— Нямам право да влизам тук. Левин се подвоуми, после написа:
„Съжалявам, Фидо, но трябва да продължа. Моля те, кажи ми клавишите за тази парола.“
— Добре: „Не бих се учудила, ако бяха изчукали всички момичета в залата.“14 Дороти Паркър.
Вратата изщрака и се открехна. Левин спря за миг, пое си дълбоко дъх и натисна по-силно топчето на мишката. След това много бавно се придвижи напред, към тайнственото Цифропространство на Скоупс.
Най стоеше по средата на дерето, стискаше ядно юздите на Муерто. Разказът за последното му унижение бе написан ясно по пясъка и тревата. Карсън и Де Вака някак си го бяха усетили. Бяха му се измъкнали под носа, без изобщо да ги чуе. Не беше за вярване. И въпреки това следите не лъжеха.
Той се обърна. Тайнствената сянка още стоеше до него, но когато се взря в нея, тя изчезна.
Той се изкачи по другия бряг на дерето. Бегълците очевидно се бяха запътили към лавовото поле с надеждата да се скрият там. Макар че придвижването на кон сред застиналата лава става много бавно, Най щеше да ги открие без никаква трудност. При шест литра вода конете много скоро щяха да сдадат багажа. Нямаше закъде да бърза. До края на Хорнада все още оставаха около сто и петдесет километра.
Най се размърда върху седлото и тръгна по следите. Бегълците бяха повървели известно време пеш, после се бяха качили на конете. Следите им се разделяха. Дали не беше номер? Най тръгна по по- дълбоките — тези на Карсън.
Слънцето се появи иззад планините, дълги сенки плъзнаха към хоризонта. Колкото повече то се изкачваше в небето, толкова по-къси ставаха те. Скоро замириса на нагрят пясък и креозотни храсти. Денят щеше да е горещ. Много горещ. И никъде нямаше по-жестока жега от тази сред черните камъни на Малпаис.
Той имаше предостатъчно вода и боеприпаси. Преднината на бегълците не можеше да е повече от шест-седем километра. Дистанцията скоро щеше да се скъси, като се има предвид, че лавата щеше да ги забави. Въпреки че беше загубил момента на изненадата, това, че знаеха, че ги преследва, щеше да ги накара да пътуват и през деня.
На около километър от лавата двете следи отново се събраха. Най ги последва до началото на лавовото поле. Белезникавите драскотини от подковите по черните базалтови скали се виждаха дори без да слиза от коня. Сега слънцето светеше, преследването беше детска игра.
Температурата още бе поносима, трийсетина градуса. След час щеше да се вдигне на четирийсет; след още един — на четирийсет и пет. На хиляда и двеста метра надморска височина, при това ясно небе, жегата щеше да стане непоносима. Единствената сянка наоколо бе тази под корема на коня. Ако Най не ги убие до вечерта, пустинята щеше да свърши работата.
Лавовото поле се простираше напред. На места се виждаха ями, където таванът на някоя кухина в скалата се беше срутил. Другаде се издигаха скални ребра, образувани при забавянето на потока от разтопена скала и натрупването на застиналата лава на пластове. Черните камъни вече се бяха напекли и излъчваха нагорещен въздух.
Муерто внимателно избираше пътя си през неравната местност. Копитата му тракаха по камъните. Някакъв гущер се шмугна в една пукнатина. Мисълта как Карсън и Де Вака скитат в тази жега без вода накара Най да ожаднее. Той отпи блажено от единия мях. Водата беше още студена и имаше приятния привкус на лен.
Сянката още го следеше, движеше се неуморно зад коня му. Не му бе продумала повече, но Най се чувстваше някак си по-сигурно в компанията й.
След няколко километра той отново слезе и откри с лекота следите на бегълците.
Карсън и Де Вака бяха продължили на изток към един нисък вулканичен конус. Конусът имаше отвор от западната си страна, откъдето излизаше поток застинала лава. Следите продължаваха направо към този отвор.
Най едва сдържаше радостта си. Карсън и жената се бяха запътили към вулканичния конус с една- единствена цел: да потърсят убежище. Мислеха си, че са се изплъзнали на Най сред лавата. Даваха си сметка, че пътуването из пустинята през деня е равносилно на самоубийство и смятаха да изчакат нощта в пещерата сред лавата.
Най забеляза и лека ивица дим да излиза от отвора на конуса. Спря рязко, не можеше да повярва на очите си. Карсън сигурно бе уловил нещо, най-вероятно заек, и сега пируваха. Той огледа внимателно следата, провери за някакви признаци за клопка. Карсън се оказа много хитър. Може би от другата страна на конуса имаше друг изход.
Най остави Муерто на безопасно разстояние и тръгна към конуса изключително предпазливо. Реши първо да провери от другата страна. Димът, следите, можеше да е някаква клопка.
Клопка обаче нямаше. Отзад не се виждаха други следи. Двамата бяха влезли в пещерата.
Най знаеше какво трябва да направи. Да се качи от задната страна на конуса, където скалите от застинала лава се издигаха стръмно нагоре. От високото можеше да застреля всекиго в основата на конуса. Нямаше къде да се скрият.
Той се върна при Муерто и го поведе към югоизточния край на конуса. Там, в сянката, нареди на коня да не мърда. Преметна пушката през рамо, взе резервна кутия с патрони в джоба си и с мъка се заизкачва по стената на вулканичния конус. Скалата бе напечена и се ронеше, но той знаеше, че звукът няма да се чуе в пещерата.
След броени минути стигна до кратера, смъкна предпазителя на пушката. На трийсетина метра отдолу забеляза малък огън. Върху един храст бе окачена някаква кърпа, явно изпрана и оставена да съхне. До нея висеше фланелка. Това определено беше лагерът им и те още бяха вътре. Но къде, по дяволите, се криеха?
Той се огледа. Отстрани на кратера имаше по-малка дупка, напълно тъмна. Сигурно отмаряха на сянка. Ами конете? Карсън сигурно ги беше отвел на известно разстояние, за да попасат.
Най седна и зачака, подпря буза на приклада. Като се покажат от дупката, щеше да ги пипне.
Минаха четирийсет минути. Най забеляза, че сянката, която го беше последвала неотлъчно и тук, започва да се мести нетърпеливо.
— Какво има? — прошепна той.
— Ти си глупак — изсъска сянката. — Глупак, глупак, глу…
— Какво?
— Мъж и жена, които умират от жажда, да използват последната си вода, за да си перат кърпата — продължи насмешливо гласът. — При четирийсетградусова жега да палят огън. Глупак, глупак, глупак…
Най усети, че космите на врата му настръхват. Гласът имаше право. Мръсникът, проклетият крадец, отново се беше измъкнал. Най се изправи, изруга и се спусна в кратера, без да се старае повече да крие присъствието си. Тъмната дупка вътре беше празна. Най обиколи мнимия лагер, измамата бе очевидна. Кърпата и фланелката бяха напълно безполезни вещи, от които бегълците можеха лесно да се лишат. Бяха оставени само за да създават впечатление, че в лагера има някой. Нямаше признаци Карсън и Де Вака изобщо да са се отбивали тук, макар че следите показваха, че конете са били вътре поне за кратко. Огънят бе стъкмен набързо от свежи треви и смолисти храсти, което гарантираше обилния пушек. Сега бегълците имаха час и четирийсет минути преднина. А може би по-малко, като се има предвид времето, изгубено за организирането на този противен декор.
Той се върна на ръба на кратера и се опита да определи накъде са тръгнали. Стараеше се да сдържа гнева си, за да не допусне пак някоя грешка. Как бе пропуснал следите им на излизане?
Той обиколи по ръба на кратера и внимателно огледа скалите отпред. Тръгна по следите назад, после се върна при кратера. Повтори го няколко пъти. Отдалечи се на стотина метра около конуса, обиколи го целия.
От кратера навън обаче нямаше никаква следа. Сякаш бяха влезли вътре и бяха изчезнали. Карсън го беше измамил. Но как?
— Кажи ми как? — попита на висок глас той и се обърна към сянката.
Тя се отдръпна настрани и запази презрително мълчание.
Той се върна в мнимия лагер и отново провери по-малката дупка. Нищо. Отстъпи назад и огледа земята. На места по пода имаше навят пясък. В дъното оставаше малък район, който не беше огледал досега. Най
