Друедаините от горите в Анориен284. По западното подножие на Мъгливите планини живеели разпилени потомци на хората, наречени по-късно от Рохиримите Дунеземци — мрачни люде, досущ като древните племена от долините на Бялата планина, върху които паднало проклятието на Исилдур285. Те мразели Гондор, но макар да не им липсвала храброст и решителност, били твърде малобройни, а и твърде се бояли от мощта на Кралете, та не смеели да ги нападат, нито пък да откъснат очи от Изтока, откъдето идвали всичките им беди. Както всички народи в Арнор и Гондор, Дунеземците пострадали от Страшната чума през 1636–37 г. на Третата епоха, но все пак значително по-леко, тъй като живеели уединено и рядко общували с други племена. Когато свършило времето на Кралете (1975–2050) и започнал упадъкът на Гондор, те на практика престанали да бъдат негови поданици; Кралският път през Енедваит бил занемарен, а Тарбадският мост рухнал и на негово място останал опасен брод. Границите на Гондор минавали по Исен и Каленардонския пролом (както го наричали тогава). Проломът се охранявал от крепостите Агларонд (Рогоскал) и Ангреност (Исенгард), а около Бродовете на Исен, единствения удобен път към Гондор, винаги имало стража, готова да отблъсне нашествие от „Дивите земи“.
Но по време на Тревожния мир (от 2063 до 2460 г.) населението из Каленардон намаляло — година подир година най-енергичните отивали на изток да отбраняват границите по Андуин; ония, които оставали, се превръщали в неуки селяни, откъснати от тревогите на Минас Тирит. Крепостните гарнизони не се обновявали и останали да зависят от местни потомствени вождове, в жилите на чиито потомци течала все по-смесена кръв. Защото Дунеземците потайно и упорито се прехвърляли отвъд Исен. Тъй било, когато атаките откъм Изтока срещу Гондор се подновили, а орки и източни пришълци нахлули в Каленардон и обсадили крепостите, които едва ли щели да устоят задълго. Тогава дошли Рохиримите и подир Еорловата победа сред Полето на Келебрант през 2050 година неговият многоброен и войнствен народ навлязъл с несметните си табуни в Каленардон, та унищожил или прогонил източните нашественици. Наместникът Кирион им отстъпил Каленардон, който занапред бил наречен от тях Ездитни предели, а от гондорците — Роханд (по-късно Рохан). Рохиримите незабавно пристъпили към заселване на областта, макар че през царуването на Еорл все още имало нападения по източните им граници покрай Емин Муил и Андуин. Но по времето на Брего и Алдор Дунеземците отново били разбити и изтласкани отвъд Исен, а около Бродовете имало зорка охрана. Тъй Рохиримите си спечелили омразата на Дунеземците, която не стихнала чак до далечното бъдеще, когато се завърнал кралят. Случело ли се Рохиримите да отслабнат или да ги сполети беда, Дунеземците подновявали нападенията си.
Нямало по вярно спазван съюз между два народа от този на Гондор и Рохан според Клетвата на Кирион и Еорл; а и нямало по-подходящи пазители за Роханската степ от волните Конници. И все пак владенията им имали една сериозна слабост, както проличало най-ясно през дните на Войната за Пръстена, когато тя едва не довела до гибелта на Рохан и Гондор. Дължала се на много причини. Преди всичко на туй, че Гондор вечно гледал на изток, откъдето идвали всичките му беди; Наместниците смятали за дреболия враждата с „дивите“ Дунеземци. Друга причина се кореняла в това, че Наместниците държали под своя лична власт кулата Ортанк и крепостта Исенгард (Ангреност); ключовете на Ортанк се съхранявали в Минас Тирит, кулата била затворена, а Исенгард се охранявал само от наследствен гондорски вожд и малобройното му племе, към което се присъединили потомците на гарнизона от Агларонд. Крепостта там била възстановена с помощта на гондорски зидари и поверена на Рохиримите286. Оттам се осигурявали бранители за Бродовете. Обикновено селищата им били в подножието на Белите планини и из долините на юг. Към северните покрайнини на Западния предел отивали рядко и само по необходимост, тъй като се бояли от дебрите на Ветроклин (Ентолес) и навъсените стени на Исенгард. Избягвали „Господаря на Исенгард“ и неговия потаен народ, понеже смятали, че там се занимават с черна магия. А посещенията на пратеници от Минас Тирит в Исенгард ставали все по-редки, додето накрая съвсем престанали; изглежда, сред безбройните си грижи Наместниците забравили за Кулата, макар и да пазели ключовете й.
Ала западната граница и поречието на Исен зависели от Исенгард и древните гондорски крале очевидно добре са разбирали това. Исен се спускал надолу от своите извори по източната стена на Исенгардския пръстен и когато поемал на юг, все още бил млада река, та не представлявал сериозна преграда срещу нашествие въпреки своите буйни и учудващо студени води. Но на запад от Исен се отваряла Голямата порта на Ангреност и ако в крепостта имало сигурен гарнизон, само могъща вражеска сила можела да навлезе в Западния предел. Освен туй в сравнение с Агларонд, Ангреност бил два пъти по-близо до Бродовете, към които от Портата водел удобен път, минаващ предимно по равна местност. Ужасът, що витаел около могъщата Кула и страхът от сумрака на Ветроклин зад нея можел донякъде да опази крепостта, но ако бъдела занемарена и обезлюдена, както станало по-късно по време на Наместниците, тая защита нямало да трае дълго.
И наистина се оказало тъй. По времето на крал Деор (от 2699 до 2718 г.) Рохиримите открили, че не е достатъчно да охраняват Бродовете. Тъй като нито Рохан, нито Гондор обръщал внимание на онова кътче от кралството, едва много по-късно узнали какво се случило там. Родът на гондорските вождове в Ангреност се прекъснал и командването на крепостта попаднало у семейство от простолюдието. Казват, че в жилите на тия хора отдавна течала смесена кръв и те били по-благосклонни към Дунеземците, отколкото към „дивите Северняци“, които им отнели земите; от далечния Минас Тирит изобщо не се интересували. След смъртта на крал Алдор, който прогонил последните Дунеземци и дори организирал наказателен поход из земите им в Енедваит, Дунеземците с тайната помощ на Исенгард и прикрито от Рохан почнали пак да се промъкват към северните краища на Западния предел, като създавали селища из планинските долини на запад и изток от Исенгард и дори в южните покрайнини на Ветроклин. При царуването на Деор те вече не криели своята враждебност и нападали табуните на Рохиримите из Западния предел. За Рохиримите скоро станало ясно, че тия нападатели не са прекосили Исен през Бродовете или нейде на юг, защото наоколо имало охрана287. Затова Деор повел военен поход на север и там го пресрещнала войска от Дунеземци. Разбил ги; но с покруса открил, че и Исенгард е враждебен. Като си мислел, че е отървал Исенгард от вражеска обсада, той пратил към Портите вестоносци с дружески слова, ала Портите били затворени и иззад тях не дошъл друг отговор, освен рояци стрели. Както станало известно след време, приетите като приятели Дунеземци завладели Исенгардския пръстен и избили малцината потомци на древната стража, които (за разлика от мнозинството) не желаели да се смесят с Дунеземското племе. Деор незабавно пратил вест до Наместника в Минас Тирит (през 2710 година това бил Егалмот), ала той не могъл да изпрати помощ и Дунеземците продължили да владеят Исенгард, додето подир Дългата зима (2758–59 г.) мнозина от тях измрели от глад, та били принудени да се предадат на Фреалаф (впоследствие пръв крал от Втората династия). Но Деор нямал достатъчно сили за щурм или обсада на Исенгард, затова още дълги години Рохиримите били принудени да държат силни кавалерийски отряди из северните области на Западния предел; тъй било до големите нашествия през 2758 година288.
Поради всичко това е напълно разбираемо, че когато Саруман предложил да поеме ръководството над Исенгард, за да го възстанови като част от западната отбрана, идеята била подкрепена единодушно от крал Фреалаф и Наместника Берен. След като Саруман се настанил в Исенгард и Берен му предал ключовете на Ортанк, Рохиримите се завърнали към предишната си задача да охраняват Бродовете на Исен като най- уязвима точка по западните им граници.
Едва ли може да има съмнение, че Саруман е предложил това напълно искрено, или поне с доброто желание да осигури отбраната на Запада, стига само да бъде пръв ръководител на тази отбрана и да стои начело на пълководците. Той бил мъдър и ясно разбирал, че както чрез своето положение, така и чрез могъществото си, Исенгард е изключително важен. Линията на Исен, хваната в клещи между Исенгард и Рогоскал, създавала сигурна защита срещу нашествие откъм Изтока (независимо дали е подстрекавано и ръководено от Саурон или някой друг) — тъй се осуетявали всякакви опити за обкръжаване на Гондор или нахлуване в Ериадор. Ала накрая той се отдал на злото и се превърнал във враг; но макар че получавали вести за растящата му злоба към тях, Рохиримите продължавали да насочват защитата си предимно към Бродовете, додето откритото нападение на Саруман не им доказало, че Бродовете не ще са от полза без подкрепата на Исенгард, а във война срещу него стават напълно излишни.
