— Да, с радост ще изпия кръвта ти, та дано забравя кръвта на своя господар Белег и кръвта на Брандир, когото посече несправедливо. Бързо ще те погубя.
Тогава Турин забол в земята дръжката на меча, хвърлил се върху Гуртанг и черното острие му отнело живота. А Маблунг и другите елфи като дошли, погледнали туловището на мъртвия Глаурунг, после съзрели трупа на Турин и дълбоко се наскърбили; а още повече се слисали, когато бретилците дошли и им разкрили причината за безумието и гибелта на Турин; и Маблунг продумал горчиво:
— Аз също бях замесен в участта на Хуриновите деца и тъй със собствените си слова погубих оногова, когото обичах.
После вдигнали Турин и открили, че Гуртанг се е строшил на две. Заедно елфи и хора събрали купища дърва и изпепелили дракона върху огромна клада. За Турин изкопали гроб и му издигнали могила там, където бил паднал, а до него положили строшения Гуртанг. И когато всичко свършило, елфите запели жалейна песен за Хуриновите чеда, а върху могилата сложили грамаден сив камък и на него изсекли с дориатски руни:
А по-долу изписали също:
Ала тя не била там и никой никога не узнал накъде са я отнесли хладните води на Теиглин.
Глава 22
За гибелта на Дориат
Тъй свършва легендата за Турин Турамбар; но в стремежа си към злини Моргот не знаел ни сън, ни отдих и още не бил приключил докрай с Хадоровия род. Не се насищала злобата му към тях, макар че държал Хурин под безмилостния си взор, а Морвен бродела безумна из пущинака.
Печална била участта на Хурин; защото каквото знаел Моргот за отровните плодове на своето коварство, знаел го и Хурин, ала към истината се примесвали лъжи, а всичко добро бивало укрито или изопачено. Моргот по всякакъв начин се мъчел да опетни делата на Тингол и Мелиан, понеже ги ненавиждал и се боял от тях. Затуй когато сметнал, че е дошло време, той освободил Хурин от робство и му заръчал да върви накъдето си иска; и се престорил, че го върши от жалост към поваления враг. Но лъжел, защото целта му била Хурин преди смъртта си да задълбочи още повече омразата между елфи и люде.
И тогава, макар да не вярвал в Морготовите слова, тъй като знаел, че той е безмилостен, Хурин приел свободата и горестно си тръгнал, сподирян от подигравките на Моргот; вече била отминала година от гибелта на сина му Турин. Защото цели двайсет и осем години бил търпял плена в Ангбанд и изглеждал ужасно. Косата и брадата му били побелели и дълги, ала крачел гордо изправен, носел голям черен жезъл и на пояса имал препасан меч. Тъй навлязъл в Хитлум и до вожда на източните пришълци достигнала вест, че по пясъците на Анфауглит препускат безброй пълководци и черни войници от Ангбанд, а заедно с тях идва някакъв старец, когото почита цялата войска. Затуй никой не вдигнал ръка срещу Хурин и го оставили свободно да преброди тамошните земи; и разумно постъпили, тъй като оцелелите от неговия род бягали от него като от чума, смятайки, че щом идва от Ангбанд, трябва да се е съюзил с Моргот.
Тъй свободата само подклаждала още по-силно горестта в сърцето на Хурин; и напуснал той земите на Хитлум, та се изкачил към планините. Оттам съзрял далече сред облаците върховете на Крисаегрим и си припомнил за Тургон; и възжелал да отиде отново в потайното кралство Гондолин. Слязъл тогава от Еред Ветрин, без да знае, че тварите на Моргот дебнат всяка негова стъпка; прекосил Бритиах, навлязъл в Димбар и стигнал до мрачното подножие на Ехориат. Студени и пусти били земите наоколо и той се оглеждал безнадеждно, изправен пред огромен каменен куп в подножието на отвесна скала; и не знаел, че само туй е останало от древния Спасителен път — Сухата река и сводестата порта били отдавна затрупани. Тогава Хурин вдигнал очи към сивото небе, мислейки, че може пак да съзре орлите, както в далечните дни на своята младост; ала видял само сенки, довеяни откъм Изтока и вихрени облаци около недостъпните върхове; и не чул нищо освен воя на вятъра из камънаците.
Но стражата на орлите вече била удвоена и в гаснещите лъчи на залеза могъщите птици добре виждали Хурин далече под себе си; и веднага сам Торондор отнесъл вестта на Тургон, тъй като му се сторила важна. Ала Тургон отвърнал:
— Нима Моргот е задрямал? Сгрешил си.
— Не — рекъл Торондор. — Ако Орлите на Манве имаха обичай да правят такива грешки, владетелю, то отдавна щяха да бъдат напразни всичките ти опити да се укриеш.
— Щом е тъй, зло вещаят словата ти — казал Тургон, — понеже могат да означават само едно. Дори и Хурин Талион не е устоял пред Морготовата воля. Сърцето ми е затворено.
Ала когато Торондор отлетял, Тургон дълго седял замислен и с дълбок смут си припомнял подвизите на Хурин от Дор-ломин; и отново отворил сърцето си, та пратил орлите да търсят Хурин и да го доведат в Гондолин. Но било твърде късно и повече не го видели ни по изгрев, ни по залез.
Защото Хурин дълго стоял отчаян пред безмълвните канари на Ехориат и през разкъсаните облаци гаснещото слънце обагряло побелелите му коси в червено. Тогава той гръмко се провикнал сред пущинака без страх от вражески съгледвачи и проклел тая немилосърдна земя; а накрая застанал върху една висока скала и призовал с мощен глас:
— Тургон, Тургон, припомни си Серехското мочурище! О, Тургон, няма ли да ме чуеш в потайните си чертози?
Но не се чувал ни звук, освен тихия шепот на вятъра из сухите треви.
— Тъй шумоляха и тревите в Серех по залез слънце — промълвил той; и още преди да довърши, слънцето потънало зад Сенчестите планини, наоколо паднал мрак, вятърът стихнал и над пущинака се възцарило безмълвие.
Ала имало уши, що чули словата на Хурин и скоро вестта стигнала до Мрачния трон далече на север; и Моргот се усмихнал, защото вече знаел със сигурност в коя област да дири Тургон, макар че поради зорката стража на орлите все още нито един от неговите съгледвачи не успявал да припари до земите отвъд Пръстеновите планини. Тъй дошло първото зло от свободата на Хурин.
Когато паднал мрак, Хурин слязъл слепешком от скалата и изтощен от скръб потънал в тежка дрямка. Ала в съня си чул гласа на Морвен да повтаря неговото име сред поток от жални стенания и му се сторило, че този глас долита откъм Бретилския лес. Затуй щом се събудил призори, станал и поел обратно към Бритиах; и като тръгнал покрай Бретил, по мръкнало стигнал до Теиглинските бродове. Нощните пазачи го забелязали, ала ги обзел ужас, понеже помислили, че виждат из мрака да крачи древен призрак, излязъл от някоя могила на отдавна загинали бойци; никой не дръзнал да го спре и накрая Хурин стигнал до лобното място на Глаурунг, където видял край самия ръб на Кабед Наерамарт да се извисява грамаден камък.
Хурин обаче не гледал камъка, защото знаел какво е изсечено на него; очите му били забелязали, че не е сам. В сянката на камъка била коленичила прегърбена старица; и докато Хурин стоял безмълвен, тя отметнала дрипавата си качулка и вдигнала глава. Стара била и побеляла, ала изведнъж отправила взор към него и той я познал; защото макар очите й да били безумни и пълни със страх, още блестяла в тях оная искра, която някога й донесла името Еледвен — най-горда и най-прекрасна от всички простосмъртни жени на древните времена.
— Най-сетне идваш — промълвила тя. — Твърде дълго те чаках.
— Мрачен бе пътят — отвърнал той. — Идвам когато мога.
— Ала вече е късно — рекла тя. — Няма ги вече.
— Знам — казал той. — Но ти още си тук.
Ала Морвен възразила:
