всички на този свят, рожба на трите народа: Едаините, Елдарите и Маярите от Блаженото царство.
А сред разпръснатите елфи из Белерианд скоро плъзнала мълва, че Тинголовият наследник носи Наугламир и те си рекли: „Силмарилът на Феанор пак пламти сред горите на Дориат“; и тозчас се разбудила отново тежката клетва на Феаноровите синове. Защото докато Лутиен носела Джуджешката огърлица, никой от тях не посмял да посегне към нея; ала сега, изплашени от възраждането на Дориат и гордостта на Диор, седмината се завърнали от изгнание и му пратили вест, че искат онуй, що им се полага по право.
Но Диор не отговорил на Феаноровите синове; и Келегорм наговорил братята си да подготвят удар срещу Дориат. Посред зима те пристигнали ненадейно с войската си и нападнали Диор в Хилядата пещери; тъй за втори път елф вдигнал меч срещу елфа. Там паднал Келегорм от ръката на Диор, там загинали още Куруфин и мрачният Карантир; ала Диор също бил съсечен заедно със съпругата си Нимлот, а жестоките слуги на Келегорм заловили невръстните му синове и ги изоставили да умрат от глад в горските дебри. Наистина, скоро Маедрос се разкаял и дълго ги търсил из горите на Дориат; но всичко било напразно и нито една легенда не разказва за участта на Елуред и Елурин.
Тъй бил съсипан Дориат и повече не се възстановил. Ала Феаноровите синове не извоювали онуй, що дирели; защото шепа оцелели успели да избягат и сред тях била Диоровата щерка Елвинг; и носейки със себе си Силмарила, след време те се добрали до морето край устието на река Сирион.
Глава 23
За Туор и падането на Гондолин
Разказват, че Хуор, братът на Хурин, загинал в Битката на неизброимите сълзи; и през зимата на онази година съпругата му Риан родила дете сред пущинаците на Митрим и го нарекла Туор, а сред ония хълмове още се срещали Сиви елфи и един от тях на име Анаел осиновил детето. Когато Туор навършил шестнайсет години, елфите решили да напуснат Андротските пещери, където живеели и тайно да се отправят далече на юг към Сирионските заливи; ала скоро по пътя ги нападнали орки и зли човеци, та Туор бил пленен и заробен от Лорган, вожд на източните пришълци в Хитлум. Три години робувал, но накрая успял да избяга; завърнал се да живее сам в Андротските пещери и толкова често нападал пришълците, че Лорган обявил награда за главата му.
Но подир четири години живот в самота и изгнание Улмо разпалил в душата му копнеж да напусне земята на своите деди, тъй като бил избрал Туор за изпълнител на замислите си; и като изоставил отново Андротските пещери, Туор поел на запад през Дор-ломин и открил Нолдорската порта Анон-ин-Гелид, която преди много години бил построил народът на Тургон, докато живеел в Невраст. От нея започвал мрачен тунел под планините, водещ към Дъгоцветната клисура Кирит Ниниах, през която буйните планински води се спускали към западното море. Тъй нито човек, нито орк забелязал бягството на Туор от Хитлум и вестта не достигнала до слуха на Моргот.
А Туор се добрал до Невраст и щом съзрял Великото море Белегаер, веднага се влюбил в него и завинаги останал в душата му онзи копнеж по песента на морските талази, който накрая го отвел в царството на Улмо сред дълбините. Заживял самотен сред Невраст и с отминаването на лятото наближил съдбовният час за Нарготронд; а когато дошла есента, Туор видял седем огромни лебеда да летят на юг, разбрал, че това е поличба и ги последвал по морския бряг. Тъй накрая стигнал до изоставените чертози на Винямар под връх Тарас, влязъл вътре и открил щита, ризницата, меча и шлема, оставени някога от Тургон по заръка на Улмо; облякъл тези доспехи и слязъл към брега. Изведнъж от запад налетяла могъща буря, а сред нея се възправил с цялото си величие Властелинът на водите Улмо и заговорил на Туор. Повелил му да напусне това място и да търси потайното кралство Гондолин; и дал на Туор вълшебен плащ, с който да се обгръща в сянка пред очите на враговете.
А на сутринта, когато бурята отминала, Туор зърнал самотен елф да стои край стените на Винямар; и това бил Воронве, син на Аранве от Гондолин — моряк от последния кораб, който Тургон изпратил към Запада. Когато на връщане от дълбокия океан онзи кораб попаднал в страхотната буря пред самите брегове на Средната земя, Улмо поел Воронве и единствено него спасил от стихията, като го изхвърлил на брега край Винямар; а щом чул какво е поискал Властелинът на водите от Туор, Воронве се смаял и не отказал да го отведе до тайните порти на Гондолин. Заедно потеглили от онова място и докато насреща им откъм север се задавала Лютата зима, двамата предпазливо се отправили на изток покрай подножието на Сенчестите планини.
След време пътят им ги отвел до Ивринските езера и те скръбно огледали тия прекрасни места, осквернени от минаването на дракона Глаурунг; и докато стояли така, зърнали на север да бърза висок мъж с черни одежди и черен меч. Ала не знаели кой е той и какво се е случило из южните области; а човекът отминал край тях, без да изрече нито дума.
Най-сетне, подкрепяни от невидимата мощ на Улмо, двамата стигнали до потайната порта на Гондолин и били заловени от стражата. Под строга охрана минали през тясната клисура Орфалх Ехор, преградена със седем врати и застанали пред Ектелион Бистроструйни, който охранявал могъщата порта в края на стръмния път; там Туор смъкнал плаща си и по доспехите, що носел от Винямар, всички разбрали, че наистина го изпраща Улмо. Сетне Туор погледнал надолу към прекрасната долина Тумладен, сгушена като зелен скъпоценен камък сред планинския пръстен; и далече върху скалистото възвишение Амон Гварет съзрял могъщия Гондолин, града със седемте имена, възпяван и до днес като най-славен и величав от всички елфически градове в Отвъдните земи. По заповед на Ектелион тръбачите засвирили от кулите на високата порта и песента на тръбите отекнала между хълмовете; и в отговор приглушени, но ясни, долетели звуците на фанфари откъм белите стени на града, обагрени в розово от изгряващата зора.
Тъй синът на Хуор прекосил Тумладен и стигнал до портите на Гондолин; и като се изкачил по широките стълбища на града, най-сетне застанал пред Кралската кула и видял изображенията на Двете дървета от Валинор. После го въвели в покоите на върховния нолдорски крал Тургон, син Финголфинов и отдясно на краля стоял сестриният му син Маеглин, а отляво била принцеса Идрил Келебриндал; и всички, що чули гласа на Туор, се зачудили дали наистина е простосмъртен човек, понеже не свои слова изричал, а словата на самия Улмо, който се бил вселил в него. Предупредил той Тургон, че Прокобата на Мандос бързо отива към своя край, когато всички творения на Нолдорите ще се превърнат в прах; заръчал му още да изостави своя прекрасен, могъщ град и да слезе покрай Сирион към морето.
Дълго размишлявал Тургон над съвета на Улмо и в паметта му отново отекнали словата, чути във Винямар: „Недей да възлюбваш прекомерно онуй, що се роди от копнежа сърдечен и труда на ръцете ти; помни, че истинската надежда на Нолдорите лежи на Запад и идва откъм Морето.“ Ала Тургон се бил възгордял, а Гондолин изглеждал прекрасен като спомен за елфическия Тирион и кралят все още се уповавал на неговата потайност и непристъпност, та вярвал, че дори и Валар не ще може да го превземе; освен туй след Нирнает Арноедиад народът на Гондолин вече не желаел нито да се меси в скърбите на елфи и люде от външния свят, нито да тръгва през ужаси и опасности обратно към Запада. Спотаени зад своите непроходими и омагьосани планини, гондолинците не позволявали никой да влиза при тях, та дори и да го преследвал гневът на самия Моргот; смътни и непонятни достигали до тях вестите от далечни земи, а те не им обръщали внимание. Напразно ги търсели съгледвачите на Ангбанд; мястото на града им било само мълва и неразгадаема тайна. Пред кралските съветници Маеглин винаги говорел против Туор и речта му изглеждала още по-убедителна, тъй като съвпадала с неизреченото желание на краля; накрая Тургон отхвърлил заръката на Улмо и отказал да се вслуша в съвета му. Но в предупреждението на могъщия Валар чул отново словата, изречени някога пред заминаващите Нолдори върху брега на Араман; и страхът от измяна се разбудил в сърцето на краля. Затуй по онова време било заповядано да се прегради самият достъп до тайната врата в Пръстеновите планини; и занапред, докато съществувал Гондолин, никой не го напуснал, било то по мирни или военни дела. Само Торондор, господарят на Орлите, донесъл вести за падането на Нарготронд, а по-късно за гибелта на Тингол и неговия наследник Диор и разрухата на Дориат; ала Тургон не желаел да слуша скръбните слова от външния свят и се заклел вече никога да не застава рамо до рамо с когото и да било от Феаноровите синове; а на своите поданици забранил да пристъпват отвъд планините.
И Туор останал в Гондолин, защото бил очарован от блажената красота на този град и мъдростта на неговия народ; станал могъщ по ръст и по мъдрост и дълбоко изучил древните познания на елфите- изгнаници. Тогава в сърцето на Идрил пламнала обич към него, а и той изпитвал същото; и тайната ненавист на Маеглин се разгоряла още по-силно, защото над всичко друго желаел да притежава нея — единствената
