— O — Нют го запреобръща наум. — O. Много любезно от ваша страна, сър.
— Имате ли някаква представа защо бяхме помолени да ви предадем това послание, сър? — попита жабокът.
На Нют му просветна.
— Ми такова ъ-ъ… според мене — занарежда той, — щото нали Човечеството, такова, нали, трябва да обуздае атома и…
— И ние нямаме, сър — Жабокът се изправи. — Някой от ония феномени ще да е, предполагам. Е, ние по-добре да си ходим.
То поклати колебливо глава, врътна се и се заклатушка обратно към чинията, без дума да каже повече.
Нют подаде глава от прозореца.
— Благодаря!
Дребното извънземно се изниза покрай колата.
— Ниво на въглеродния двуокис над 0,5 процента — изрече то със скрибуцащ глас и го изгледа многозначително. — Наясно сте, че може да си навлечете обвинение, че сте господстващ животински вид под влиянието на импулсивно консуматорство, нали?
Двамата изправиха третото извънземно, извлякоха го обратно нагоре по рампата и затръшнаха вратата.
Нют изчака малко, в случай че последва някакво зрелищно светлинно шоу, но чинията просто си стоеше там. Най-накрая мина в тревната ивица и я заобиколи. Когато погледна в огледалото за обратно виждане, се замисли виновно. Но за какво?
„И на Шадуел дори не мога да го разкажа, щото той сигурно ще ми вдигне страшна врява, задето не съм им преброил зърната!“
— Както и да е — заяви Адам. — Вие това с вещиците съвсем погрешно сте го разбрали.
Ония седяха на една порта сред полето и гледаха как Куче се търкаля в кравешките пити. Малкото помиярче май страхотно се забавляваше.
— Четох за тях — продължи той на малко по-висок глас. — Всъщност те открай време са си били прави и е погрешно да бъдат преследвани с Британска инквизиция и тям подобни.
— Майка ми каза, че те са били просто интелигентни жени, които са протестирали по единствения им достъпен начин срещу задушаващата несправедливост на доминираната от мъжете обществена йерархия — обясни Пепър.
Майка й четеше лекции в политехническото училище „Нортън“37.
— Да, ама тя, майка ти, открай време си ги разправя тия — обади се Адам след малко. Пепър кимна дружелюбно.
— Каза още, че в най-лошия случай били свободомислещи жени, изповядващи прогенеративния принцип.
— Какъв е тоя прогнепротивен принцип? — поинтересува се Уенслидейл.
— Де да знам. Май имаше нещо общо с коловете, дето ги украсяваме за Първи май, така мисля — обясни не много убедено Пепър.
— Е, аз пък си мислех, че се кланят на дявола — намеси се Брайън, но без машинално презрение. Към цялата работа с почитането на дявола Ония се отнасяха без предразсъдъци. Те се отнасяха към всичко без предразсъдъци. — Тъй де, дяволът по го бива от някакъв си тъп кол.
— Тъкмо тука бъркаш — забеляза Адам. — Не е дяволът. Някакъв друг бог е или нещо такова. С рога.
— ’Начи дяволът — настоя Брайън.
— Не — търпеливо заобяснява Адам. — Хората просто са ги бъркали. Той просто също е рогат. Казва се Пан. И е наполовина пръч.
— Коя половина? — поинтересува се Уенслидейл.
Адам се позамисли.
— Долната — заключи той най-накрая. — Ти пък как така не го знаеш? Аз си мислех, че това всеки го знае.
— Пръчовете нямат долна половина — заяви Уенслидейл. — Имат предна половина и задна. Също като кравите.
Погледаха още малко Куче, като тропаха с пети по портата. Беше твърде горещо за мислене.
После Пепър се обади:
— Щом има кози крака, не трябва да има рога. Те са към предната половина.
— Не съм си го измислил аз, нали така? — рече обидено Адам. — Просто ви обяснявах. Сега научавам, че съм си го измислил. Няма нужда да се заяждате с мене.
— Както и да е — продължи Пепър. — Тоя тъп Пън няма какво да ми циври тогава, че хората го били бъркали с дявола, щом е с рога. Хората просто са длъжни да кажат „А, ето го дявола“.
Куче започна да рови в една заешка дупка. Адам, на когото като че ли нещо му тежеше на душата, пое дълбоко дъх.
— Ама не трябва всичко да го вземате толкова буквално — възкликна той. — Тъкмо там е проблемът в днешно време. Груб материализъм. Точно хората като вас са тия, дето секат дъждовните гори и правят дупки в озоновия слой. В озоновия слой има една такава грамаданска дупка само зарад такива груби материализми като вас.
— Аз с нищо не мога да помогна — отвърна механично Брайън. — Още имам да плащам за оня тъп парник за краставици.
— В списанието го пише — додаде Адам. — Само за един говежди хамбургер трябват милиони хектари дъждовна гора. И всичкият тоя озон изтича навън, щото… — той се поколеба, — щото хората пръскат околната среда с дезодоранти.
— И китовете — досети се Уенслидейл. — Трябва да ги спасяваме.
Адам го погледна неразбиращо. Докато свършаваше старите броеве на „Нов Водолей“, не се беше натъкнал на нищо за китовете. Редакторите му бяха приели, че читателите са отвсякъде „за“ спасяването на китовете, също както приемаха и че дишат и ходят прави.
— Имаше едно такова предаване за тях — обясни Уенслидейл.
— И що да ги спасяваме? — попита Адам. Мярнаха му се някакви смътни видения — събираш спасени китове, докато събереш достатъчно за значка.
Уенслидейл се умълча и напрегна памет.
— Щото могат да пеят. И имат големи мозъци. Почти не са останали. Пък и без това хич не ни и трябва да ги убиваме, щото стават само за котешка храна и такива работи.
— Щом са толкоз умни — бавно рече Брайън, — к’во правят тогава в морето?
— O, де да ги знам — отвърна Адам със замислен вид. — Плуват си по цял ден и само си отварят устите и ядат к’вото там… много умно, няма що…
Писък на спирачки и провлачено стържене го прекъсна. Те скочиха от портата и се втурнаха по пътя към кръстовището. Там, в края на дълга диря от занасяне, лежеше преобърната малка кола.
Малко по-нататък на шосето имаше дупка. Като че ли колата се бе опитвала да я избегне. Щом погледнаха дупката, една малка главичка с дръпнати очички се стрелна надолу и изчезна от погледа им.
Ония издърпаха вратата и измъкнаха навън безчувствения Нют. Видения на медали за героично спасение се заблъскаха в главата на Адам. Из тая на Уенслидейл се блъскаха практически съображения за първа помощ.
— Не бива да го местим — обади се той. — Заради счупените кости. Трябва да доведем някого.
Адам се огледа. Сред дърветата надолу по шосето стърчеше покрив. Покривът на Джасмин котидж.
А в Джасмин котидж Анатема Дивайс седеше пред една маса, върху която от час насам бяха наредени
