Цифропространството. Вероятно Фидо бе един от първите елементи на програмата още преди Скоупс да реши да запази творението си в тайна. Преди да вземе решение да запази този невероятен свят за себе си.
„Е, каква полза има тогава от теб?“ — написа Левин.
— От време на време правя компания на господин Скоупс. Виждам обаче, че ти не си той.
„Как го виждаш?“
— Защото си се загубил. Ако беше господин Скоупс…
„Ясно, ясно.“
Левин реши да не се разпростират в тази насока. Все още не знаеше какви защитни системи има в Цифропространството.
Помисли за минута. Пред себе си имаше обект-ориентиран събеседник с изкуствен интелект. Стара програма, изчерпала възможностите си. Фидо, представата на Скоупс за киберкуче.
„Нищо ли не можеш да правиш?“ — написа той.
— Мога да цитирам остроумни мисли на велики личности за забавление.
Имаше логика. Скоупс никога нямаше да загуби тази маниакална страст към афоризмите.
— Например: „Ако вземеш едно гладно куче и го нахраниш, то няма да те ухапе. Това е основната разлика между кучето и човека.“ Марк Твен. Или: „Не е достатъчно да успееш; трябва да причиниш провала на друг.“ Гор…
„Млъкни, ако обичаш.“
Левин започна да се изнервя. Беше дошъл да намери Скоупс, не да слуша остроти от някаква програма в този киберлабиринт. Той погледна часовника си: още половин час загубено време. Той продължи до едно разклонение, тръгна по друг мост между огромните сгради. Кученцето го последва мълчаливо.
Изведнъж Левин забеляза нещо интересно: особено масивна сграда, отделена от останалите. Въпреки размерите и централното й разположение, от покрива й към останалите съоръжения не излизаха цветни ивици.
„Каква е тази сграда?“ — попита Левин.
— Не знам.
Той се вгледа по-внимателно в постройката. Въпреки че контурите й бяха твърде съвършени, създадени компютърно, той позна силуета й с лекота.
Централата на „Джиндайн“ в Бостън.
Образът на сградата в компютърно създадения свят. Какво представляваше? Отговорът се налагаше от само себе си: това беше схема на компютърната система на „Джиндайн“. Мрежата, централният компютър, дори компютрите на системата за охрана, сигурно всичко бе вътре. Постройките наоколо представяха отделните центрове на „Джиндайн“ по света. От сградата не излизаха никакви светли лъчи, защото връзката й с околния свят бе прекъсната. Ако мимът знаеше за устройството на системата, сигурно щеше да го вкара вътре много по-бързо.
С помощта на мишката Левин се приближи към сградата, стигна едно стълбище, слизащо към главния вход. Докато се движеше, леката музика премина в дразнещо бръмчене. Вратата беше заключена. Левин надникна през стъклото във фоайето. Вътре се виждаше знаменитата атракция — мобилният телефон „Калдър“. Вътре нямаше хора, но Левин с удивление установи, че мониторите в станцията на охраната работят. Очевидно в сградата имаше някакъв живот.
„Как да вляза?“ — попита той Фидо.
— Де да знам?
Левин се замисли за момент, разрови оскъдните си познания по съвременни компютърни технологии.
„Фидо, нали си програма за помощ?“
— Да.
„И каза, че стоиш на изходите на обектите и подпроцедурите.“
— Да.
„Какво точно означава това?“
— Аз съм интерфейсът между програмата и юзъра.
„Значи получаваш команди и ги предаваш на другите програми.“
— Да.
„На програмен език?“
— Да.
„И единственият човек, който те е използвал, е Брент Скоупс.“
— Да.
„Помниш ли командите, имаш ли достъп до тях?“
— Да.
„Идвал ли си тук преди?“
— Да.
„Възстанови, моля те, всички команди, които са ти били предадени тук.“
— „Безумието: Най-разумният начин да се нагодиш към този безумен свят.“ Лейнг.
От уредбата се чу бръмчене и вратата на сградата се отвори.
Левин се усмихна, даде си сметка, че самите афоризми са пароли за достъп. Цитатите бяха идеални за тази цел — сложни и дълги и невъзможни за налучкване чрез случайно натискане на клавиши или при пробване на комбинации от букви. Скоупс ги знаеше наизуст и не му се налагаше да си ги записва, за да не ги забрави. Идеалното решение.
Фидо щеше да му помогне повече, отколкото сам подозираше.
Левин бързо влезе във фоайето и мина покрай гишето на охраната. Спря за момент, за да си припомни плана на сградата от скиците, изпратени му от мима. След това се насочи покрай асансьорите към резервната станция на охраната. Знаеше, че в истинската сграда в това помещение има многоброен персонал. Той стигна до друга, по-малка група асансьори и натисна копчето на най-близкия. Вратата се отвори и той влезе. Натисна 60 на клавиатурата на лаптопа си: последния етаж на главната квартира на „Джиндайн“, на който се намираше осмоъгълната стая.
—
Фидо му продиктува сентенцията за достъп до тази система. Левин я набра на клавиатурата:
„«Човек трябва да прости на врага си, но не преди да го види обесен.» Хайне.“
Докато асансьорът в компютърно симулирания свят се движеше към шейсетия етаж, Левин не можа да не се замисли за парадоксалността на ситуацията: да седи по турски в спрял между етажите асансьор, докато пътува с
Виртуалният асансьор спря. С помощта на мишката Левин излезе в коридора на етажа. В дъното му се виждаше друга станция на охраната с огромен брой видеомонитори. Без съмнение всяко кътче на този и предишния етаж бе под зорко наблюдение. Той се приближи до мониторите, огледа ги внимателно един подир друг. Показваха стаи, коридори, големи компютри, дори самата станция на охраната, но нищо, което дори малко да прилича на Скоупс.
От плановете на мима Левин знаеше, че осмоъгълната зала се намира в самия център на етажа. Скоупс нямаше нужда от прозорци, през които да прониква дневна светлина; единствената гледка, която го интересуваше, бе тази на мониторите му.
Левин отмина станцията на охраната и зави наляво по тъмен коридор. В дъното му имаше друга станция с монитори. Левин мина и покрай нея и се озова в къс коридор с врати от двете страни. Една от тях, в самото му дъно, бе по-масивна от останалите и затворена.
Левин знаеше, че тя води към самия осмостен.
С помощта на мишката той застана пред нея.
„Фидо“ — написа, — „кажи ми паролата за тази врата.“
— Ще ме изоставиш ли? — попита киберкучето, гласът му звучеше умолително.
„Защо питаш?“ — написа Левин.
