загинали. Ала седем дни по-късно, когато орките предприели последната атака и вече били минали отвъд оградата, внезапно отекнала песен на тръби и Карантир налетял с армията си откъм север, та изтласкал враговете в реката.
Тогава Карантир станал по-благосклонен към човеците, обсипал Халет с почести и предложил да я обезщети за гибелта на нейните близки. Виждал вече, макар и късно, че Едаините са доблестни воини, затуй й рекъл:
— Ако решите да се преселите по-далече на север, ще получите там земи навеки, а от името на Елдарите ви обещавам дружба и закрила.
Ала както повечето Халадини, Халет била горделива и не желаела да се подчинява на чужда воля. Благодарила от сърце на Карантир, после отвърнала:
— Вече твърдо съм решила, владетелю, да напусна сянката на планините и да поема на запад, накъдето заминаха и други от нашето племе.
И тъй Халадините събрали всички от своя народ, които били успели да се спасят с бягство из горските дебри, изровили от пепелищата каквото могли, а подир туй избрали Халет за своя владетелка; и тя ги отвела в Естолад, където живели известно време. От тогава насетне си останали отделно племе и както елфи, тъй и хора ги наричали „народът на Халет“. А Халет била тяхна владетелка до сетния си ден, но не се омъжила и подир нейната смърт властта преминала у Халдан, син на брат й Халдар. Скоро обаче Халет отново решила да се преселят на запад; и макар повечето хора да били против, тя пак ги повела; без да дирят помощ и съвет от Елдарите, минали отвъд Келон и Арос, а след това продължили през опасните земи между Планините на Ужаса и Пояса на Мелиан. По онова време тия места не били чак толкоз злокобни, колкото станали насетне, но и не били за простосмъртни люде без чужда помощ, тъй че Халет успяла да преведе своите хора само с цената на тежки жертви, като непрестанно ги подтиквала напред с желязната си воля. Най-сетне минали през Бритиах и мнозина горчиво се разкаяли за безумното пътешествие; ала вече нямало връщане назад. Сред новите земи се опитали да заживеят по старому, доколкото било възможно; заселили се на отделни общини из горите в равнината Талат Дирнен отвъд Теиглин, а някои навлезли далече навътре в пределите на Нарготронд. Но мнозина били обикнали Халет, та желаели да я следват навсякъде и да живеят под нейна власт; тях отвела в гората Бретил между Теиглин и Сирион. И в идните тежки години голяма част от разпръснатия й народ се завърнал нататък.
А крал Тингол смятал Бретилския лес за част от своите владения, макар че бил извън Пояса на Мелиан; искал той да прогони пришълците, но неговият приятел Фелагунд, като чул през какви беди е минал народът на Халет, помолил за благосклонност: да живеят свободно в Бретил, при условие, че ще пазят бродовете по Теиглин от всички врагове на Елдарите и не ще позволят на орки да влизат в гората.
Щом чула туй, Халет отвърнала:
— Где е баща ми Халдад, где е и брат ми Халдар? Ако кралят на Дориат се бои от дружба между Халет и ония, що изядоха нейните близки, значи неведоми са за людете мислите на Елдарите.
И останала да живее в Бретил до сетния си ден; а нейните хора я погребали върху едно от горските възвишения и натрупали отгоре висока зелена могила, наречена Тур Харета или Хауд-ен-Арвен на синдарински език, що значи Могила на владетелката.
И тъй заживели Едаини по земите на Елдарите — едни тук, други там, трети бродели из горите, четвърти се заселили на малко общини; повечето от тях скоро научили езика на Сивите елфи, както за да имат обща реч, тъй и понеже мнозина желаели да изучат елфическите премъдрости. Но след време кралете на елфите видели, че не е добре елфи и люде да живеят безредно един до друг, и че хората трябва да имат свои собствени владетели; затуй отредили области, където хората да живеят както сметнат за добре и избрали вождове, които да получат даром тия земи. Във военно време людете били съюзници на Елдарите, но имали отделни пълководци. И все пак мнозина Едаини се радвали на дружбата с елфите и живеели сред тях дълги години; а младежите често влизали на служба в кралските армии.
Хадор Лориндол, син на Хатол, внук на Магор и правнук на Малах Арадан, още на младини отишъл да служи в свитата на Финголфин и си спечелил обичта на краля. Затуй Финголфин му поверил властта над Дорломин и той събрал там мнозина от своя народ, та станал най-могъщият вожд сред Едаините. В дома му се говорел само елфически език; ала древната реч не била забравена и от нея произлязъл общият човешки език на Нуменор. А в Дортонион властта над народа на Беор из областта Ладрос била поверена на Боромир, син на Борон, който пък бил внук на Беор Стари.
Синовете на Хадор били Галдор и Гундор; Галдор също имал двама сина — Хурин и Хуор; синът на Хурин бил Турин, наричан още Гибелта на Глаурунг; а синът на Хуор бил Туор, баща на Еарендил Благословения. Синът на Боромир бил Брегор, чиито синове се наричали Бреголас и Барахир; а синовете на Бреголас били Барагунд и Белегунд. Дъщерята на Барагунд се казвала Морвен, майка на Турин, а дъщерята на Белегунд била Риан, майка на Туор. А синът на Барахир бил Берен Едноръки, що спечелил обичта на Тинголовата щерка Лутиен и се завърнал от смъртта; от тях се родила Елвинг, съпругата на Еарендил и от нея тръгнало потеклото на всички нуменорски крале.
Всички те били оплетени в Прокобата на Нолдорите; и извършили велики подвизи, за които си спомнят Елдарите и до днес в преданията за древните крале. И по онова време хората с пламенна надежда прибавили своята сила към мощта на Нолдорите; а Моргот бил обкръжен в плътен обръч, защото крепките люде на Хадор не се бояли от студ и дълги походи, та често отивали далече на север и оттам дебнели всяка стъпка на Влага. Множали се и благоденствали хората от Трите рода, но най-велик сред тях бил родът на Хадор Златокоси, що можел да се мери даже с елфическите владетели. Всички от този род били крепки и снажни, съобразителни, храбри и непреклонни, буйно весели и буйно гневливи, най-могъщи сред по-младите Чеда на Илуватар в зората на човешкото племе. Най-често били русокоси и синеоки; но не било така с Турин, чиято майка Морвен идвала от рода на Беор. В онзи род мъжете имали черна или кестенява коса и сиви очи; от всички хора те имали най-голямо сходство с Нолдорите и затуй си спечелили обичта им; защото били любознателни, сръчни и схватливи, не забравяли лесно и били по-склонни да жалят, отколкото да се смеят. На тях приличали и горските племена на Халет, но били по-ниски и не тъй ученолюбиви. Рядко говорели и не обичали шумните тълпи; мнозина от тях обичали самотата и бродели на воля из зелените лесове, докато земите на Елдарите били още нови и омайни за тях. Ала кратко живеели в Западните кралства и печални били дните им.
По човешка мярка животът на Едаините се удължил след тяхното идване в Белерианд; но най-сетне Беор Стари се споминал, когато навършил деветдесет и три години, от които четирийсет и четири минали във вярна служба на крал Фелагунд. И когато легнал на смъртно ложе не от скръб или рана, а просто от старост, Елдарите видели за пръв път колко мимолетен е животът човешки и как идва непознатата за тях смърт от дълга умора; и дълбоко се опечалили за своите скъпи приятели. Но Беор доброволно се разделил с живота и издъхнал в мир; а Елдарите се изумили на странната съдба човешка, защото нейният край бил укрит от тях и нищо в древните им познания не можело да го обясни.
Въпреки туй някогашните Едаини бързо усвоили от Елдарите множество знания и изкуства, а синовете им продължили да трупат мъдрост и умения, додето задминали всички други хора, които все още живеели източно от планините и не се били срещали с Елдари, за да съзрат лицата, огрявани някога от Светлината на Валинор.
Глава 18
За разрухата на Белерианд и гибелта на Финголфин
Финголфин, владетел на Севера и върховен крал на всички Елдари, като видял, че народът му се множи и крепне, а съюзниците човешки също са многобройни и храбри, отново се замислил за щурм срещу Ангбанд; защото знаел, че живеят в опасност, додето кръгът на обсадата не е сключен докрай и додето Моргот може свободно да твори в подземията си незнайни злини, що никой не можел да предвиди, преди Врагът да ги изкара наяве. Според онуй, което знаел, решението било разумно; защото Нолдорите още не познавали докрай цялата мощ на Моргот и не разбирали, че без чужда помощ войната им срещу него е обречена, независимо дали ще избързат или ще се забавят. Но тъй като земите на техните кралства били прелестни и просторни, повечето Нолдори се задоволявали с настоящето и вярвали, че така ще е и занапред, та затова не бързали да подхванат война, в която и при поражение, и при победа щели да загинат мнозина от тях. Ето защо не били твърде склонни да послушат Финголфин, а най-много се противели синовете Феанорови. Измежду всички вождове на Нолдорите единствено Ангрод и Аегнор се съгласили с
