В стаичката с гръб към него седеше мъж, напомнящ по фигура на Брент. Носеше халат и дългата му бяла коса се спускаше до раменете. Пред себе си имаше компютър.
Изведнъж от мъглата се появи червен лъч и се заби в стената на куличката. Без да се колебае, Левин се пъхна в светлия поток и по екрана веднага започнаха да преминават думи:
… обсъдихме цената ви. Това е немислимо. Продължаваме да настояваме за три милиарда. Няма повече да се пазарим.
Светлинният поток спря. Левин зачака неподвижно. След минути друг цветен поток, този път отвътре навън, полетя във въображаемото пространство:
Генерал Харингтън, вашата наглост току-що ви лиши от още един милиард, цената вече е пет милиарда. Това перчене ме отвращава като бизнесмен. Нещата можеха да минат много по-гладко, ако и двамата се държахме с подобаващо уважение към партньора, не мислите ли? Вашите пари нямат никакво значение в момента. Все пак това е моят вирус. Той е при мен, не при вас. Пет милиарда, и положението може да се промени.
Светлинният поток спря.
Левин застина от изумление. Нещата бяха по-лоши, отколкото си ги беше представял. Сега Скоупс не само че беше полудял, ами и държеше вируса… и искаше да го продаде на военните. Може би дори на някаква подривна група в Армията. Като се имат предвид цените, това можеше да е само вирусът, способен да унищожи цялото човечество.
Левин се облегна на вратата на асансьора, сломен от сериозността на проблема, пред който се беше изправил. Пет милиарда долара. Невероятно. Вирусът не беше като ядрената бомба — трудна за съхранение, трудна за криене, трудна за пренасяне. В една-единствена епруветка, която може да се скрие в джоба, можеше да има трилиони…
Левин отново се наведе над лаптопа и с помощта на мишката се върна на площадката на втория етаж на въображаемата къща. Вратата на вътрешното стълбище, както всички други врати в къщата на Скоупс, беше отворена. На края на стълбите имаше друга врата. Под нея се процеждаше светлина.
Вратата бе заключена и Левин яростно задумка по нея.
Изведнъж му хрумна нещо. С Фидо бе подействало, защо да не подейства и тук?
Той написа с главни букви на лаптопа си:
„СКОООУПС!“
Името веднага проехтя от уредбата в тесния асансьор. Мина една минута, две. Изведнъж вратата на таванската стаичка се отвори с трясък. Срещу Левин се изправи мъж с вид на древен мъдрец. Това, което бе взел за халат, всъщност представляваше дълга роба, изпъстрена с астроложки знаци. Бялата коса се спускаше на вълни над щръкналите уши и кожата по челото и хлътналите бузи бе прорязана от безброй бръчки, но Левин разбра, че е намерил този, когото търсеше. Брент Скоупс.
Слънцето бодеше кожата му като с хиляди остри стъкълца. Водата беше възстановила малко влагата в гърлата им, но бе усилила и жаждата им. Конете също бяха станали по-неспокойни. Карсън чувстваше, че Дорчо е нервен, готов всеки момент да побегне. Ако това стане, щеше да препуска, докато падне мъртъв.
— Дръж юздите изкъсо — предупреди той Де Вака.
Фра Кристобал се приближаваше все повече и повече, менеше цвета си от оранжево и червено до сиво в зависимост от положението на слънцето. Докато яздеха, Карсън усети как устата и гърлото му отново пресъхват. Очите му се подуха и той с мъка ги държеше отворени. През повечето време яздеше със затворени очи. Конят под него залиташе от немощ.
Пещера в подножието на планината. Топла вода. Това означаваше вулканичен район. Значи изворът трябваше да е близо до някой лавов поток, вероятно самата пещера се намираше в лавата. Той отвори за малко очи. Още дванайсет километра, може би по-малко, до безгласната, пуста планина.
Самото мислене го изтощаваше. Изведнъж той изпусна юздите и отчаяно се хвана с две ръце за предния лък на седлото. Ако падне от коня, никога нямаше да успее да се качи отново. Той стисна седлото и се наведе напред, докато почувства острата грива на животното до бузата си. Ако Дорчо реши да побегне, това беше краят. Той остана така, опитвайки се да преодолее болката, която изгаряше затворените му очи.
Когато стигнаха подножието на планината, слънцето вече залязваше. Дългите сенки на назъбените върхове плъзнаха към тях, най-после ги обгърнаха в хладен полумрак. Температурата спадна чувствително.
Карсън с мъка отвори очи. Дорчо се препъваше. Вече бе изгубил желанието да бяга, сега губеше и това да живее. Карсън се обърна към Де Вака. Тя седеше на седлото превита, опряла глава в шията на коня, изглеждаше също толкова изнемощяла колкото него.
Двата коня достигнаха лавата в основата на склона и спряха.
— Сусана? — изхриптя Карсън.
Тя леко повдигна глава.
— Да изчакаме тук. Ще чакаме да чуем воя на койотите.
Тя кимна и се изхлузи от седлото. Опита се да се задържи на крака, но се свлече, сякаш бе мъртвопияна.
— По дяволите — промълви.
Хвана се за седлото, изправи се донякъде, после отново се отпусна на земята. Конят й остана прав, с треперещи крака и увиснала глава.
Карсън слезе от седлото:
— Дай да ти помогна.
Почувства, че губи равновесие. В следващия момент с изненада установи, че вече лежи на пясъка и гледа нагоре въртящите се с бясна скорост планини, коне, небе. Отново затвори очи.
Изведнъж му стана студено. Той се опита да отвори очи, но клепачите му сякаш бяха залепнали. Вдигна ръка и ги раздалечи с пръсти. На тъмновиолетовото небе блестеше самотна звезда. Тогава чу тих звук. Започна като пискливо джафкане, което бързо премина в пронизителен вой; в далечината му отговори друг. Присъединиха се още три-четири гласа; постепенно зазвуча цял хор.
Койотите се събираха на водопой в подножието на планината.
Карсън вдигна глава. Де Вака лежеше неподвижно до него. Светлината бе само толкова, колкото да различи тъмните очертания на тялото й.
— Сусана?
Не последва отговор.
Той допълзя до нея и докосна рамото й.
— Сусана?
„Дано да не е късно.“
Той отново я разтърси, този път по-силно. Тя размърда немощно глава, черната й коса се разпиля по лицето й.
— По… мощ — промълви.
Гласът й мобилизира малкото сили, които му бяха останали. Трябваше да намери вода. Трябваше някак си да я спаси. Конете още стояха безмълвно, трепереха, юздите им се влачеха в пясъка. Той се хвана за едно от стремената и се изправи да седне. Дорчо му се струваше нагорещен.
Карсън се изправи, веднага му се зави свят, силите моментално го напуснаха и той отново се озова по гръб върху пясъка.
Не можеше да върви. Ако искаше да намери вода, трябваше да язди.
Той отново се докопа до стремето и се изправи с мъка. Твърде немощен бе, за да се качи сам на седлото. Огледа се. На няколко метра встрани забеляза голям камък. Придържайки се за стремето, той
