повече.
Този път Де Вака кимна.
Те се свлякоха от седлата върху горещия пясък. Карсън едва извади полупразната манерка.
— Пий бавно — каза. — И не се разочаровай, ако ожаднееш още повече.
Де Вака взе манерката с треперещи ръце и отпи. Карсън не си направи труда да вади солта от джоба — и без това нямаха достатъчно вода. Той пое внимателно манерката от ръцете на Де Вака и я доближи до устните си. Чувството бе неописуемо, но жаждата стана още по-непоносима.
Той даде остатъка от водата на конете, след това завърза празната манерка за седлото. Легнаха в сянката на двете животни.
— Какво чакаме? — попита Де Вака.
— Залеза.
Водата вече му се струваше далечен сън, но говоренето не му причиняваше толкова големи мъки както преди.
— Койотите пият преди залез и обикновено започват да вият. Да се надяваме, че изворът е в рамките на един километър, за да можем да ги чуем. Иначе…
— А Най?
— Още ни търси, сигурен съм. Мисля обаче, че вече му се изплъзнахме.
Де Вака помълча известно време.
— Чудя се дали дон Алонсо и жена му са страдали така — промърмори накрая.
— Вероятно. Но накрая са намерили извора.
Те отново потънаха в мълчание. В пустинята цареше мъртвешка тишина.
— Можеш ли да си спомниш още нещо за този извор? — попита Карсън.
Де Вака се намръщи:
— Не. Вървели през пустинята през нощта. Добитъкът им бил достигнал пълно изтощение. Тогава един апач им показал извора.
— Значи вероятно са били изминали половината път.
— Във фургона си са имали варели с вода, така че вероятно са минали доста повече.
— И са вървели на север.
— На север.
— Абсолютно нищо ли не помниш за разположението на извора?
— Нали ти казах вече. Бил в някаква пещера в подножието на Фра Кристобал. Само това знам.
Карсън си направи бърза сметка. Сега се намираха на шейсетина километра северно от Маунт Драгън. Планините бяха на петнайсет километра на запад. На самата граница на възможностите на койотите.
Карсън се изправи несигурно:
— Вятърът духа към Фра Кристобал. Значи койотите са дошли от запад. Така че може би Охо дел Агила е там.
— Това е било преди векове. Откъде може да си сигурен, че дори да намерим извора, той няма да е пресъхнал?
— Не съм.
— Не знам дали ще издържа още петнайсет километра.
— Няма друг изход, иначе ще умрем.
— Доста убедително звучиш. — Де Вака се изправи. — Да тръгваме тогава.
Най продължи известно време покрай лавата, после зави на изток, в обратната посока на планините, за да е сигурен, че бегълците няма да попаднат на следите му. Въпреки че Карсън се беше оказал достоен противник, той допускаше грешки, когато станеше прекалено самоуверен. А Най искаше Карсън да бъде колкото се може по-самоуверен. Трябваше да си помисли, че се е изплъзнал на преследвача.
Муерто още се държеше във форма и самият Най се чувстваше добре. Главоболието му беше отслабнало. Следобедната жега беше задушаваща, но тя работеше за тях — невидимият убиец.
Около четири часа той отново зави на север и се върна в началото на лавовото поле. На юг се виждаше ято лешояди. Кръжаха там от сума ти време. Сигурно имаше някаква мърша. Твърде рано бе Карсън и Де Вака да привличат толкова хищници.
Той изведнъж спря. Момчето беше изчезнало. Той се уплаши.
— Хей, момче! Момче!
Гласът му заглъхна без ехо, сякаш потъна в сухия пустинен пясък. В безкрайната равнина нямаше какво да отрази звука.
Най се изправи на стремената и събра ръце пред устата си:
—
Хилавото хлапе се появи иззад един камък. Закопчаваше си панталоните.
— Без паника — успокои го то. — Бях по работа.
Най си отдъхна. Насочи отново коня си на север и го подкара в тръс. До мястото на засадата оставаха петдесетина километра. Щеше да стигне преди полунощ.
На големия екран в асансьора се виждаше масивна колониална сграда в неоготически стил с огромна остъклена мансарда. Отпред имаше широка покрита тераса. С помощта на клавиатурата Левин погледна нагоре. Цялата постройка беше тъмна освен малката осемстенна таванска стаичка на централната кула. От тесните й прозорчета в мъглата струеше бледа светлина.
Той се насочи към металната врата на оградата, която висеше отворена на счупените си панти. Запита се защо самата къща не се пази и защо Скоупс е изобразил двора обрасъл с диви череши и репеи. Когато се приближи, забеляза, че някои прозорци са счупени и на места боята се бели от старите дъски. Когато бе идвал в имението като младеж, и къщата, и дворът бяха добре поддържани.
Той отново погледна осмоъгълната таванска стаичка. Скоупс сигурно беше там. Изведнъж от покрива на купичката излезе светъл лъч и се загуби в тъмната мъгла отгоре. Беше видял подобни информационни потоци да се обменят между отделните сгради в киберпространството на „Джиндайн“. Това сигурно бе скритата сателитна връзка, за която му беше говорил мимът. Левин се запита дали информацията в този канал се закодира преди или след като напусне скрития Цифросвят на Скоупс.
Входната врата беше открехната. В къщата цареше мрак и на Левин му се прииска да освети по някакъв начин пътя си. Небето започваше бавно да потъмнява, мъглата придоби оловносив цвят и Левин разбра, че поне в изкуствения свят на Скоупс се смрачава. Той погледна часовника си, показваше 5:22. Сутринта или вечерта? Трудно бе да определи. Той се намести на пода, изпъна единия си крак, който беше изтръпнал, разтърка китките си и се запита дали мимът още поддържа затъмнението в компютърната система на сградата. След това си пое дълбоко въздух, взе клавиатурата и влезе в къщата.
Озова се във фоайето от спомените си — с изтъркан персийски килим на пода и масивна каменна камина отляво. Над камината бе закачена препарирана глава на лос, чиито рога бяха оплетени в паяжина. По стените висяха стари картини на лодки и кораби, риболовни и китоловни сцени.
Точно напред бе витото стълбище, водещо към втория етаж. Той се качи горе. Стаите около площадката бяха празни и тъмни. Той си избра една, влезе и се приближи до счупения прозорец. Погледна навън и с изненада установи, че вместо извиващия се път в мъглата отдолу има само странни сивкави и оранжеви сенки. „Някаква болест в Цифропространството?“ — запита се той. Отново се върна при стълбите. Свърна в друг коридор, беше любопитен да види стаята, в която бе спал преди толкова години, но по екрана премина само поток от цифри, заплашвайки да развали цялата картина. Той бързо се дръпна назад. Всяко друго кътче в киберпространството на Скоупс бе изпипано толкова старателно. И въпреки това той беше оставил образа на родния си дом в пълен хаос.
Стълбите към куличката започваха от другия край на площадката. Левин тъкмо смяташе да тръгне по тях, когато си спомни, че имаше друго стълбище, водещо към балкона, опасващ кулата отвън. Може би щеше да е по-добре да мине оттам и да надникне през прозореца на стаичката, вместо да нахълта през вратата.
Той излезе в мъглата и тръгна по стълбището около кулата. Качи се на балкончето от външната страна на стаичката и надникна през един прозорец.
