застана на колене и лакти и доближи лице на сантиметри от пясъка. Някои от отпечатъците бяха изкривени. Карсън беше направил нещо на конете тук. Тук завършваха и следите.
Не съвсем. На няколко метра нататък той откри частични отпечатъци от копита. От тях много ясно се разбираше защо по скалата няма повече следи.
Кучият син беше свалил подковите на конете.
Карсън прецени, че след няколко километра вече трябва да излязат от лавовото поле. Беше изключително важно да изкарат конете на пясък колкото се може по-скоро.
Въпреки че сега ги водеха, а не ги яздеха, копитата им скоро щяха да се подбият. Ако вървят твърде дълго през лавата без подкови, щяха да започнат да куцат. Освен това имаше опасност от контузии — счупване на копито или нараняване на меката тъкан в средата му.
Карсън знаеше, че голите копита също остават следи сред скалите: частички кератин, преобърнати камъчета, прекършени тревички, неясни отпечатъци в навятия от вятъра пясък. Тези следи обаче бяха изключително трудно забележими. Поне щяха да забавят Най. Да го забавят значително. Въпреки това Карсън не смееше да остава сред лавата повече от още няколко километра. Скоро щеше да се наложи или да върнат подковите на местата им, или да излязат на пясък.
Той отново реши да се насочат на север. Ако искаха да излязат живи от Хорнада, наистина нямаха избор. Все пак, вместо направо на север те тръгнаха малко на североизток, правеха остри завои, движеха се на зигзаг и често се връщаха по следите си, за да объркат и ядосат Най. Освен това се движеха на известно разстояние един от друг, за да оставят две по-бледи следи вместо една по-ясна. Карсън пощипна врата на коня си.
— Това за какво е? — поинтересува се Де Вака.
— Проверявам дали конят има нужда от вода.
— Как познаваш?
— Щипваш кожата и наблюдаваш колко бързо ще се изглади бръчката. Когато конят ожаднее, кожата му губи еластичността си.
— Още един номер, научен от индианските си прадеди, а?
— Да — отвърна раздразнено Карсън. — Може и така да се каже.
— Излиза, че си наследил от този твой чичо повече, отколкото ги се иска да признаеш.
Карсън започна да се нервира:
— Слушай, ако толкова искаш да ме обявиш за индианец, говори каквото си искаш. Аз знам какъв съм.
— Започвам да си мисля, че точно това не знаеш.
— И какво, ще ми провеждаш сеанс за проблема ми с произхода? Ако така разбираш психологията, сега виждам защо си се провалила.
Изражението на Де Вака веднага стана по-сериозно:
— Не съм се провалила,
Продължиха мълчаливо.
— Трябва да се гордееш, че в жилите ти тече индианска кръв — заговори след известно време тя. — Както аз.
— Ти не си индианка.
— Много си сигурен. Конкистадорите взимали жени от подчинените племена. Всички сме роднини,
— Не ме баламосвай с тези интернационални глупости. И спри да ме наричаш
Де Вака се засмя:
— Само си помисли, че в момента твоят изкуфял, впиянчен стар чичо ни спасява живота. И после преценявай с какво трябва да се гордееш и с какво — не.
Часът беше десет, слънцето се издигаше високо в небето. В спора си те само губеха ценна енергия. Карсън се замисли за собствената си жажда. Направо го подлудяваше. Отначало просто го беше дразнила, но постепенно ставаше по-лошо. Трябваше да излязат от лавата и да потърсят вода.
Напечените камъни излъчваха невъобразима топлина. Пареха през подметките на обувките. Черната, неравна каменна пустиня се простираше във всички посоки до самия хоризонт. От време на време Карсън виждаше миражи, трептящи над лавата. Едни приличаха на сини езера с набраздена от вятъра повърхност, други бяха просто като успоредни вертикални линии. Към хоризонта блестяха още, отражения на пейзажа под тях.
Наближи обяд и всичко наоколо сякаш побеля от жегата. Единственото изключение бе огромното море от застинала лава, което като че стана още по-черно, сякаш поглъщаше светлината. Независимо накъде се обърне, Карсън се чувстваше така, сякаш слънцето го притиска. Въздухът сякаш се беше сгъстил.
Той вдигна поглед. Няколко птици се въртяха бавно в поток горещ въздух далеч на североизток. Лешояди, кръжащи вероятно над трупа на някоя антилопа. В пустинята нямаше много храна, дори за лешоядите.
Карсън внимателно се загледа в черните точки високо в небето. Сигурно имаше причина да кръжат във въздуха, вместо да се спуснат при мършата и да се наядат: сигурно друг хищник се хранеше в момента. Вероятно койоти.
Това бе много важно.
— Да се насочим на северозапад — предложи Карсън.
Направиха остър завой. Най щеше да се обърка по птиците и да тръгне към тях.
Карсън си спомни единствения друг път, когато бе изпитвал такава силна жажда. Беше работил в една отдалечена част на ранчото Коул Каниън. Бе тръгнал да търси един загубен бик на баща си — от прехвалената порода брамани — и плануваше да лагерува и да намери вода при Охо дел Перильо. Кладенецът беше пресъхнал и той прекара една жадна нощ. На разсъмване конят му се уплаши от нещо, оплете се във въжетата и си разтегна сухожилие. Наложи се Карсън да върви пеша петдесет километра без никаква вода и в жега, подобна на тази. Помнеше как се добра до Кладенеца на вещиците й пи, докато не повърна, пи отново и отново повърна, без да е утолил жаждата си. Като се прибра най-сетне у дома, Чарли му дойде на помощ с някаква смрадлива смес от вода, сол, сода и пепел от изгорени конски косми и треви. Едва след като изпи тази помия, непоносимата жажда изчезна.
Сега Карсън си даваше сметка, че тогава е страдал от нарушаване на солевия баланс в организма вследствие на обезводняването. Дяволската смес на Чарли го беше възстановила.
В пустинята Хорнада имаше предостатъчно солници. Трябваше просто да не забравя да разтвори малко соли във водата, когато я намерят.
Мислите му изведнъж бяха прекъснати от нещо като дрънчене сред лавата право пред тях. За момент той се запита дали не получава вече халюцинации от жажда. Конят му обаче вдигна глава и започна да се дърпа тревожно.
— Спокойно. Спокойно, конче. Отпред има гърмяща змия — добави Карсън с по-висок глас, за да предупреди Де Вака.
Тя спря. Дрънченето се усили.
— Боже мили — прошепна Де Вака и отстъпи назад.
Карсън огледа внимателно земята пред тях. Змията сигурно се криеше някъде на сянка; слънцето бе прекалено силно дори и за нея.
Накрая я видя: дебела, със зигзагообразна тъмна ивица на гърба, свита на „8“ в основата на една юка на пет-шест метра пред тях; беше вдигнала глава на двайсетина сантиметра над земята. Беше средно голяма гърмяща змия, може би около шейсет-седемдесет сантиметра дълга. Цялото й тяло бе напрегнато, готово за скок. Дрънченето временно престана.
— Имам идея — обяви Карсън. — Този път си е само моя.
Той подаде поводите на коня си на Де Вака и внимателно се отдалечи от змията, докато достигна подходящ храст мескит. Откърши две клончета с формата на чатал, махна бодлите и листата и се върна при Де Вака.
