— Не задълго. Вече догарям. Ще си отида със слънцето. Малко време остава, затуй ми кажи, ако знаеш! Как го е намерила?
Ала Хурин не отговорил, само седнал край нея до камъка и повече не изрекли нито дума; а когато слънцето залязло, Морвен въздъхнала, стиснала здраво ръката му и се отпуснала неподвижно; и Хурин разбрал, че е мъртва. Погледнал я сред здрача и му се сторило, че от лицето й са изчезнали дълбоките бръчки на скръб и тежки изпитания.
— Тя не бе покорена — промълвил той; после й затворил очите и останал да седи неподвижно до нея, докато наоколо падала нощ. Наблизо водите на Кабед Наерамарт продължавали да се леят с оглушителен грохот, ала Хурин не чувал, не виждал и не усещал нищо, защото сърцето му се било превърнало в камък. Но налетял мразовит вятър и заплискал дъжд по лицето му; тогава той се опомнил и гняв го обгърнал като дим от пожарище та помрачил разсъдъка му и Хурин вече не желаел нищо, освен освен да дири мъст за бедите си и бедите на целия си род, обвинявайки в своята болка всички, които някога били срещали неговите близки. После станал и издълбал гроб за Морвен над Кабед Наерамарт откъм западната страна на камъка; и над гроба изсякъл тия слова:
Разправят, че един ясновидец и свирач на арфа от Бретил на име Глирхуин съчинил песен, в която се казвало, че Камъкът на Клетниците не ще бъде осквернен от Моргот или повален, дори ако тия земи бъдат погълнати от морето, както наистина станало подир време; и до днес Тол Морвен се издига самотен над водите край новите брегове, създадени в гневните дни на Валарите. Ала Хурин не лежи там, защото съдбата го тласкала все напред, а Сянката го следвала по петите.
След като прекосил Теиглин, Хурин поел на юг по древния път, който водел към Нарготронд; в небосвода далече на изток виждал самотния връх Амон Руд и знаел какво се е случило там. Накрая достигнал бреговете на Нарог и без страх от смъртта прекосил буйната река по купищата камъни от поваления мост, както някога бил сторил Маблунг от Дориат; и ето че застанал пред Фелагундовите порти, като се подпирал на жезъла.
Тук трябва да кажем, че след гибелта на Глаурунг алчният Мим открил пътя към Нарготронд и се прокраднал в разрушените чертози; заселил се в тях като господар и дълго седял необезпокояван сред струпаните богатства, прехвърляйки през шепите си злато и скъпоценни камъни, тъй като поради страх от духа на Глаурунг и от самия спомен за него никой не идвал нататък. Ала най-сетне някой бил дошъл и стоял на прага; и Мим излязъл да го попита какво дири. А Хурин му рекъл:
— Кой си ти, та ме възпираш да вляза в дома на Финрод Фелагунд?
Тогава джуджето отвърнало:
— Аз съм Мим; и преди да дойдат горделивите задморски пришълци прадедите ми са изсекли стените на Нулуккиздин. Върнах се да взема онуй, което е мое по право; защото аз съм последен от своя народ.
— Щом е тъй, не ще се радваш дълго на това наследство — рекъл Хурин; — понеже аз пък съм Хурин, син Галдоров и се завръщам от Ангбанд, а синът ми бе Турин Турамбар, когото сигурно не си забравил; тъкмо той погуби дракона Глаурунг, който разруши тия чертози; и не е укрито от мен кой предаде Драконовия шлем на Дор-ломин.
Тогава Мим се разтреперал от страх и замолил Хурин да вземе каквото желае, стига само да му пощади живота; Хурин обаче не послушал молбите и го съсякъл пред портите на Нарготронд. После влязъл вътре и дълго стоял в тия страховити подземия, където съкровищата от Валинор се валяли по пода сред мрак и тлен; ала разказват, че когато излязъл от разрушения Нарготронд и отново зърнал небесната синева, носел само една от безбройните скъпоценности.
Сетне Хурин се отправил на изток и стигнал до Здрачните езера над Сирионските водопади; и там бил заловен от елфите, които охранявали западните предели на Дориат. Отвели го при крал Тингол в Хилядата пещери и кралят се стъписал от скръб, щом разпознал в този съсипан и престарял мъж някогашния Морготов пленник Хурин Талион; приел го обаче с почести като най-скъп приятел. Вместо отговор Хурин измъкнал изпод плаща си онази единствена скъпоценност, която бил взел от Нарготронд; и това наистина се оказало безценно съкровище — Джуджешката огърлица Наугламир, сътворена някога за Финрод Фелагунд от изкусните майстори на Ногрод и Белегост; нямало по-прославено творение на джуджета в Древните дни и сам Финрод додето бил жив я ценял повече от всички други съкровища на Нарготронд. А Хурин я захвърлил пред нозете на Тингол с горчиви и страшни слова.
— Вземи си сега наградата — викнал той — задето се погрижи тъй добре за съпругата и децата ми! Ето ти Наугламир, чието име се слави сред елфи и люде; нося ти го от мрака на Нарготронд, където го бе оставил твоят сродник Финрод, преди да тръгне с Берен, син Барахиров, за да изпълнят заръката на Тингол от Дориат.
Погледнал Тингол безценното съкровище, разпознал наистина Наугламир и проумял защо го носи Хурин; ала изпълнен от състрадание той удържал гнева си и преглътнал презрението на Хурин. А подир туй продумала Мелиан:
— Хурин Талион, Моргот те е омагьосал; защото който погледне през Морготовите очи, волю-неволю вижда всичко изопачено. Дълго живя синът ти Турин в чертозите на Менегрот като наше родно чедо сред обич и почести, каквито се полагат на кралския наследник; и не по кралска или по моя воля стана тъй, че не се завърна в Дориат. Сетне жена ти и дъщеря ти бяха приютени тук с почести и доброжелателство; сторихме всичко, каквото ни беше по силите, за да разубедим Морвен от пътешествието към Нарготронд. А ето че сега упрекваш приятелите си и от устните ти звучи гласът на Моргот.
Като чул тия слова, Хурин застинал неподвижно и дълго гледал в очите на кралицата; и там, сред Менегрот, все още закрилян чрез Пояса на Мелиан от черните замисли на Врага, той проумял верността на изреченото и най-сетне отпил до дъно скръбта, що му бил отмерил Моргот Бауглир. И повече не говорил за миналото, а се привел пред трона, вдигнал Наугламир и го подал на Тингол с думите:
— Приеми, господарю, Джуджешката огърлица като дар от оногова, що вече няма нищо и като спомен за Хурин от Дор-ломин. Защото съдбата ми се изпълни докрай и Моргот постигна целта си; ала вече не съм негов роб.
После се завъртял, излязъл от Хилядата пещери и всички се отдръпвали боязливо, щом виждали лицето му; и никой не посмял да го възпре или да попита накъде е тръгнал. Разказват обаче, че лишен от цел и смисъл, Хурин не пожелал повече да живее и се хвърлил в западното море; тъй свършил най-великият воин сред простосмъртните люде.
А когато Хурин напуснал Менегрот, Тингол дълго седял мълчаливо, свел поглед към коленете си, където лежало безценното съкровище; дошло му на ум, че огърлицата трябва да се преработи и в нея да се вгради Силмарилът. Защото през изминалите години мислите на Тингол непрестанно се въртели около безсмъртното творение на Феанор, докато накрая вече не можели да се откъснат от него и кралят мразел да го изоставя дори зад вратите на най-дълбоката си съкровищница; сега решил да го носи със себе си ден и нощ.
По онова време джуджетата още идвали на пътешествия из Белерианд от своите домове в Еред Линдон и като прекосявали Каменния брод Сарн Атрад на река Гелион, продължавали по древния път към Дориат; защото в обработката на метал и камък те били ненадминати майстори и в чертозите на Менегрот непрестанно търсели техните умения. Но вече не идвали на малки групички както някога, а се събирали в многолюдни и добре въоръжени кервани, за да се пазят взаимно из опасните земи между Арос и Гелион; и когато работели в Менегрот, настанявали ги отделно, в специално създадени за тях зали и ковачници. Тъкмо по онова време най-изкусните майстори от Ногрод били дошли в Дориат; и кралят като ги свикал, обявил пред тях желанието си: ако имат достатъчно сили и умения, да преработят огърлицата Наугламир и да вградят в нея Силмарила. Тогава джуджетата погледнали творението на своите деди, а подир туй смаяно впили очи в сияйния камък на Феанор; и пламнали от копнеж да присвоят тези съкровища и да ги отнесат надалеч в своите домове под планините. Ала умело прикрили мислите си и приели поръчката.
Дълъг бил техният труд; а Тингол често слизал самичък в техните ковачници и сядал сред тях, докато работели. Най-сетне волята му била изпълнена и най-великите творения на елфи и джуджета се слели в едно цяло; неописуема била красотата на този накит, защото сега безбройните скъпоценни камъни по Наугламир пречупвали и отразявали сиянието на вградения между тях Силмарил. Тогава Тингол, който отново бил слязъл сам при майсторите, посегнал да вземе огърлицата и да я сложи на шията си; но в този миг джуджетата я дръпнали и настояли да им бъде отстъпена с такива слова:
