пред краката му потокът изтичаше през ръба на скалата и пропадаше в бездънна яма. Карсън протегна ръката си с факлата напред и надникна плахо надолу.
— Виждаш ли нещо? — попита Де Вака.
— Дъното едва се забелязва. Сигурно е поне двайсет метра надолу.
Чу се леко стържене и Карсън инстинктивно се дръпна назад. Едно камъче от брега на потока се плъзна по гладката повърхност и изпадна през ръба на дупката. След малко отдолу се чу кънтене.
Карсън опипа земята пред себе си.
— Скалата е невероятно ронлива — отбеляза той.
Премести се плахо встрани, докато намери по-стабилно място. Там коленичи й се наведе над ръба.
— Вътре има нещо — каза Де Вака от другия край на пропастта.
— Виждам го.
— Ако ми светиш, ще се спусна. Оттук ми изглежда по-лесно.
— По-добре аз да сляза.
Де Вака го изгледа сърдито.
— Добре, добре — склони с въздишка той.
Де Вака започна да се спуска, ту с катерене, ту с пързаляне, по едно срутване в другия край на пропастта. Карсън едва следеше движенията й в сумрака.
— Хвърли ми другата факла — извика накрая тя.
Карсън закрепи кибрита между клонките и й ги хвърли.
След малко дъното на пропастта се озари от слаба оранжева светлина.
Карсън надникна над ръба. Този път успя ясно да различи скелета на магаре. Дисагите му бяха скъсани и наоколо лежаха разхвърляни парчета кожа. От дупката на едната торба се беше изсипала купчинка бели камъни. Наблизо лежеше мумифициран човешки труп.
На слабата светлина Де Вака огледа първо човека, после мулето и разкъсаните дисаги. Вдигна няколко от разпилените предмети и ги пъхна в джобовете си. След това отново се покачи горе.
— Какво откри? — прошепна Карсън.
— Не знам. Дай да ги разгледаме на светло.
Пред входа на пещерата Де Вака изтърси джобовете си и на земята паднаха малка кожена кесия, кама в ножница и няколко белезникави камъчета.
Карсън вдигна камата, внимателно я извади от ножницата. Металът беше ръждясал, но дръжката бе непокътната. Карсън я изчисти от пясъка с ръкава си. Със сребърни букви на дръжката бяха гравирани инициалите: Д. М.
— Диего де Мондрагон — прошепна той.
Де Вака се опита да отвори стегнатата кожена кесия, но тя се разпадна в ръцете й. На земята се изсипаха една малка златна монета и три по-големи, сребърни. Тя ги вдигна и ги завъртя, за да се наслади на блясъка им.
— Гледай как блестят, като току-що изсечени са — възкликна.
— Какво има в дисагите? — поинтересува се Карсън.
— Пълни са до половината с бели камъни като тези. Карсън вдигна един от камъните и го огледа любопитно. Имаше зърнеста структура и цвят на слонова кост.
— Какво, по дяволите, е това?
Де Вака вдигна друг камък и го претегли в ръка:
— Тежък е.
Карсън извади върха от стрела и зачегърта камъка:
— И е доста мек. Във всеки случай не е обикновен камък.
Де Вака потърка камъка си с длан.
— Защо му е на Мондрагон да рискува живота си, като пренася тези боклуци? Можело е да вземе допълнително вода и…
Тя рязко млъкна.
— Знам какво е — обяви. — Пемза.
— Пемза ли?
— Да.
— От нея се правят лули, статуетки. През седемнайсети век е била много ценна. От Ню Мексико за Нова Испания са се изнасяли големи количества. Предполагам, че „мината“ на Мондрагон е било находище на пемза.
Тя погледна Карсън и се засмя.
По лицето му се изписа изражение на разочарование. След това се отпусна върху пясъка и избухна в смях:
— И през цялото това време Най е търсил изгубеното злато на Мондрагон. Никога не му е хрумвало, нито на някой друг, че Мондрагон може да е притежавал някакво друго богатство. Нещо, което днес практически няма никаква стойност.
Де Вака кимна:
— Преди векове обаче товарът в тези дисаги сигурно се е равнявал на същото количество злато. Забележи колко фини са зърната. Днес всички тези камъни сигурно струват не повече от триста- четиристотин долара.
— Ами монетите?
— Това са джобните пари на Мондрагон. Кинжалът може би е единственото ценно нещо тук.
Карсън поклати глава и погледна към дълбините на пещерата:
— Мулето сигурно е тръгнало навътре и той го е последвал. Сигурно дъното е пропаднало под тежестта им.
Де Вака поклати глава:
— Когато бях долу, открих и още нещо. В гърдите на мумифицираното тяло на Мондрагон имаше забита стрела.
Карсън я изгледа изненадано:
— Сигурно е бил слугата му. Легендата е грешна. Не са търсили вода. Те са
Де Вака кимна:
— Може би Мондрагон е търсил къде да скрие богатството си и не е забелязал пропастта. Върху трупа и наоколо има парчета скала. Мулето сигурно е загинало при падането и слугата решил, че няма смисъл да чака повече.
— Каза, че дисагите са наполовина пълни, нали? Вероятно, след като е сложил край на страданията на господаря си, слугата е изнесъл колкото е могъл да носи и е тръгнал на юг. Сигурно е взел жакета на Мондрагон, за да се предпази от слънцето. Само че е успял да стигне едва до Маунт Драгън.
Карсън продължаваше да гледа отвора на пещерата, сякаш очакваше тя да му разкаже останалата част от историята.
— Така значи се е зародила легендата за Маунт Драгън — каза накрая.
— Може би. Само че легендите не умират толкова лесно.
Двамата останаха в мълчание, втренчени в монетите в ръката на Де Вака под палещите лъчи на слънцето. Накрая тя ги прибра внимателно в джоба на дънките си.
— Време е да оседлаваме конете — каза Карсън; вдигна ножа и го затъкна в колана си. — Трябва да стигнем Лавагейт до залез.
Най седеше в скривалището си сред скалите. Следобедното слънце напичаше шапката му, черните камъни наоколо излъчваха смазваща топлина. Той вдигна пушката и внимателно огледа хоризонта през оптическия мерник. Никаква следа от Карсън и жената. Той пак вдигна пушката и отново огледа. Нямаше следа и от лешояди.
— Сигурно са се заврели в някоя дупка, за да мърсуват — предположи хлапето; хвърли един камък надолу. — Тази мацка е истинска уличница.
Най се намуси. Или бяха открили извор, или бяха мъртви. По-вероятно второто. Може би трябваше
