Ангабар в северните склонове на Ехориат и оттам добивал в изобилие ковани метали и стомана, та направил оръжията на Гондолиндримите още по-крепки и остри; и туй щяло да им бъде подкрепа в идните дни. Мъдър бил Маеглин и предпазлив, ала храбър и доблестен ставал, когато потрябва. И това проличало след време — когато в пагубната година на Нирнает Арноедиад крал Тургон повел войска на север, за да помогне на Фингон, Маеглин не пожелал да остане в Гондолин като негов наместник, а тръгнал на рат рамо до рамо с Тургон и бил свиреп и неустрашим в лютите схватки.
Тъй сякаш се усмихнала съдбата на Маеглин, който се извисил сред принцовете на Нолдорите и по величие отстъпвал само на най-прославените владетели. Ала никому не разкривал сърцето си; и макар че не всичко ставало както желаел, търпял мълчаливо и спотайвал своите мисли, та малцина успявали да ги узнаят и сред тях била Идрил Келебриндал. Защото още от първия ден в Гондолин го обзела вечно растяща скръб, що му отнемала всяка радост: обичал той прекрасната Идрил и я желаел, но без надежда. Нямали Елдарите обичай да съчетават тъй близки роднини, а и никому не било хрумвало да го стори. Освен туй Идрил съвсем не го обичала; и още по-омразен й станал, като разбрала какво си мисли. Защото странни и нечестиви изглеждали тия чувства както за нея, тъй и за всички Елдари тогаз и насетне — смятали ги за горчив плод от Братоубийството, чрез което сянка от Прокобата на Мандос падала върху последната надежда на Нолдорите. Но година подир година Маеглин дебнел Идрил и чакал, а любовта в сърцето му се превръщала в мрак. И още повече се стремял във всичко да наложи своята воля, та не избягвал ни труд, ни товар, стига само чрез туй да постигне още власт.
Тъй било в Гондолин; и мрачното семе на злото бавно покълвало сред блаженството на това кралство в най-великите му години.
Глава 17
За идването на хората по Западните земи
Веднъж по времето на Дългия мир, когато били отминали над триста години от идването на Нолдорите в Белерианд, крал Финрод Фелагунд от Нарготронд потеглил на лов източно от Сирион заедно с Маглор и Маедрос. Ала скоро ловът му омръзнал и той се отправил сам към планините Еред Линдон, които видял да блестят в далечината; и като поел по пътя на джуджетата, прекосил Гелион по брода Сарн Атрад, завил на юг покрай горното поречие на Аскар и стигнал до северните области на Осирианд.
И ето че сред една долина в полите на планините под изворите на Талос, зърнал светлини във вечерния здрач и чул далечна песен. Много се зачудил, понеже Зелените елфи от тия земи не палели огньове и не пеели нощем. Отначало се изплашил, че може отряд от орки да е проникнал насам през обсадата, ала когато наближил, разбрал, че не е така; защото песента, що чувал, не била на нито един познат нему език — не били слова ни на джуджета, нито на орки. Тогава Фелагунд се промъкнал тихичко през нощните сенки на дърветата, вгледал се надолу към лагера и съзрял непознати същества.
А това били сродници и последователи на един от вождовете човешки — Беор Стари, както по-късно го нарекли. След дълги скиталчества по Източните земи той най-сетне ги отвел оттатък Сините планини и тъй станали първите от човешкия род, които стъпили в Белерианд; пеели, защото били доволни и вярвали, че са избягали от всички заплахи, за да намерят най-подир земя, що не познава страха.
Дълго ги гледал Фелагунд и обич към тия създания потрепнала в сърцето му; ала останал укрит под дърветата, докато всички заспали. Тогава минал между спящите люде и седнал край гаснещия им огън; взел грубоватата арфа, която Беор бил оставил настрани и засвирил музика, каквато човешко ухо още не било чувало; защото дотогава нямало кой да ги учи на изкуство, освен Мрачните елфи от горските дебри.
Събудили се хората и заслушали как Фелагунд свири и пее, и всеки си мислел, че туй е видение от някакъв вълшебен сън, додето не забелязвал, че и другите са будни край него; ала не помръднали и не изрекли ни дума додето свирел Фелагунд, защото били омаяни от прелестта на музиката и дивната песен. Мъдрост носели словата на елфическия крал и по-мъдри ставали всички, що го слушали; защото като наяве се разстилало пред очите им всичко, което възпявал — сътворението на Арда и блаженството сред Аман отвъд морските сенки — и затуй всеки можел да изтълкува неговата реч според мярката на ума си.
Тъй людете срещнали крал Фелагунд преди всички други Елдари и му дали името Ном, що на техния език означавало Мъдрец, а покрай него по-късно нарекли и целия му народ Номини. Изпървом те искрено вярвали, че Фелагунд е един от Валарите, за които били чували мълва, че живеят нейде далече на запад; и това била (казват някои) причината за техния поход. Но Фелагунд останал сред тях и им разказал каква е истината, а те го обикнали, избрали го за свой владетел и завинаги останали верни на Финарфиновия род.
Сред всички народи Елдарите били най-надарени да изучават непознати езици; освен туй Фелагунд разбрал, че умее да разчита ония мисли, които людете решат да му разкрият със слово, тъй че без труд проумявал говора им. Разказват още, че ония хора отдавна общували с Мрачните елфи на изток от планините; и тъй като всички езици на Куендите имали общ корен, речта на Беор и неговото племе напомняла елфическата по множество думи и изрази. Не след дълго Фелагунд можел свободно да разговаря с Беор; и докато оставал там, често водели дълги беседи. Ала когато питал за произхода на людете и техните пътешествия, Беор избягвал да отговаря; той наистина не знаел много, защото бащите човешки рядко разказвали за миналото, тъй че малко по малко заглъхнали старите спомени. „Мрак лежи зад нас — казвал Беор, — и завинаги сме му обърнали гръб, та не желаем даже в мислите да се връщаме нататък. На запад са обърнати сърцата ни и вярваме, че там ще намерим Светлина.“
Ала по-късно се заговорило между Елдарите, че когато людете се събудили в Хилдориен при първия слънчев изгрев, съгледвачите на Моргот били нащрек и вестта скоро стигнала до него; и туй му се сторило дотолкоз важно, че в потайна доба напуснал Ангбанд и тръгнал през Средната земя, оставяйки Саурон за свой военен наместник. Не знаели по онова време Елдарите що е вършил при хората, а и насетне узнали съвсем малко; но ясно различили дори и при племената на елфическите приятели, с които се срещнали най-напред, че над сърцата човешки е натежал мрак (досущ както сянката на Братоубийството и Прокобата на Мандос тегнела над всички Нолдори). Вечно копнеел Моргот да смазва и покварява всичко ново и прекрасно на този свят; не ще и дума, че тъкмо с такава цел предприел онова пътешествие — чрез страх и лъжи да всее у хората ненавист към Елдарите и да ги поведе от Изтока срещу Белерианд. Но бавно зреели плановете му и не достигнали успешен край; защото хората (тъй се разказва) отначало били съвсем малобройни, а Моргот скоро се изплашил от растящата сила на обединените Елдари и се завърнал в Ангбанд, оставяйки зад гърба си само шепа слуги и то от най-слабите и неразумните.
Узнал Фелагунд от Беор, че още мнозина от людете са настроени като него и също пътуват на запад.
— И други от моя народ пресякоха планините — рекъл Беор, — те сега бродят недалеч от тук; а племето на Халадините, с което се различаваме по говор, все още изчаква вести в долините под източните склонове, преди да продължи пътя си. Понякога срещаме и други хора, с език по-близък до нашия. Те поеха на запад преди нас, но ние ги изпреварихме, защото са многоброен народ и предпочитат да не се делят, та затуй пътуват по-бавно. Вождът им се нарича Марах.
А Зелените елфи в Осирианд се разтревожили от идването на хората и когато чули, че сред тях е дошъл владетел от задморските Елдари, пратили вестоносци при Фелагунд.
— Владетелю — рекли му те, — ако имаш власт над тия пришълци, заръчай им да се върнат обратно, или да продължат напред. Защото не желаем чужденци да нарушават покоя, в който живеем по тези места. А тия люде секат дървета и ходят на лов за горски зверове; затова не ги смятаме за наши приятели и ако не си заминат, ще се борим с тях както можем.
Тогава Беор по съвет на Фелагунд сбрал всички скитащи родове и племена от своя народ и ги повел отвъд Гелион, където се заселили из земите на Амрод и Амрас по източните брегове на Келон южно от Нан Елмот, близо до границите на Дориат; и от тогава оная местност била наречена Естолад, що означава Лагер. Но като минала една година, Фелагунд решил да се завърне в своята страна, а Беор помолил да дойде с него; и до края на живота си служил вярно на краля в Нарготронд. Оттам и дошло името му Беор, защото преди туй се наричал Балан; а на езика на неговия народ Беор означавало Васал. Властта над своите племена предал на сина си Баран и повече не се завърнал в Естолад.
Скоро след отпътуването на Фелагунд в Белерианд дошли и другите люде, за които говорел Беор. Първи
