— Какви права може да има един елфически крал над огърлицата Наугламир, създадена от нашите деди за Финрод Фелагунд, който отдавна е мъртъв? Тук я донесе човешката десница на Хурин от Дор-ломин, а той се е промъкнал за нея като крадец в мрака на Нарготронд.
Ала Тингол прозрял в сърцата им и разбрал, че в своето желание да присвоят Силмарила те търсят само повод и почтено прикритие за черните си замисли; горделив гняв го обзел, та не помислил за опасността и им отвърнал с презрение:
— Как смеете вие, потомци на недодялан народ, да искате каквото и да било от мен, Елу Тингол, владетел на Белерианд, чийто живот е започнал край водите на Куивиенен безброй години преди да се събудят недораслите ви прадеди?
И като се възправил висок и горделив сред тях, заповядал им с най-обидни слова да се махат от Дориат, без да чакат възнаграждение за труда си.
При тия слова на краля алчността на джуджетата прераснала в огнена ярост; всички скочили на нозе, вдигнали ръце срещу него и го погубили. Тъй загинал в ковачниците под Менегрот кралят на Дориат Елве Синголо, който единствен от всички Чеда на Илуватар споделил живота си със съпруга от рода на Айнурите и който единствен сред Изоставените елфи бил виждал светлината на Двете дървета; и последният му поглед бил прикован в Силмарила.
Тогава джуджетата взели Наугламир, измъкнали се от Менегрот и побягнали на изток през Регион. Ала вестта бързо се разнесла из горите и малцина от тази група успели да прекосят Арос, защото били преследвани до смърт по източния път; преследвачите им отнели огърлицата и с дълбока скръб я върнали на кралица Мелиан. И все пак двамина от убийците на Тингол се изплъзнали от потерята по източните граници и подир време се добрали до своя далечен град в Сините планини; и в Ногрод разправили какво се е случило, но изопачили всичко, като твърдели, че джуджетата били изклани в Дориат по заповед на елфическия крал, който искал по този начин да ги лиши от възнаграждение.
С неописуема мъка и гняв посрещнали джуджетата от Ногрод гибелта на най-великите майстори измежду техните събратя; дълго си скубали брадите с жални стенания, а накрая седнали да размислят как да отмъстят. Разказват, че потърсили помощ от Белегост, но тамошните джуджета отказали и се опитали да ги разубедят от войнствените планове; ала съветите им били напразни и не след дълго многобройна войска потеглила от Ногрод, прекосила Гелион и се отправила на запад през Белерианд.
Тежка скръб обхванала цял Белерианд. Мелиан дълго седяла безмълвна до крал Тингол и в мислите си се връщала към звездните години и първата им среща сред славеите на Нан Елмот в отдавна отминали времена; знаела, че раздялата й с Тингол вещае друга, по-жестока раздяла и че съдбовният час на Дориат наближава. Защото Мелиан била от божествения народ на Валарите и Маярите, надарена с неземна сила и мъдрост; ала от любов към Елве Синголо приела облика на Първородните Чеда на Илуватар и чрез този съюз оковите на плътта я обвързали с Арда. В този облик родила Лутиен Тинувиел; пак чрез него придобила власт над самата същина на Арда и Поясът на Мелиан дълги години опазвал Дориат от всяко зло по света. Но сега Тингол лежал мъртъв и духът му бил отлетял към чертозите на Мандос; и с неговата смърт се променила и Мелиан. Тъй през ония дни нейната мощ изчезнала от горите Нелдорет и Регион, а омагьосаната река Есгалдуин запяла с различен глас и Дориат останал беззащитен пред враговете.
От онзи час Мелиан не разговаряла с никого, освен с Маблунг, комуто заръчала да се погрижи за Силмарила и бързо да прати вест на Берен и Лутиен в Осирианд; сетне изчезнала от Средната земя и отлетяла към страната на Валарите отвъд западното море, да размишлява горчиво над своите болки сред градините на Лориен и легендите повече не споменават за нея.
Тъй армията на Наугримите след като прекосила Арос, навлязла безпрепятствено в горите на Дориат; и никой не можел да им устои, защото били многобройни и свирепи, а военачалниците на Сивите елфи изпаднали в униние и колебание, та се щурали безцелно ту насам, ту натам. А джуджетата непреклонно продължили напред, минали по големия мост и нахлули в Менегрот; и там се случило най-скръбното събитие сред многото скърби на Древните дни. Защото в Хилядата пещери избухнала битка и множество елфи и джуджета паднали съсечени; и това никога не се забравило. Но накрая джуджетата победили и разграбили алчно чертозите на Тингол. Там паднал Маблунг Тежкоръки пред вратите на съкровищницата, в която лежал Наугламир; и Силмарилът бил отнесен.
По онова време Берен и Лутиен още живеели на Зеления остров Тол Гален сред водите на Адурант, най-южната от всички реки, слизащи от Еред Линдон, за да се влеят в Гелион; а синът им Диор Елухил си взел за съпруга Нимлот, сродница на дориатския принц Келеборн, който се бил оженил за благородната Галадриел. Синовете на Диор и Нимлот били Елуред и Елурин; родила им се и дъщеря и я нарекли Елвинг, що означава звездна пяна, понеже се родила в ясна нощ под безброй звезди, чиито лъчи блестели по пяната на водопада Лантир Ламат край бащиния й дом.
А сред елфите в Осирианд бързо се разнесла вестта, че огромна армия от въоръжени джуджета е слязла от планините и прекосила Гелион през Каменния брод. Скоро тая новина стигнала до Берен и Лутиен; и по същото време пристигнал пратеник от Дориат да им разкаже какво се случило там. Тогава Берен напуснал Тол Гален и заедно със сина си Диор поел на север към река Аскар; заедно с тях тръгнали множество Зелени елфи от Осирианд.
И тъй се случило, че когато ногродските джуджета се завръщали от Менегрот с намаляла войска и отново наближили Сарн Атрад, изведнъж ги нападнали невидими врагове; защото докато се катерели по бреговете на Гелион, едва мъкнейки богатата плячка, ненадейно горите наоколо прокънтели от песента на елфически рогове и от всички страни се посипали копия. Много джуджета загинали още при първия удар; ала някои успели да се измъкнат от засадата, и заедно избягали към планините на изток. И докато се изкачвали по стръмните склонове под връх Долмед, насреща се задали Пастирите на дърветата и изтласкали джуджетата към мрачните дебри на Еред Линдон; разказват, че вече нито едно от тях не се добрало до планинските проходи, водещи към родния им край.
В онази битка край Сарн Атрад Берен се сражавал за сетен път и сам съсякъл владетеля на Ногрод, а после смъкнал от шията му Джуджешката огърлица; но преди да умре джуджето проклело цялото съкровище. Тогава Берен смаяно се вгледал във вълшебния камък на Феанор, който някога бил отсякъл от Морготовата желязна корона, а сега го виждал да искри сред злато и скъпоценности, изработени от изкусните ръце на джуджетата; навел се и го измил от кръвта в чистите речни води. А когато всичко свършило, цялото съкровище на Дориат било потопено в Аскар и от тогава реката получило новото име Ратлориел, що означава златно дъно; Берен взел единствено огърлицата Наугламир и се завърнал на Тол Гален. Не стихнала скръбта на Лутиен от новината, че владетелят на Ногрод е съсечен заедно с още много джуджета; но в легенди и песни се разказва, че с онази огърлица и безсмъртния камък върху нея Лутиен била живо видение на най-великата прелест и възвишеност, що някога са съществували извън Валинор; за кратко време Страната на живите мъртъвци станала като земите на Валарите и никоя област подир туй не е била тъй прекрасна, плодородна и светла.
Като наследник на Тингол, Диор се сбогувал с Берен и Лутиен, напуснал Лантир Ламат заедно със съпругата си Нимлот и се заселил в Менегрот; отвели и невръстните си деца Елуред, Елурин и Елвинг. Синдарите ги посрещнали с радост и се изтръгнали от мрачната скръб за загиналия си крал и изчезналата Мелиан; и Диор Елухил си поставил за цел отново да изгради славата на Дориатското кралство.
В най-потайния час на една есенна нощ някой потропал на портите на Менегрот и настоял да види краля. Гостът, благородник от Зелените елфи, бил препускал по целия път от Осирианд и стражите незабавно го отвели в залата, където седял самотен Диор; пратеникът безмълвно му подал малко ковчеже и си тръгнал. А в това ковчеже лежала Джуджешката огърлица с вградения Силмарил; и като я погледнал, Диор разбрал, че това е знак за смъртта на Берен Ерхамион и Лутиен Тинувиел, що напуснали света и заминали към незнайната съдба на човешкия род.
Дълго се взирал Диор в Силмарила, който баща му и майка му изтръгнали с безумна храброст от ужасните владения на Моргот; и велика била скръбта му, че смъртта ги е споходила толкова скоро. Но мъдреците казват, че Силмарилът ускорил техния край; защото когато го носела Лутиен, пламъкът на нейната хубост бил прекалено ярък за тукашните земи.
Накрая Диор се изправил и сложил на шията си Наугламир; и с тази огърлица бил най-прекрасен сред
