било в сърцето му? Мъдреците твърдят, че часът още не бил настъпил и душите на Всемогъщите можел да затрогне само пратеник, дошъл да говори едновременно от името на елфи и хора, за да измоли прошка за миналата вина и жалост към днешната скръб; а Феаноровата клетва навярно даже и Манве не можел да отмени преди да е стигнала до своя край и синовете му да извоюват Силмарилите, за които били дали обет да се борят безмилостно. Защото светлината в Силмарилите била сътворена от самите Валари.
По онова време Туор усетил бавните стъпки на старостта, а копнежът по морските дълбини се разгорял още по-силно в сърцето му. Затова изградил могъщ кораб и го нарекъл Еарраме, що означава морско крило; един ден по залез слънце двамата с Идрил Келебриндал вдигнали платна и отплавали към далечния Запад, откъдето вече не се завърнали ни в легенда, ни в песен. Но в по-късни дни се разказвало, че Туор единствен от всички простосмъртни люде бил приет сред древния народ и се обединил с Нолдорите, които обичал всеотдайно; и съдбата му завинаги се отделила от участта човешка.
Глава 24
За пътешествието на Еарендил и войната на гнева
В ония дни пресветлият Еарендил бил владетел на народа около устието на Сирион; за съпруга взел прелестната Елвинг и тя му родила двамата синове Елронд и Елрос, наречени още Полуелфи. Но Еарендил не можел да устои на едно място, а пътешествията покрай бреговете на Тукашните земи не усмирявали безпокойството му. Две страстни желания изгаряли сърцето му, преплетени с копнежа по необятното Море: искал да отплава надалеч в търсене на Туор и Идрил, които вече не се завърнали; а освен туй се надявал да открие последния бряг и преди смъртта си да отнесе до Валарите общата молба на елфи и хора, та тъй да събуди в сърцата им жалост към страданията на Средната земя.
Крепка дружба свързвала Еарендил и Кирдан Корабостроителя, който живеел на Баларския остров заедно с малцината оцелели от своя народ след падането на пристанищата Бритомбар и Егларест. С негова помощ Еарендил построил най-прекрасния кораб, за който някога е чувал светът и го нарекъл Вингилот, що означава цвете на пяната; златни били греблата му, дървото за белия корпус идвало чак от брезовите гори в Нимбретил, а платната сияели като сребърната луна. В „Балада за Еарендил“ се пее много за неговите пътешествия по бездънния океан, по непознати земи и безброй морета и острови; Елвинг обаче не тръгнала със своя съпруг, а останала да го чака скръбно край устието на Сирион.
В тия пътешествия Еарендил нито намерил Туор и Идрил, нито достигнал бреговете на Валинор, защото напразно се борил със сенки, магии и насрещни ветрове, докато накрая в копнежа си по Елвинг възвил обратно към родните брегове на Белерианд. И нещо в сърцето му го подканвало да бърза, защото внезапен страх бил нахлул в неговите сънища; а ветровете, с които доскоро се борил, сега сякаш не духали толкова бързо, колкото му се искало.
Когато Маедрос за пръв път узнал, че Елвинг още е жива и Силмарилът е при нея край устието на Сирион, обзело го разкаяние за стореното в Дориат, та не пожелал да вдигне ръка. Ала след време мислите за неизпълнената клетва отново взели да мъчат както него, така и братята му; сбрали се тогава заедно от лъкатушните си ловни пътеки и пратили до Заливите послание, като към дружеските слова примесили сурова заплаха. Но Елвинг и нейните сирионски поданици не пожелали да отстъпят безценния камък, който бил извоюван от Берен, а сетне украсил шията на нежната Лутиен и станал причина за гибелта на доблестния Диор; още по-малко били склонни да го сторят докато техният владетел Еарендил плава по далечни морета, защото смятали, че именно на Силмарила дължат щастието и благословията над своите кораби и домове. Тъй се стигнало до последното и най-жестоко погубване на елф от елфа; и това била третата велика злина, породена от пагубната клетва.
Защото Феаноровите синове внезапно нападнали и изтребили последните изгнаници от Гондолин и Дориат. В онази схватка мнозина техни бойци останали настрани, а неколцина даже се разбунтували и загинали, защитавайки Елвинг от собствените си владетели (дотолкова били скръбни и объркани сърцата на Елдарите през ония дни); ала Маедрос и Маглор удържали победа, макар че само те останали от всичките Феанорови синове, понеже Амрод и Амрас паднали в битката. Прекалено късно се притекли корабите на Кирдан и върховния крал Гил-галад да помогнат на елфите от Сирион; вече нямало и следа от Елвинг и нейните синове. Тогава шепата оцелели след нападението се присъединили към Гил-галад и заминали с него за Балар; и разказвали, че Елрос и Елронд били взети в плен, а Елвинг със Силмарила върху гърдите се хвърлила в морската бездна.
Тъй Маедрос и Маглор не успели да извоюват безценния камък; ала той не бил изгубен. Защото Улмо изнесъл Елвинг от вълните и я преобразил в бяла птица, а Силмарилът сияел на нейната гръд, докато летяла над водите да дири своя възлюбен Еарендил. И в една бурна нощ изправеният на кормилото Еарендил я видял да се задава като стремителен бял облак под луната, като оживяла звезда над морето, като блед пламък, понесен от крилете на бурята. Древните песни разказват, че тя рухнала в несвяст върху палубата на Вингилот, полумъртва от бързане и изтощение, а Еарендил я грабнал в прегръдките си; и на сутринта с почуда я съзрял до себе си пак в предишния облик да спи с разпилени по лицето коси.
Дълбока скръб обзела Еарендил и Елвинг за гибелта на Сирионските заливи, а най-вече за пленничеството на синовете им, защото се бояли, че може вече да са погубени; ала не било тъй. Маглор съжалил Елронд и Елрос и бащински се погрижил за тях, а след време помежду им се зародила неподозирано силна обич; но страховитата клетва продължавала да мъчи и изтощава сърцето му.
Еарендил обаче не виждал вече нито капка надежда в Средната земя и с отчаяна твърдост решил да не се завръща, а заедно с Елвинг отново да подири Валинор. Сега той почти непрестанно стоял до кормилото на Вингилот, а Силмарилът бил прикрепен върху челото му; и колкото повече наближавали Запада, толкова по-ярко ставало неговото сияние. Мъдреците разказват, че именно заради могъществото на този свещен камък най-сетне успели да достигнат води, що не били виждали други кораби, освен тия на Телерите; минали покрай Омагьосаните острови и устояли на техните вълшебства; после навлезли в Сенчестите морета, прекосили техните сенки и съзрели Самотния остров Тол Ересеа, но не се задържали край него; а накрая хвърлили котва в залива Елдамар и като зърнали този кораб да се задава от Изтока, Телерите се изумили, гледайки отдалече несравнимото сияние на Силмарила. Тъй Еарендил пръв от всички живи достигнал безсмъртните брегове; а освен Елвинг имал още трима моряци, които били пребродили заедно с него всички морета — Фалатар, Ерелонт и Аерандир били техните имена. И Еарендил им казал:
— Освен мен никой не ще стъпи на този бряг, та да не си навлечем гнева на Валарите. Върху себе си само ще поема тази заплаха и дано тъй помогна на Двата народа.
Но Елвинг му отвърнала:
— Тогава пътищата ни ще се разделят навеки; а каквото и да те заплашва, желая да го споделим заедно.
После скочила в бялата пяна и изтичала подир него; но Еарендил се натъжил, защото очаквал гневът на Валарите да се стовари върху всеки простосмъртен от Средната земя, който дръзне да прекоси преградите около Аман. Там се сбогували със своите спътници и повече никога не ги видели.
Сетне Еарендил рекъл на Елвинг:
— Почакай ме тук; понеже само един може да отнесе посланието, що ми е поверила съдбата.
След тия думи тръгнал сам напред по брега, навлязъл в Калакирия и клисурата му се сторила пуста и безмълвна; защото също както някога били сторили Моргот и Унголиант, Еарендил идвал в празничен ден и почти всички Елфи се били сбрали във Валимар или в чертозите на Манве върху Таникветил, та само малцина останали на стража по стените на Тирион.
Ала все пак тия малцина го съгледали отдалече заради ярката светлина, която носел и тозчас се отправили към Валимар. А Еарендил се изкачил по зелената могила Туна и не видял жива душа; сетне тръгнал из улиците на Тирион и ги заварил пусти; и сърцето му се свило от страх да не би някаква беда да е сполетяла Блаженото царство. Вървял по безлюдните друмища на Тирион, а по дрехите и обувките му се трупал елмазен прах, тъй че целият заблестял, докато изкачвал безкрайните бели стълбища. Гръмко зовял на всички човешки и елфически езици, ала нямало кой да отговори. Затуй накрая се обърнал и поел пак към морето; но щом стъпил върху обратния път, някой му извикал с могъщ глас откъм могилата:
— Здравей, Еарендил, най-прославен от всички моряци и най-очакван сред всички скъпи гости, що идва накрая незабелязан! Здравей, Еарендил, носител на светлина отпреди Слънцето и Луната! Блясък на Земните чеда, звезда в нощния мрак, безценна искра сред залеза и предвестник на ясното утро!
