— О, Божичко,
— След малко ще имам нужда от помощта ти.
— Надявам се, че знаеш какво правиш.
— В ранчото съм ловил доста такива змии. Режеш й главата, изкормваш я и я изпичаш на жар. Все едно, че ядеш пиле.
— Да, с гарнитура от прерийни стриди. Слушала съм много такива приказки.
Карсън се изсмя:
— Истината е, че съм пробвал само веднъж, но проклетата змия беше само кожа и кости. Пекохме я, докато почерня, но и това не помогна.
Карсън се приближи към змията. Тя отново задрънча, сви се още назад, заклати леко глава. Подаваше и прибираше от време на време език като предупреждение. Карсън знаеше, че змията може да скочи най- много толкова, колкото е дълга: седемдесет сантиметра. Той остана на по-голямо разстояние, насочи едното клонче към влечугото. Нямаше голяма вероятност змията да нападне пръчката. Змиите хапят само когато усетят топлина на живо същество.
Той пристъпи рязко напред и притисна с чатала змията по средата на тялото.
Влечугото веднага започна да се мята. Карсън я притисна с втората пръчка близо до главата. След това вдигна първата клонка я премести зад самия череп на змията. Влечугото отвори широко уста — като розова пещера с два отровни сталагмита. Започна да мята още по-бясно опашка.
Без да отпуска клонката, Карсън внимателно се пресегна и хвана здраво змията зад главата. Хвърли пръчките и показа победоносно плячката си на Де Вака.
Тя го изгледа от почетно разстояние.
— Уха — промълви без особен ентусиазъм.
Карсън рязко протегна ръката със змията към нея и Де Вака се дръпна уплашено. Той се ухили. Змията се гърчеше отчаяно. Въртеше бясно глава в неуспешни опити да го ухапе по палеца.
— Прекарай конете покрай мен — нареди Карсън на спътницата си. — Старай се да оставиш колкото се може по-ясни следи, обърни няколко камъка.
Де Вака прекара конете. Те затропаха плахо с копита, не сваляха поглед от змията. Когато двете животни се отдалечиха на безопасно разстояние, Карсън хвана змията с другата ръка за опашката.
— В левия джоб на панталона ми има кремъчен връх от стрела — каза той на Де Вака. — Извади го и отрежи тази дрънкалка. Махни всички люспи.
— Много остроумен начин да ме накараш да ти бръкна в гащите, няма що — усмихна се Де Вака. — Започвам вече да схващам какво си намислил.
Тя извади кремъчното острие от джоба му. Карсън притисна опашката на влечугото върху един плосък камък и Де Вака бързо отчупи едрите сухи люспи, които служеха на змията да издава характерното си дрънчене. Животното се заизвива бясно.
— Отдръпни се — нареди Карсън. — Пускането е най-опасната част от заниманието.
Той се наведе и с една ръка остави змията, без да я пуска, пак под сянката на камъка й. Взе една от чаталестите пръчки с другата ръка и притисна главата на животното с нея. След това се изправи и отскочи бързо назад.
Змията веднага се сви и се хвърли в тяхната посока. Падна след камъните и отново се сви като пружина. Клатеше бясно опашка, но не издаваше никакъв звук.
Де Вака прибра отчупените люспи в джоба си:
— Добре,
— Змиите са студенокръвни животни и не могат да се движат на открито в такава жега. Няма да мръдне оттук, докато не се стъмни.
Де Вака се подсмихна:
— Дано да захапе Най за топките.
— Дори да не успее, сигурен съм, че ще го накара да забави ход.
Де Вака отново се засмя, протегна ръка и му подаде кремъчното острие.
— Хубава стрела — отбеляза подигравателно. — Интересен атрибут за един чистокръвен англосаксонец. Кажи, сам ли го издяла?
Карсън се направи, че не я е чул.
Сега слънцето печеше направо над главите им. Конете едва се влачеха, с наведени глави и полузатворени очи. Около тях въздухът трептеше от горещина. Минаха покрай няколко цъфнали кактуса; пурпурните цветове приличаха на фигурки от цветно стъкло.
Карсън погледна Де Вака. Тя вървеше с наведена глава, за да може шапката да закрива очите й от слънцето. Колко правилно бе постъпил, като взе шапките. Такива дреболии понякога се оказват много полезни. Само да беше потърсил още манерки и да беше забил някой пирон в копитото на Муерто. Преди две години никога нямаше да допусне този пропуск, дори при паническото бягство от „Маунт Драгън“.
Вода. Мисълта за живителната течност го накара отново да погледне манерките в дисагите на Най. Даде си сметка, че го прави твърде често. Забеляза, че очите на Де Вака също са насочени натам. Това не беше добър знак.
— Какво ще навреди една глътка? — попита накрая тя.
— Все едно да дадеш уиски на алкохолик. Една глътка води до друга и скоро всичко свършва. Водата ни трябва за конете.
— На кого му пука за конете, ако ние умрем?
— Опитвала ли си да смучеш камъче?
Де Вака го погледна презрително и изплю нещо малко и блестящо:
— Цяла сутрин дъвча камъни. Искам да пия. Пък и какво толкова ни помагат тези коне? От часове ходим пеша.
Жегата и жаждата бяха замъглили съзнанието й.
— Ако ги яздим тук, ще окуцеят — обясни Карсън колкото се можеше по-спокойно. — Щом излезем от лавата…
— Майната ти. Искам да пия.
Тя посегна към дисагите.
— Чакай — сряза я Карсън. — Чакай малко. Когато прадедите ти са пресичали пустинята, и те ли са се глезили така?
Тя не отговори.
— Дон Алонсо и жена му прекосили пустинята заедно и едва не умрели от жажда. Сама ми го каза.
Де Вака отмести поглед, продължи да мълчи.
— Ако се бяха предали на жаждата, сега нямаше да си тук.
— Не се опитвай да ме баламосваш,
— Това е истина, Сусана. Животът ни зависи от тези коне. Дори да отслабнем дотолкова, че да не можем да ходим, ако ги поддържаме в добра форма, те ще ни изнесат оттук.
— Добре, добре, разубеди ме — сопна се тя. — Пък и по-скоро ще умра от жажда, отколкото да те слушам как мрънкаш. — Тя дръпна грубо коня си за поводите: — Хайде, размърдай се, кранто.
Карсън изостана малко, за да разгледа копитата на Дорчо. Бяха леко очукани по краищата, но иначе нищо сериозно. Все още нямаше по-дълбоки пукнатини. Щяха да издържат може би още километър-два по камъните.
Докато го чакаше да я настигне, Де Вака погледна лешоядите над главите им:
—
— Не, нещо друго ги е привлякло. Ние още не сме достатъчно отпаднали.
Де Вака замълча, после неочаквано каза:
— Съжалявам, че ти създавам такива главоболия,
— Забелязах го още първия ден, когато се срещнахме.
— Докато бях в „Маунт Драгън“, мислех, че има много неща, за които имам право да се сърдя. В живота,
