в работата. Сега, ако успеем да се измъкнем живи от тази пещ, кълна се, ще ценя повече това, което имам.
— Да не говорим още за смърт. Не забравяй, животът ни е ценен не само за нас.
— Как мога да забравя? Тези хиляди невинни хора, които чакат да им бъде прелят „Пурблъд“, от ума не ми излизат. Мисля, че предпочитам да се пека тук, отколкото да лежа на болнично легло и тази помия да тече във вените ми. — Тя замълча за момент, после продължи: — В Тручас никога не съм виждала такава горещина. Там винаги имаше вода. От Тручас Пийкс се спускат буйни планински потоци, пълни с пъстърва. Можеш да нагазиш до коленете и да пиеш, колкото ти душа иска. Винаги е ледено студена, дори през лятото. И е толкова вкусна. Като деца се гмуркахме във вировете. Боже, само като си помисля…
— Нали ти казах изобщо да не си
Двамата се умълчаха.
— Може би в момента нашият приятел забива зъби в топките на мръсника — добави с надежда Де Вака.
Левин пристъпи през прага и застина.
Озова се на скалист бряг. Отдолу големи вълни се разбиваха в гранитните канари, изстрелваха високо нагоре парцали бяла пяна, след това отново се оттегляха, за да наберат нова сила. Той се обърна. Брегът зад него бе пуст, брулен от вятъра. Тясна, добре отъпкана пътека криволичеше през зелена ливада и изчезваше в гъста смърчова гора.
От вратата, през която бе влязъл, нямаше и следа. Беше попаднал в напълно непознат свят.
Левин дръпна за миг ръка от лаптопа и затвори очи. Не го тревожеше само неочакваната поява на този пейзаж: изглед от брега на океана на място, където би трябвало да се намира огромна осмоъгълна зала. Имаше нещо друго.
Той
Монегън Айлънд, щата Мейн.
Скалата, върху която стоеше сега, ако си спомняше правилно, се наричаше Изгорялата глава.
Той отново хвана лаптопа и бавно завъртя топчето на мишката, за да огледа пейзажа. Всяка нова гледка, всяка подробност му беше позната. Невероятно. Това бе съкровеното скривалище на Скоупс, сърцето на Цифропространството му: тайният му свят на острова от детството му.
Левин си спомни една ваканция, която бе прекарал на острова. За градско момче изживяването беше вълнуващо. Двамата с Брент скитаха по цял ден покрай брега и из слънчевите поляни. Родителите на Скоупс имаха масивна колониална къща на самия ръб на едни скали над океана, недалеч от градчето в единия край на острова.
Левин веднага си даде сметка, че само тук ще намери Скоупс.
Тръгна по пътеката към тъмната смърчова гора. Направи му впечатление, че странната музика на киберпространството се беше сменила с обикновените звуци на острова: крясъци на самотна чайка, далечния рев на прибоя. Когато навлезе по-дълбоко в гората, шумът на океана заглъхна, заменен от свиренето на вятъра в короните на дърветата и поскърцването на дебели клони. Обгърна го лека мъгла и той се замисли колко лесно се е нагодил да се движи из този въображаем свят. Голямата видеостена пред него, уредбата на асансьора, мишката и клавиатурата на компютъра му, всичко работеше в пълен синхрон. Пътеката се раздвои. Левин спря, опита се да си спомни кое разклонение води към имението. Накрая избра една от пътеките наслуки.
Пътеката се спусна към малък поток и го пресече, покрай синята ивица на водата растяха блатни треви. Той пресече ручея и се заизкачва по стръмния отсрещен бряг; навлезе по-дълбоко в гората. Постепенно пътеката изчезна. Левин се обърна и тръгна назад, но мъглата се сгъсти и той вече различаваше само тъмните, покрити с лишеи дънери на околните дървета. Беше се загубил.
Той спря и се замисли. Имението се намираше в западния край на острова. Но накъде беше запад?
Той забеляза някаква сянка да се движи вляво; след малко от мъглата изникна човек с голям газов фенер. Около фенера в мъглата се образуваше светъл кръг. Мъжът изведнъж спря. Обърна се бавно към Левин. Професорът също го загледа, запита се дали не трябва да го поздрави. Изведнъж проблесна светлина и се чу силно пукане.
Левин си даде сметка, че стрелят по него. Мъжът в мъглата сигурно беше някаква защитна програма. Но дали го виждаше ясно и защо стреляше по него?
Изведнъж в лекия шепот на вятъра прозвуча силен и настоятелен глас. Левин се извърна бързо към високоговорителите на асансьора. Гласът принадлежеше на Скоупс.
— Внимание, до всички служители на охраната. В компютърната система на „Джиндайн“ е забелязан нарушител. При настоящите условия това означава, че той се намира в момента в самата сграда. Да се открие и задържи незабавно.
С навлизането си в острова Левин бе задействал системата за сигурност на суперкомпютъра на „Джиндайн“. Какво щеше да стане, ако го улучат? Може би така щяха да прекъснат достъпа му до Цифропространството и да го лишат от възможността да се свърже със Скоупс. Човекът в мъглата стреля отново. Левин побягна навътре в гората. Докато тичаше в мъглата, между дърветата започнаха да се появяват нови силуети. Гората оредя и накрая той се озова на някакъв черен път.
Той спря за момент и се огледа. Преследвачите му бяха изчезнали. Той тръгна по пътя толкова бързо, колкото му позволяваше мишката на лаптопа.
Внезапен шум го стресна. Той бързо се шмугна отново сред дърветата. Отсреща по пътя се зададе група тъмни силуети с фенери и пушки. Той изчака да отминат и пак тръгна.
Скоро черният път премина в павирана алея и заслиза към морето. В далечината Левин успя да различи покривите на градчето, скупчени около бялата камбанария на църквата. Зад тях се издигаше масивната фасада на местната странноприемница.
Той предпазливо се спусна към селцето. Улиците бяха безлюдни. Мъглата между похабените от времето постройки бе по-гъста. Той бързо закрачи покрай тъмните прозорци. Един от тях светеше, излъчваше бледо сияние в мъглата. Той чу гласове и бързо се скри в една странична уличка, докато нова група преследвачи минат покрай него.
При църквата пътят отново се разклоняваше. Левин вече знаеше накъде да тръгне. Избра лявото разклонение и се заизкачва покрай скалистия бряг на океана. След малко спря, обърна се с помощта на мишката, за да погледне нагоре.
Там, на върха на скалите, заобиколена от желязна ограда, се издигаше масивната къща на Скоупс.
От постоянното навеждане и взиране в камъните го заболя кръстът. Отпечатъците бяха толкова бледи, че едва ги следваше. За три часа бе напреднал с по-малко от три километра.
Най се изправи и се протегна, отпи една глътка от мяха. Изля малко в тропическия си шлем и го поднесе на Муерто. Накрая все пак щеше да ги настигне. Или да види как койотите ръфат мъртвите им тела. Щеше да ги надживее.
Той затвори за момент очи и обърна лице към парещото слънце. Въздъхна дълбоко и пак потегли. На около метър отпред имаше смачкана туфа трева. Той се приближи и погледна зад нея. На още около метър се виждаше преобърнато камъче. Той огледа внимателно наоколо. В навятия пясък малко по-нататък имаше отпечатък от копито.
Преследването бе досадно, но Карсън и Де Вака без съмнение вече бяха свършили всичките си припаси от вода. Конете им сигурно полудяваха от жажда.
Ето, най-после по-ясни следи в продължение на пет-шест метра. Най се протегна и тръгна покрай тях, доволен от временното облекчение в търсенето. Може би се бяха уморили и започваха да се препъват. Той също се беше уморил.
Изведнъж с периферното си зрение забеляза нещо да се движи. В същото време Муерто се дръпна рязко, Най политна и падна в краката на коня. Едно от копитата на животното го удари по главата, последва странно издумкване, после загуби съзнание. След време той отвори очи, за да види безкрайната синева на небето. Седна, започна да му се повдига. Муерто стоеше на десетина метра и пасеше кротко. Най опипа
