Недовършени предания

Улбар с много чудесни дарове и още по-чудесни разкази; а съпругата на Улбар, цялата в цветя, танцувала с мъжа си под звуците на флейти. Изпървом никой не го забелязал и той останал да ги гледа с усмивка от седлото; но изведнъж Улбар се провикнал: „Великия капитан!“ и син му Ибал се втурнал да хване юздата на коня.

— Господарю капитан! — трепетно възкликнало момчето.

— Какво има? Не виждаш ли, че бързам? — рекъл Алдарион; защото настроението му изведнъж се променило, та се почувствал гневен и огорчен.

— Исках само да питам — рекло момчето — на каква възраст трябва да е човек, за да тръгне с кораб по морето като баща ми.

— По-стар трябва да е от хълмовете и без друга надежда в живота — отвърнал Алдарион. — Или пък когато му хрумне! Ами майка ти, сине Улбаров — няма ли да ме посрещне?

Когато съпругата на Улбар пристъпила към него, Алдарион хванал ръката й.

— Ще приемеш ли туй от мен? — рекъл той. — То е само нищожна отплата подир шестте години вярна служба, за които ми даде мъжа си. — Сетне извадил от кесията под дрехата си златен обръч с огненочервен камък и като го сложил върху дланта й, добавил: — Дар е от краля на елфите. Ала и той ще се радва, като му кажа кому съм го дал.

После Алдарион се сбогувал с народа и продължил по пътя, защото не му се оставало в онзи дом. Когато узнал за тая странна случка, Халатан се удивил и зачакал други новини от областта.

Щом се отдалечил от Хиярасторни, Алдарион спрял коня си и рекъл на Хендерх:

— Не знам какво посрещане те чака на запад, приятелю, ала повече не ще те задържам. Тръгвай си с моята благодарност. Искам сам да пътувам.

— Не е подобаващо туй, господарю капитан — рекъл Хендерх.

— Не е — отвърнал Алдарион, — но тъй ще бъде. Сбогом!

После поел сам към Арменелос и кракът му вече никога не стъпил в Емерие.

Когато Алдарион напуснал кралските покои, Менелдур погледнал писмото, що донесъл синът му и се зачудил; защото видял, че е от крал Гил-галад. Било запечатано и имало герб с бяла звезда върху син кръг89. От външната страна било написано:

Получено в Митлонд собственоръчно от Алдарион, кралски наследник на Нуменоре, да бъде доставено лично на върховния крал в Арменелос.

Сетне Менелдур строшил печата и прочел:

От Ерейнион Гил-галад, син Фингонов, до Еарендиловия потомък Тар-Менелдур, привет; нека Валарите те закрилят и да не пада сянка над Острова на кралете.

Отдавна ти дължах благодарност, че тъй често ми пращаш своя син Анардил Алдарион — според мен най-големия приятел на елфите сред човешкия род. Сега те моля за прошка, ако съм го задържал предълго на служба при себе си; защото крайно се нуждаех от познанията за людете и техните езици, с които едничък той можеше да ми помогне. Срещу много заплахи застана той, за да ми услужи със съвет. За бедата ми ще узнаеш от него; ала понеже е млад и изпълнен с надежди, той дори не се досеща колко е страшна. Поради туй пиша тези редове, предназначени само за взора на нуменорския крал.

Нова сянка се възправя откъм Изтока. Не е тирания на зли люде, както си мисли синът ти; Морготов слуга се надига и злите твари се будят отново. Година подир година сянката набира сили, понеже мнозина от людете са узрели за скверната й цел. Смятам, че не е далеч денят, когато тя ще стане прекомерно могъща, за да я отблъснат Елдарите без чужда помощ. Затуй ми олеква на сърцето, колчем зърна някой от високите кораби на кралските хора. А сега се осмелявам да те помоля за помощ. Ако имаш свободни бойци, умолявам те да ми ги пратиш.

Ако желаеш, синът ти ще изложи пред теб всички причини за това. Но в крайна сметка сам той смята (и мисълта му е мъдра), че когато ни връхлети неизбежната атака, трябва да удържим западните земи, където още живеят Елдари и люде от твоя народ, чиито сърца не са помрачени. Или поне да опазим Ериадор около дългите реки западно от планината, която наричаме Хисаеглир — нашата най-сигурна защитница. Ала тази планинска верига има широк пролом на юг, в областта Каленардон; и по този път трябва да дойде нашествието от Изтока. Врагът вече се прокрадва покрай бреговете нататък. Бихме могли да отбраняваме пролома и да отблъснем щурма, ако имахме някаква крепост по близкото крайбрежие.

Туй отдавна бе разбрал Алдарион. Дълго се труди той във Винялонде край устието на Гватло, за да изгради пристанище, укрепено както откъм морето, тъй и откъм сушата; ала нахалост отиде трудът му. Алдарион има обширни познания по тия въпроси, тъй като дълго е учил при Кирдан и най-добре знае от какво се нуждаят големите кораби. Ала хората вечно не му достигаха; а и Кирдан не успя да отдели нито майстори, нито зидари, та да му помогне.

Кралят сам знае най-добре що му е потребно; ала ако изслуша благосклонно Алдарион и го подкрепи с каквото може, по-голяма надежда тогава ще има за целия свят. Спомените за Първата епоха помръкват и всичко бавно изстива по Средната земя. Дано не повехне също тъй и древната дружба между Елдари и Дунедаини.

Виж! Мракът, що се задава, е изпълнен с ненавист към нас, но и вас ненавижда не по-малко. Не ще възпре крилете му даже Великото море, ако му позволим да се въздигне.

Манве да те закриля по волята на Единствения и да праща попътен вятър в платната ти.

Менелдур отпуснал пергамента в скута си. Тежки облаци влачели ветровете откъм Изтока, рано паднал мрак и високите свещи до краля сякаш се смалили сред здрача, що изпълнил покоите му.

— Дано Еру ме призове, преди да настанат таквиз времена! — провикнал се той. Сетне добавил по- тихо: — Уви! Твърде дълго ни е делила преградата на неговата горделивост и моето пренебрежение. Ала сега най-мъдро ще е да му предам Скиптъра по-рано, отколкото възнамерявах. Защото тия дела са непосилни за мен. Когато ни отстъпиха Подарената земя, Валарите не ни направиха свои наместници — власт имаме само над Нуменорското кралство, не и над целия свят. Те са Властелините. Ние трябваше да прогоним омразата и войната; защото войната бе свършила и Моргот бе прокуден от Арда. Тъй поне мислех и тъй ни учеха. Ала ако светът отново помръква, Властелините трябва да знаят; а не ми пратиха знак. Освен ако туй е поличбата. И тогава какво? Нашите прадеди бяха възнаградени за своята помощ в битката срещу Могъщата сянка. Бива ли техните звуци да стоят настрана, ако злото отново надигне глава? С тия тежки съмнения вече не мога да властвам. Да се готвя, или да изчакам? Да се готвя за битка, що днес е само догадка; насред мира да обучавам орачи и занаятчии за кръвопролитна рат; да сложа желязо в ръцете на алчни капитани, що любят единствено завоеванията и смятат купищата убити за своя слава? Ще рекат ли те един ден на Еру: Поне и твоите врагове бяха сред тях? Или да скръстя ръце, додето люта смърт коси наши приятели; да оставя людете в мир и неведение чак докато гибелта стъпи на прага? Що да сторят тогава — да се възправят с голи ръце срещу желязото и да умрат напразно, или да бягат, чувайки женски писъци зад гърба си? Ще рекат ли един ден на Еру: Поне нямам кръв по ръцете? Колко струва изборът, ако и двата пътя могат да водят към злото? Нека Валарите управляват по волята на Еру! Аз ще отстъпя Скиптъра на Алдарион. Ала туй също е избор, защото добре знам по кой път ще поеме. Освен ако Ерендис… — Тук мислите му с тревога се стрелнали към Ерендис в Емерие. — Но там почти няма надежда (ако изобщо си струва да се надявам). Той не ще се пречупи в тъй важни дела. Знам нейния избор — макар че дълго ще трябва да слуша, преди да разбере. Защото сърцето й няма криле отвъд Нуменор и не се досеща що става далеч от нашите брегове. Ако нейният избор води към гибел, тя ще я посрещне храбро. Но какво може да стори с живота и чуждата воля? Както аз, тъй дори и Валарите ще го узнаят само когато се случи.

Алдарион се завърнал в Ромена на четвъртия ден откакто „Хирилонде“ бил спрял в пристанището. Прашен и изнурен, той веднага се отправил към „Еамбар“, където смятал да се засели. Както бил открил с огорчение, вече много езици го одумвали из града. На другия ден сбрал своите люде от Ромена и ги отвел в Арменелос. Там им заръчал да отсекат в неговата градина всички дървета освен едно и да ги пратят в