Конете страдаха от силно обезводняване. От сутринта поведението им се беше променило неузнаваемо. Той бе предвиждал да ги напои преди залез, но сега осъзнаваше, че тогава ще е твърде късно.
Той спря рязко. Де Вака продължи вяло още няколко крачки, преди да спре мълчаливо.
— Хайде да напоим конете — каза Карсън.
От говоренето го заболя гърлото.
Тя не отвърна.
— Сусана? Добре ли си?
Тя пак не продума. Седна в сянката на коня и отпусна глава върху гърдите си.
Карсън бръкна в дисагите на Най, разбута подковите и извади едната манерка. Свали шапката си и я напълни с вода. При вида на живителната течност гърлото му се сви. Дорчо, който стоеше полумъртъв до него, вдигна рязко глава и се приближи. Изпи водата, после захапа ръба на шапката. Карсън го удари раздразнено по муцуната. Конят се отдръпна и изпръхтя.
Карсън напълни за втори път шапката и я поднесе към коня на Де Вака. Той изпи жадно водата.
Карсън извади втората манерка и даде на всяко животно по още половин шапка вода. След това прибра манерките. Конете веднага се оживиха.
Когато прибираше втората, наполовина пълна манерка в дисагите, Карсън чу някакво шумолене вътре. Бръкна и напипа таен джоб от вътрешната страна. Отвътре се подаваше лист пожълтяла хартия — листът, който бе държал Най вечерта след пясъчната буря. Карсън го извади и го разгледа любопитно. Листът бе напукан и изобщо не беше хартия, а стар пергамент. На него бяха надраскани грубо контурите на планина, някаква странна черна скална форма, многобройни знаци и надписи на испански. Отгоре стояха странни думи, изписани внимателно със старовремски почерк:
Изведнъж всичко му се изясни. Ако устните му не бяха толкова изсъхнали, Карсън сигурно щеше да избухне в смях.
— Сусана! — възкликна. — Най е търсил съкровището на Маунт Драгън. Златото на Мондрагон! Открих карта, скрита в дисагите му. Ненормалникът я е крил там заради забраната да се използват писмени документи в „Маунт Драгън“.
Де Вака хвърли равнодушен поглед на картата от сянката на коня си. Карсън поклати глава. Това беше смешно, изобщо нямаше логика. Най не беше наивник. И все пак сигурно бе купил тази фалшива карта от някое забутано магазинче в Санта Фе, вероятно за куп пари. Карсън бе виждал да се продават много такива карти. Фалшифицирането и продажбата на карти на съкровища бе доста доходоносно занимание в Ню Мексико. Нищо чудно, че Най се беше отнесъл с такова подозрение към Карсън при първата им среща в пустинята. Помислил си е, че иска да му открадне съкровището.
Изведнъж усмивката му се стопи. Очевидно Най обикаляше района от доста време. Може би бе започнал просто от любопитство, но сега под действието на „Пурблъд“ това се беше превърнало в мания. След като Карсън бе взел дисагите му, англичанинът имаше причина да ги преследва още по-безмилостно.
Той се взря по-внимателно в картата. На нея бяха изобразени планини и някакви черни неща, отразяващи явно лавовото поле. Мястото можеше да се намира навсякъде в пустинята. Най обаче сигурно знаеше, че елекът на Мондрагон е бил открит в подножието на Маунт Драгън. Сигурно бе започнал търсенето оттам.
Дори това внезапно прозрение за самотните скитания на Най из пустинята не успя да го разсее от изгарящата болка в гърлото и устата му. Карсън върна пергамента в дисагите и вяло погледна подковите. Нямаше време да ги слага. Трябваше да се доберат час по-скоро до пясъка.
Той закопча дисагите и се обърна към спътницата си:
— Сусана, трябва да вървим.
Без да продума, Де Вака се изправи и тръгна на север. Карсън я последва.
Изведнъж те се озоваха в края на лавовото поле. Пред тях, докъдето им поглед стигаше, се простираше безкрайна пясъчна пустиня. Карсън клекна до едно пресъхнало езерце с кристализирала сол и взе няколко парченца. Не беше зле да е готов за всеки случай.
— Можем вече да се качваме на конете — каза той.
Прибра солта в джоба си. Де Вака машинално постави крак в стремето. Качи се на седлото при втори опит.
Карсън не издържа да я гледа така. Спря, бръкна в дисагите и извади полупразната манерка.
— Сусана, хайде да пием.
Тя остана безмълвно няколко мига върху коня.
— Стига глупости — прошепна накрая, без да го поглежда. — Остават ни още деветдесет километра. Пази водата за конете.
— Само по една глътка, Сусана. Една глътчица.
От гърлото й се изтръгна сподавен стон:
— Аз не ща. Но ти, ако искаш, пий.
Карсън завинти капачката, без да отпие и прибра манерката. Тъкмо се канеше да се метне на седлото, когато усети, че нещо се стича по брадичката му. Опипа я; беше кръв. Дори в Коул Каниън не се беше стигнало дотам. Сега положението бе много по-сериозно. А им оставаха още деветдесет километра. Той изведнъж осъзна, че няма да успеят.
Освен ако не срещнат койоти.
Той постави крак в стремето, изчака да спре да му се вие свят и се качи на седлото. Дори това физическо натоварване го изтощи.
Лешоядите продължаваха да кръжат, може би на половин километър от тях. Двамата се приближиха един до друг. Карсън се хвана за предния лък на седлото, за да не падне. В далечината върху пясъка лежеше нещо черно. Няколко койота го ръфаха. Дорчо, след като забеляза най-после нещо различно в безличната пустиня, се насочи машинално натам. Карсън примигна, опита се да фокусира. Очите му започваха да съхнат. Той примигна отново.
Койотите се разбягаха. Отдалечиха се на стотина метра и спряха. „Никой не е стрелял по тях“ — помисли си Карсън.
Конете се приближиха още до трупа. Карсън отново се опита да го фокусира.
Беше мъртва вилорога антилопа. Едва се познаваше: само по характерните раздвоени рога, стърчащи от покрития със засъхнали парчета кожа череп.
Карсън погледна Де Вака, която се приближи зад него:
— Койоти.
Имаше чувството, че в гърлото си има шкурка.
— Какво?
— Койоти. Значи вода.
— Къде?
— На не повече от петнайсет километра.
Той се подпря на седлото в опит да сдържи спазмите в гърлото си.
— Как? — изхриптя Де Вака.
— Следи.
Всичко наоколо бе напечено. Самотно облаче се носеше бавно по небето. Планината Фра Кристобал, към която се движеха цял ден, изглеждаше нажежена до бяло. Зад тях хоризонтът беше изчезнал и пясъкът сякаш се изпаряваше като светли потоци пара, издигащи се към небето. Койотите се бяха оттеглили на едно възвишение, чакаха натрапниците да се махнат.
— Дошли са по вятъра — каза Карсън.
Той обиколи мъртвата антилопа, за да намери откъде идват следите на хищниците. Тръгна по тях и Де Вака го последва. Продължиха няколко километра.
Следите изведнъж завиха към лавата и изчезнаха.
Карсън накара Дорчо да спре и Де Вака се изравни с него. Постояха в мълчание известно време. Никой не може да проследи койот по застинала лава.
— Мисля — изхриптя Карсън, — че трябва да разделим останалата вода с конете. Няма да издържим
