дълго мълчание и той едва устоя на желанието си да избяга. Накрая от домофона се чу пращене:
— Да?
— Телефонни повреди — каза Левин, с надеждата да звучи непринудено.
— Какво има? — попита гласът от домофона явно не особено впечатлен.
— Според компютрите ни, връзките с Т–1 в сградата са прекъснати. Изпратиха ме да проверя.
— Всички връзки са прекъснати — отговори гласът. — Временно.
Левин се замисли, после настоя:
— Не можете да прекъсвате обществени линии. Против правилата е.
— Вече е направено.
„По дяволите.“
— Как се казваш, синко?
Последва дълго мълчание.
— Уайзкамп.
— Добре, Уайзкамп. Според договора, обществените линии не могат да се прекъсват. Слушай сега. Не искам да си губя времето с доклади срещу вас и съм сигурен, че нито на теб, нито на шефа ти ще ви е приятно да давате обяснения пред Федералната комисия по телекомуникации. Затова мога да поставя временен прекъсвач на линиите, който ще се изключи автоматично, щом отново възстановите връзката.
Левин се надяваше гласът му да звучи по-убедително на чиновника вътре, отколкото звучеше на него. Никакъв отговор.
— Иначе ще се наложи да ви изключим ръчно от външното табло. И линията няма да се възстанови повече.
От домофона се чу лека въздишка:
— Покажи си документа.
Левин се огледа, забеляза една камера и поднесе картата, закачена на джоба му, към обектива. Докато чакаше, той се запита защо са го кръстили точно О’Рорк. Как, по дяволите, очакваха харвардски професор от еврейско потекло да имитира бруклински ирландски акцент?
Чу се силно изщракване, последвано от търкаляне на нещо тежко. Вратата се отвори и отвътре надникна висок мъж с дълги руси къдрици, падащи върху яката на сиво-синята му униформа.
— Насам — каза и кимна на Левин да го последва. Левин стисна още по-силно лаптопа и последва пазача по дълго ръждясало метално стълбище. Отдолу се чуваше бръмченето на голям генератор. Бетонните стени бяха мокри от кондензирана влага.
Пазачът отвори една врата с надпис СЛУЖЕБЕН ВХОД и отстъпи встрани, за да пусне Левин напред. Мнимият телефонен техник влезе. По стените от пода до тавана бяха наредени шалтери и електронни превключватели. Въпреки че истинският мозък на „Джиндайн“ — огромният суперкомпютър, който поддържаше чудовищната глобална мрежа на компанията — се намираше другаде, това помещение беше сърцето на системата. Оттук минаваха всички кабели, позволяващи на работещите в сградата да се свързват с различни сектори от електронната нервна система.
Напред се виждаше пултът за управление на централното реле. Пред него седеше друг пазач и зяпаше някакъв монитор. При влизането на Левин той се обърна.
— Кой е този? — обърна се към Уайзкамп.
— А ти кой мислиш? Дядо Мраз? Идва заради линиите на телефонната компания.
— Ще им поставя временен прекъсвач — обясни отново Левин.
Остави лаптопа си върху централния пулт и се огледа за изхода, който мимът твърдеше, че със сигурност трябвало да се намира тук.
— Не знам за такова нещо — възпротиви се пазачът.
— Защото никога не сте ги прекъсвали — контрира Левин.
Пазачът измърмори някаква заплаха, че „по-добре да ги прережат“, но не направи опит да го спре. Левин продължи да оглежда ключовете. Вътрешният му глас му подсказваше да внимава. Този, вторият пазач щеше да му създава неприятности.
А, ето го — изходът за връзка с мрежата. Мимът му беше казал, че в главната квартира на „Джиндайн“ има толкова гъста компютърна мрежа, че човек можело да се свърже в нея и от тоалетната. Левин бързо включи лаптопа и го свърза в изхода.
— Какво правиш? — попита подозрително пазачът, който седеше на контролния пулт; стана и се приближи.
— Инсталирам временния прекъсвач — отвърна Левин.
— Не съм виждал досега телефонен техник с компютър.
Левин вдигна рамене:
— Технически прогрес. Сега човек може просто да изпрати команда за временно прекъсване на линиите в главния компютър. Всичко е напълно автоматизирано.
На екрана се появи емблемата на телефонната компания, последва я дълъг списък цифрови данни. Въпреки напрежението Левин едва сдържа усмивката си. Мимът бе помислил за всичко. На монитора се показаха пълни безсмислици за баламосване на пазачите, докато програмата за проникване в мрежата на „Джиндайн“ се инсталираше.
— По-добре да предупредим Ендикът — промърмори пазачът.
В главата на Левин зазвуча предупредителен сигнал.
— Я млъквай — сопна се раздразнено Уайзкамп. — Писна ми от твоето мърморене.
— Нали знаеш правилата. Никой външен човек не може да извършва никаква работа в сградата без разрешението на Ендикът.
Лаптопът изпиука и на екрана отново се появи емблемата на телефонната компания. Левин бързо изключи компютъра от мрежата.
— Виждаш ли? — обади се доволно Уайзкамп. — Готово.
— Сам ще намеря пътя — каза Левин, докато другият пазач вдигаше телефона. — Счетоводството ще ви изпрати сметката по електронната поща.
Левин се зърна в главния коридор, Уайзкамп не го последва. Това беше добре; нямаше да му се налага да измисля нови оправдания.
Другият пазач обаче, подозрителният, сигурно вече говореше с Ендикът. Това бе лошо. Ако Ендикът, който и да беше той, решеше да се обади в телефонната компания, за да провери за служител на име О’Рорк…
В горната част на стълбите Левин зави надясно по къс коридор. Служебните асансьори се намираха право напред, както го беше уверил мимът. Той влезе в най-близкия и се качи на втория етаж. Вратата се отвори и той попадна в коренно различен свят. Тук нямаше голи бетонни стени, нито прашни луминесцентни тръби на тавана. Пред асансьора започваше тъмновиолетова плюшена пътека и продължаваше по изящно обзаведен коридор. Малки абажури хвърляха виолетова светлина върху меката постилка. Левин забеляза черни квадрати на равни интервали по стените. Зачуди се какво представляват и накрая си даде сметка, че са плоски екрани, в момента изключени. През деня сигурно показваха електронни образи на известни картини, планове на етажите, данни от фондовата борса и Бог знае какво още.
Левин излезе от асансьора, мина по пустия коридор и зави зад един ъгъл към асансьорите за посетители. Когато натисна копчето, прозвуча лек звън и една от вратите се отвори със съскане. Той се огледа за последен път и влезе в асансьора. Кабината бе постлана със същия мек тъмновиолетов килим като коридора. Беше облицована със светло, плътно дърво, вероятно тиково. Задната стена бе стъклена и от нея се откриваше величествена гледка към бостънското пристанище. Под краката му блестяха безброй светлини.
—
Сега трябваше да действа бързо. Левин откри изхода за мрежата под микрофона на алармената система и включи лаптопа си. Въведе една-единствена къса команда:
Изчака програмата на мима да изключи камерата на кабината, да запише картината от съседната и да започне да предава образа на монитора, отговорен за неговата. Сега в стаята на охраната щяха да виждат картина от празен асансьор; съвсем подходяща за кабина, която ще заседне между етажите.
