза, че това не е игра. Искам да запомниш собствените си думи. „Джиндайн“ не се церемони много с нарушителите, независимо дали са проникнали в мрежата, или в самата сграда. Нагърбил си се с много опасна задача. Ако те открият, ще се наложи да се спасявам. Няма да мога да ти помогна, а нямам намерение да се превръщам пак в мъченик. Разбираш ли, ако ме открият, ще ми вземат компютрите. А тогава по-добре да умра.
„Разбирам“ — написа Левин.
Последва кратка пауза.
Възможно е никога повече да не се видим, професоре. Искам да ти кажа, че познанството ни беше много ценно за мен.
„За мен също.“
MTRRUTMY; MTWABAYB; AMYBIHHAHBTDKYAD.
„Мим?“
Просто една сантиментална ирландска поговорка. Сбогом, професор Левин.
Екранът се изчисти. Нямаше време да си блъска ума върху съкращението на мима. Левин си пое дълбоко въздух и въведе поредната кратка команда:
„Прозорец.“
— Какво има? — попита Де Вака, когато Карсън се изправи тревожно.
— Просто надуших нещо — прошепна той. — Мисля, че е кон.
Той наплюнчи пръст и го вдигна.
— От нашите ли?
— Не. Вятърът духа от друга посока. Мога да се закълна, че надушвам потен кон. Зад нас.
Двамата се умълчаха. Карсън почувства, че стомахът му се свива. Това бе Най. Нямаше друго обяснение. И беше съвсем близо.
— Сигурен ли си?…
Карсън бързо й запуши устата с ръка, доближи устни до ухото й:
— Слушай. Най ни дебне някъде. Той не е бил с бронетранспортьорите. Ако останем до съмване, сме мъртви. Трябва да се махаме, и то напълно безшумно. Разбра ли?
— Да — отвърна тихо тя.
— Ще се ориентираме към шума от конете. Трябва да се движим пипнешком. Недей да стъпваш направо. Задържаш крака на няколко сантиметра над земята, после внимателно го спускаш, за да не вдигаш шум. Ако стъпим върху някоя суха трева или клонка, той ще ни чуе. Трябва да развържем краката на конете без никакъв шум. Няма да ги възседнем веднага, първо ще ги отведем на известно разстояние. По-добре да отидем на изток, към лавовото поле. Това е единствената ни надежда да му се изплъзнем. Северната звезда трябва да ни остане отдясно.
Той почувства как Де Вака кима енергично в знак, че е разбрала.
— Аз ще тръгна напред, но не се старай да ме следваш плътно. Прекалено е тъмно. Просто дръж посоката. Върви приведена, защото силуетът ти може да се очертае на хоризонта на фона на светлото небе. Като започне да се развиделява, ще се намерим.
— А ако ни чуе?…
