заведе коня до него. Покачи се върху камъка и успя да се прехвърли върху седлото. Остана неподвижно и се заслуша.
Койотите продължаваха да вият. Той се ориентира по звука и леко побутна Дорчо с пети.
Животното направи несигурно крачка напред, после спря. Карсън пошепна нещо окуражително в ухото му, потупа го леко по врата и отново се опита да го подкара.
Конят направи нова несигурна крачка. Препъна се, успя да се задържи, пристъпи пак.
— Побързай — прошепна Карсън.
Койотите нямаше да вият още дълго.
Конят се запрепъва по посоката на звука. След минута отляво се извиси нова стена от лава. Карсън подритна леко Дорчо, за да върви по-бързо, но воят изведнъж спря.
Койотите го бяха надушили.
Той продължи към мястото, откъдето ги беше чул за последно. Достигна нов поток от застинала лава. Небето постепенно потъмняваше. След броени минути щеше да се спусне пълен мрак.
Изведнъж Карсън усети хладен, влажен въздух. Конят вдигна рязко глава, той също бе надушил влагата. След миг лекият бриз отново довя горещата миризма на напечен пясък от пустинята.
Лавовият поток изглеждаше, че продължава безкрайно от лявата му страна. Надясно се простираше пустинята. На небето постепенно започнаха да се появяват звезди. Възцари се пълна тишина, по нищо не можеше да се разбере къде е водата. Близо бяха, но не достатъчно. Карсън почувства, че всеки момент ще изпадне в безсъзнание.
Конят изпръхтя тежко и пристъпи още една крачка напред. Карсън стисна предния лък на седлото. Беше изпуснал юздите, но това не го тревожеше. Конят щеше сам да се ориентира. И отново: примамливият аромат на мокър пясък. Конят се насочи по миризмата, запъти се право към лавата. Карсън не виждаше нищо, освен черните контури на назъбени скали на фона на малко по-светлото небе. Тук сигурно нямаше нищо; това беше поредният мираж. Очите му отново се затвориха. Конят се препъна, направи още няколко крачки и спря.
Карсън долови, сякаш от огромно разстояние, лек звук, като че някакво животно лочи вода. Той пусна седлото и започна да пада, да пада… и тъкмо мислеше, че това падане ще продължи цяла вечност, се строполи с плясък в някаква плитка локва.
Водата бе дълбока сигурно десетина сантиметра. Това, разбира се, бе илюзия. Преди да умре от жажда, човек често си представя, че потъва във вода. Той се обърна и устата му се напълни с вода. Беше топла… топла и чиста. Той преглътна. Чак тогава си даде сметка, че водата е истинска.
Той се извъртя, започна да пие жадно, избухна в смях.
С всяка глътка усещаше как силите му се възстановяват.
Той неохотно спря и се изправи. Опря се на коня, успя да освободи клепачите си от лепилото, което ги държеше. Свали манерката и с трепереща ръка я напълни. Отново я завърза за седлото и опита да издърпа Дорчо от водата.
Конят отказа да помръдне. Карсън знаеше, че ако го остави, животното може да пие, докато се пръсне. Затова го удари по муцуната и дръпна силно юздите. Конят се сепна и отстъпи назад.
— Правя го за твое добро — увери го Карсън и го поведе назад.
Де Вака лежеше, където я беше оставил. Карсън коленичи до нея й напръска лицето и косата й с малко вода. Тя се размърда и той повдигна главата й и внимателно изсипа няколко капки в отворената й уста.
— Сусана?
Тя преглътна и се закашля.
Той изля още малко вода в устата й, напръска очите и подутите й устни.
— Ти ли си, Гай? — прошепна тя.
— Ето вода.
Той допря гърлото на манерката до устните й. Тя отпи няколко глътки и пак се закашля.
— Още — изхриптя.
За петнайсет минути тя изпи целите три литра. Карсън извади кристалче сол и й го подаде:
— Смучи това, за да ти мине жаждата.
— Мъртва ли съм? — прошепна накрая тя.
— Не, намерих извора. Всъщност Дорчо го намери. Охо дел Агила.
Тя започна да смуче кристалчето сол и седна.
— Ох, още умирам от жажда.
— Толкова ти стига засега. В момента имаш повече нужда от соли.
Тя облиза отново кристалчето; внезапно захлипа, раменете й се разтресоха. Карсън инстинктивно я прегърна.
— Хей, гледай това,
Той я притисна до себе си, по бузите му потекоха сълзи. Двамата заплакаха от радост, че са още живи.
След час Де Вака възвърна силите си дотолкова, че да може да ходи. Заведоха конете при пещерата и ги напоиха. Карсън ги остави навън да попасат, спъна ги, за да не се изгубят. Това обаче надали бе необходимо: животните нямаше да се отдалечат много от водата.
Когато се върна в пещерата, Карсън завари Де Вака легнала върху един пясъчен нанос, вече заспала. Той седна, почувства се така, сякаш го притиска огромен товар. Беше твърде изтощен за каквото и да било. Той се отпусна по гръб и заспа.
Лавагейт — Вратата от лава.
Най освети с фенерчето огромната черна стена от едната си страна. Проходът бе сигурно стотина метра широк. От едната му страна се издигаха склоновете на планината Фра Кристобал; безформена каменна маса, представляваща естествена бариера пред конете. От другата се издигаше огромна стена от лава, внезапният край на безкрайното лавовото поле, образувано от изригването на вулкан преди милиони години. Мястото бе по-добро, отколкото очакваше — идеално за засада. Ако целта му беше Лава Камп, Карсън нямаше как да не мине оттук.
Най спъна Муерто и го остави в едно дълбоко дере зад прохода. Качи се по лавата с фенерчето, пушката, един мях с вода и малко храна. Скоро намери подходящо място за наблюдателен пост — малка вдлъбнатина в лавата с остри ръбове. Скалата образуваше естествени бойници, а грапавата й повърхност предлагаше идеална опора за пушката.
Той седна и зачака. Отпи глътка вода и си отряза парче кашкавал от питата. Американски чедар, истинска отврат. Дори четирийсетградусовата жега не беше подобрила вкуса му. Поне можеше да се яде. Най бе почти сигурен, че Карсън и жената не са яли вече трийсет часа. При липсата на вода обаче, гладът бе последната им грижа.
Той се отпусна тихо в мрака, заслуша се. Малко преди разсъмване на небето изгря новата луна — тънък сребрист сърп. Хвърляше достатъчно светлина, за да го облекчи да не се взира толкова в тъмното.
Беше си избрал идеалната наблюдателница — снайперистко гнездо на трийсетина метра над прохода. През деня щеше да забележи Карсън и жената още от три-четири километра. Щяха да представляват идеални мишени, както от тази, така и от другата страна на прохода. Не можеше и да си мечтае за по-добра позиция. Когато 35,7-калибровите свръхбързи куршуми попаднеха в плътта им, дори лешоядите щяха да срещнат затруднение в търсенето на някое здраво парче месо.
Разбира се, имаше вероятност Карсън и жената вече да са мъртви. В този случай за Най оставаше успокоението, че присъствието му ги е подтикнало да пътуват в безжалостната горещина на деня и така е ускорило гибелта им. Във всеки случай обаче, това място бе изключително удобно за чакане. Тук щеше да остане на сянка и през деня и водата нямаше да е чак такъв проблем. Щеше да остане още един ден, може би два — просто да е сигурен — и после да потегли на юг, за да потърси труповете.
Ако Карсън намери вода — а това бе единственият начин да стигне жив дотук, той щеше да е прекалено самоуверен. Заслепен от мисълта, че е успял, че се е отървал от Най. Той свали пълнителя, провери го, после пак го върна на мястото му.
— Бум, бум — чу се тънък, насмешлив глас от тъмното.
От изток небето започваше да просветлява.
