продаде смъртоносния вирус на военните. Рибарската лодка бавно навлезе в пристанището, светлините й играеха по морската повърхност. Тъмен силует скочи от лодката и я привърза за кея.
— Започнах с отделни подзадачи — заобяснява Скоупс. — Мрежата ми се разрастваше с всеки изминал ден и аз чувствах, че ще загубя контрол. Търсех начин да обикалям спокойно из нея. Доста време загубих със съществуващи езици за създаване на изкуствен интелект като ЛИСП и обект-ориентирани езици като „Смолток“. Осъзнах, че ми трябва нещо по-различно, което да комбинира най-добрите страни и на двете групи с някои допълнителни черти. При създаването на тези езици компютрите са имали много по-малка мощност. Дадох си сметка, че мога да работя не само с кодове, а и с картини. Затова създадох език на визуална основа. Цифропространството генерира цели светове, не просто програми. Започна много просто, но аз скоро осъзнах истинските възможности на новото си творение. Чувствах, че съм създал напълно непознат досега вид изкуство, което може да се твори и възприема единствено чрез компютъра. Години ми бяха нужни, за да създам този свят, и още работя по него. Разбира се, никога няма да го завърша. Успях обаче да усъвършенствам достатъчно програмния си език. Сега мога да го използвам много по-бързо.
— Чарлс, можеш да гледаш през този прозорец цяла седмица и така и да не видиш една и съща картина два пъти. Ако искаш, можеш да слезеш на кея и да разговаряш с тези мъже. Приливите и отливите се сменят според положението на луната. Сменят се сезони. В тези къщи живеят хора: рибари, летовници, художници. Истински хора, хора, които помня от детството си. Тук е Марвин Кларк, собственикът на местната бакалия. Той почина преди няколко години, но ще живее вечно в тази програма. Утре можеш да слезеш в селото и да чуеш някой от разказите му. Можеш да пиеш чаша чай и да поиграеш на табла с Ханк Хичинс. Всеки човек е отделен сегмент от по-голяма програма. Те съществуват и встъпват във взаимоотношения, които никога не съм програмирал или дори подозирал. Тук аз съм като бог: аз създадох един свят, но той вече съществува без моя намеса.
— Самолюбив бог — написа Левин. — Запазил си този свят само за себе си.
— Така е. Никак не ми се иска да го споделям с някого. Чувствам го твърде личен.
Левин се обърна с гръб към образа на Скоупс:
— Възпроизвел си целия остров с най-малки подробности. Всичко с изключение на собствения си дом. Той се е превърнал в развалина. Защо?
Образът на екрана не помръдна. За известно време от уредбата на асансьора не се чу звук. Левин се запита какви ли емоции е предизвикал у събеседника си. Фигурата на екрана отново вдигна пистолета:
— Мисля, че достатъчно побъбрихме, Чарлс.
— Този пистолет не ме плаши особено.
— А трябва. Ти си просто една процедура в моята програма. Когато те застрелям, изпълнението на процедурата просто ще спре. Връзката ти ще прекъсне завинаги. Това обаче дори не се налага в момента. Докато говорехме, пуснах една търсачка по мрежата и тя откри местоположението на компютъра ти. Сигурно не е много комфортно да висиш в асансьор 49 между седмия и осмия етаж. Вече изпратих цял парад да те посрещне с цветя и фанфари.
— Какво смяташ да правиш?
— Аз ли? Аз нищо няма да правя. Ти обаче ще умреш. Наглото ти проникване в сградата и програмата ми, и подслушването на деловите ми разговори не ми оставя друг избор. Като нарушител, разбира се, убийството ти ще бъде напълно законен акт. Съжалявам, Чарлс, наистина. Не исках да става така.
Левин посегна към клавиатурата да отговори, но спря. Нямаше какво да каже.
— Прекъсвам връзката ти, Чарлс. Сбогом.
Образът на екрана се прицели внимателно.
За пръв път от проникването си в сградата на „Джиндайн“ Левин изпита страх.
Карсън се сепна в съня си. Все още бе тъмно, но утрото наближаваше: през отвора на пещерата се виждаше късче по-светло небе. На няколко метра от него Сусана още спеше върху пясъка. Той чу лекото й, равномерно дишане.
Карсън се надигна на лакът. Жаждата още го мъчеше.
Той пропълзя до езерцето, загреба с шепи вода и отпи жадно. Когато жаждата му поотмина, той усети, че стомахът му стърже.
Изправи се, излезе на входа на пещерата и дълбоко вдиша свежия нощен въздух. Конете пасяха тихо на няколко метра отпред. Той свирна леко и те наостриха уши и обърнаха глави към него. Той се приближи. Животните изглеждаха малко умърлушени, но иначе бяха добре след изпитанията от предишния ден. Карсън погали Дорчо по врата. Очите на коня бяха ясни — добър признак. Карсън се наведе и опипа крака му над копитото. Не беше много загрят, значи нямаше възпаление.
Той се огледа. Околните планини бяха изваяни от пясъчник, склоновете им се спускаха стръмно към издълбаните от ерозията ждрела. Върховете започнаха да се обагрят в червено. Цареше пълна тишина, като в катедрала, преди да засвири органът. В основата на планинските склонове се бяха събрали купчини застинала лава. Самата пещера, в която се намираха те, бе под нивото на земята. Дори на сто метра от нея Карсън никога не би предположил, че там има нещо друго освен черна лава. От Най нямаше и следа.
Карсън пак напои конете в пещерата, после ги заведе при една туфа свежа трева. Отиде при един мескитов храст и с помощта на острието от стрела отряза дълга пръчка с разклонения и бодли на края. Излезе от лавовото поле и внимателно заоглежда пясъка. Скоро откри онова, което търсеше: следи от заек, млад и сравнително малък. Проследи ги стотина метра до една дупка под някакъв храст. Клекна и завря пръчката с бодливия край напред. Усети нещо меко в дъното на дупката. Започна да върти бързо пръчката и да я издърпва полека-лека. Козината на зайчето се беше оплела в бодлите. Животното отчаяно се опитваше да се освободи. Карсън го затисна с крак и бързо преряза гърлото му, изчака кръвта да попие в пясъка. След това го одра и изкорми, зарови вътрешностите, за да не привлича лешоядите, и се върна в пещерата.
Де Вака още спеше. Пред входа на пещерата Карсън накладе малък огън, натри заека със сол от джоба си и започна да го пече. Месото засъска и в чистия въздух се заиздига синкав дим.
Слънцето най-сетне се показа зад хоризонта, златистите му лъчи огряха пустинята и проникнаха дълбоко в пещерата. Карсън чу шум, обърна се и видя Де Вака, седнала, да разтрива сънливо очи.
— Ох — възкликна тя, когато ярката светлина огря лицето й и обагри черната й коса в сребристо.
Карсън я изгледа със самодоволната усмивка на човек, който по принцип става рано. Той насочи поглед към вътрешността на пещерата. Изражението му веднага се промени. Де Вака го забеляза и проследи погледа му.
Слънцето хвърляше ивица оранжева светлина през една цепнатина и огряваше част от пода и задната стена на пещерата. На върха на този лъч, подобен на огнен език, върху стената отзад се образуваше разкривена, но доста ясна сянка, напомняща орел с разперени крила и вдигната глава, сякаш всеки момент ще хвръкне.
Карсън и Де Вака останаха неподвижно, сякаш хипнотизирани от тази гледка. Сянката стана по-ясна, сякаш щеше да остане завинаги отпечатана в дъното на пещерата. После внезапно изчезна: слънцето се беше качило по-високо в небето и вече не огряваше входа.
— Ел Охо дел Агила — каза Де Вака. — Изворът на орела. Сега е сигурно, че сме открили точно него. Не мога да повярвам, че същият този извор е спасил живота на прадедите ми преди четиристотин години.
— А сега спасява нас — промърмори Карсън.
Той продължи да съзерцава тъмната стена, където само преди минути се беше появил образът, сякаш се опитваше да си припомни нещо. Тогава ароматът на печено достигна до ноздрите му и той се обърна пак към заека.
— Гладна ли си?
— Като вълк. Какво е това?
— Заек.
Той извади печеното от огъня и забоде шиша в пясъка. Извади острието от стрела, отряза парче месо и го подаде на Де Вака.
— Внимавай, горещо е.
Тя отхапа предпазливо:
— Вкусно. Значи умееш и да готвиш. Мислех, че вие, краварите, можете да пържите само боб със сланина. — Тя отхапа ново парченце месо. — Дори не е жилаво като заека, който веднъж донесе дядо
