главата си. Кръв. Погледна часовника си и установи, че е бил в безсъзнание минута-две.
Обърна се рязко. До него на един камък, опряло брадичка в коленете си, седеше някакво хлапе и се хилеше. Носеше къси панталонки, високи до коленете чорапи и избеляла синя куртка с кална емблема на мъжкото училище „Сейнт Панкрас“ на джоба. Дългата му коса бе сплъстена, сякаш е била мокра дълго време, и стърчеше на всички посоки.
— Ти! — промълви Най.
— Гърмяща змия — отвърна момчето, кимна към една юка.
Това беше гласът: грубият лондонски акцент, който дори дългогодишното обучение в общинските училища на Кент и Съри не можеше да заличи. Този глас, чут от устата на момчето, накара Най да се пренесе от нажежената североамериканска пустиня в тесните улички сред мрачните тухлени постройки на Ийлинг, мокри от наскорошен дъжд, миришещи на въглищна прах.
Той с мъка се върна в реалността. Погледна по посоката, в която сочеше момчето. Змията беше там, свита, готова да ухапе.
— Защо не ме предупреди? — попита Най.
Момчето се изсмя:
— Че ти не я ли видя, старче? Не я ли чу?
Змията лежеше безшумно. Върхът на опашката й трепереше бясно, но не издаваше никакъв звук. Понякога гърмящата змия може да си счупи всички люспи на опашката, но това става много рядко. Най почувства, че го побиват тръпки. Трябваше да внимава повече.
Той се изправи, едва се сдържа да не повърне. Отиде при коня и измъкна пушката.
— Чакай малко — спря го момчето с усмивка. — На твое място не бих го направил.
Най върна пушката в кобура. Хлапето имаше право. Карсън можеше да чуе изстрела. Това щеше да му даде информация, която нямаше нужда да получава.
Най огледа земята около змията. Ето ги: две зелени пръчки от мескит с чатал на края.
Момчето се изправи и се протегна, приглади рошавата си коса.
— Май са ти заредили клопка — отбеляза. — Гаден номер. За малко да те пипнат.
Най изруга. Все подценяваше Карсън. Змията бе раздразнена и се беше хвърлила прекалено рано. В противен случай… За миг му се зави свят.
Той отново погледна момчето. При последната им среща Най бе по-малък от нахалния дребосък, който сега стоеше пред него.
— Какво стана всъщност онзи ден в Литълхемтън? — попита. — Мама не ми каза.
Момчето се нацупи:
— Онази гадна голяма вълна ме гепи, не помниш ли? Потопи ме.
— Как успя да се измъкнеш?
Момчето се намръщи още по-сърдито:
— Не успях.
— Какво правиш тук тогава?
Момчето вдигна едно камъче и го запрати надалеч:
— Същото мога да попитам и теб.
Най кимна. Имаше право. Цялото това скитане из пустинята би трябвало да изглежда странно. А колкото повече се замисляше, толкова по-нормално му се струваше. Скоро щеше изобщо да спре да мисли.
Той хвана поводите на коня, заобиколи отдалеч змията и след десетина метра на север отново потърси следите на бегълците.
— Тук е като в пещ — оплака се момчето.
Най не му обърна внимание. Беше открил драскотина върху един камък. Карсън бе завил рязко точно след змията. Господи, как само го болеше главата.
— Слушай, имам по-добра идея — каза момчето. — Защо не го пресрещнем направо на прохода?
Въпреки болката, която замъгляваше съзнанието му, Най си спомни картата. Не познаваше северната част на Хорнада толкова добре, колкото южната. Струваше му се несигурно, но вероятно имаше възможност да пресрещне Карсън някъде.
Обстоятелствата още бяха на негова страна. Оставаха му двайсет литра вода, конят му бе в добра форма. Време беше да престане да се влачи по следите на Карсън и да измисли собствена стратегия.
Той намери един плосък камък и разпъна картата, затисна краищата й с камъни. Може би Карсън се движеше на север не само за да заблуди всичките си преследвачи. В личното му досие пишеше, че е работил из стопанствата на Ню Мексико. Може би се беше запътил към познат район.
На картата се виждаха сложни, обширни лабиринти от застинала лава в северната част на пустинята. Тъй като топографите не си бяха направили труда да картират целия район, по-голямата част от листа бе изпъстрена с черните точки, означаващи лавови полета. Нямаше информация нито за релефа, нито за дебелината на пластовете. Картите без съмнение бяха изключително неточни и изработени само по аерофотоснимки, без да са извършвани измервания на място.
В северната част на Хорнада Най забеляза няколко вулканични конуса, означени като „поредица от кратери“. Лавовият поток се простираше между високо плато, отбелязано като Меса дел Контадеро, и крайните склонове на планините Фра Кристобал. Нямаше проход, но сред Малпаис, до самите склонове на планината, се виждаше пясъчен коридор — единственият начин да се излезе от Хорнада, без да се прекосяват безкрайните пространства на лавовото поле.
Момчето надничаше над рамото на Най.
— Проклятие! Какво ти казах, а, шефе? Причакай ги при прохода.
На петдесет километра след изхода от пустинята се виждаше знакът за вятърна мелница — триъгълниче с кръстче на върха — и черно кръгче, обозначаващо кладенец. До тях имаше малко квадратче и надпис: „Лава Камп“. Най предположи, че това е най-предният лагер за добитъка на ранчото Даймънд Бар, което се намираше на още трийсетина километра на север.
Точно натам се беше запътил Карсън. Мръсникът сигурно бе работил в ранчото като дете. Все пак от „Маунт Драгън“ до Лава Камп имаше към сто и шейсет километра. Сто и двайсет само до тесния проход в лавата. Това означаваше, че на Карсън му остават поне деветдесетина километра до вятърната мелница и първия водоизточник. Никой кон не можеше да пропътува такова разстояние, без поне веднъж да се напие добре. Бяха обречени.
Въпреки това, колкото повече се взираше в картата, толкова повече се убеждаваше, че Карсън се е запътил точно към този проход. Щеше да остане сред лавата само колкото да забави Най, после щеше да тръгне към Лава Камп, където имаше вода, храна и вероятно някой с мобилен телефон.
Най прибра картите и се огледа. Лавата сякаш се простираше във всички посоки до самия хоризонт, но той знаеше, че на запад тя свършва след около километър.
Планът му беше много прост. Щеше веднага да излезе от лавовото поле и да тръгне към прохода в Малпаис. Щом стигне там, щеше да чака. Карсън нямаше откъде да знае, че той разполага с тези карти. Вероятно знаеше, че Най не познава добре северната част на Хорнада. Нямаше да се досети за засадата. Пък и щеше да е прекалено жаден, за да се интересува от каквото и да било друго освен вода. Най щеше да заобиколи отдалеч, за да е сигурен, че бегълците няма да попаднат на следите му. Въпреки това щеше да стигне преди тях на прохода.
А на прохода Карсън и онази кучка щяха да се запознаят отблизо с оптическия мерник на пушката му.
Лешоядите бяха може би на около два километра, продължаваха да се въртят бавно в издигащия се топъл въздушен поток. Карсън и Де Вака вървяха мълчаливо до конете си. Часът беше два. Сред лавата сякаш проблясваха безброй кристално чисти езера. Където и да погледнеше, Карсън виждаше само вода.
Жаждата бе непоносима. Никога не си беше представял, камо ли да изпитва, такава. Езикът му бе като дебело парче тебешир, напълно безчувствен. Устните му се бяха напукали и от раничките изтичаше лимфа. Жаждата замъгляваше и съзнанието му. Струваше му се, че пустинята се е превърнала в безкрайно поле от нажежени въглени и той всеки момент ще се възнесе като изпепелен лист към заслепяващото, безмилостно небе.
