корабостроителниците; на други наредил да разрушат къщата до основи. Само бялото елфическо дърво пощадил; а когато секачите си тръгнали, погледнал го как стои сред опустошението и за пръв път видял, че е красиво. В своя бавен елфически растеж то било само четири метра90 високо — стройно, крехко и младо, с напъпили зимни цветове по устремените нагоре клони. Напомнило на Алдарион за дъщеря му и той промълвил:
— И тебе ще нарека Анкалиме. Дано и двете тъй да сте задълго в живота — волни и неподвластни на вихър или чужда воля.
На третия ден след като се завърнал от Емерие, Алдарион посетил краля. Тар-Менелдур седял неподвижно на трона и чакал. Страх го обзел, като видял сина си; защото Алдарион бил променен — лицето му било мрачно, студено и недружелюбно като морската шир, когато внезапен облак забули слънцето. Изправил се той пред баща си и заговорил, а в гласа му вместо гняв звучало високомерие.
— Сигурно най-добре знаеш каква роля си изиграл във всичко това — рекъл той. — Ала един крал би трябвало добре да разбира докъде стига търпението човешко, дори този човек да му е поданик и син. Ако ще ме приковаваш към този остров, зле си избрал веригата. Вече не ми остана ни съпруга, ни обич към тия земи. Ще напусна тоя злощастен остров на празни мечтания, где вироглави жени желаят мъжете да лазят в нозете им. Другаде ще оползотворя дните си — там, където не ме пренебрегват, а ме посрещат достойно. Друг наследник гледай да си намериш, по-угоден и по-покорен. От наследството си само едно бих искал — кораба „Хирилонде“ и люде колкото може да побере. Дъщеря си също бих взел, ако бе по-голяма; но засега я поверявам на майка си. Не вярвам да възпрепятстваш туй, освен ако в старческа глупост си обикнал безмерно овцете; едва ли желаеш детето да затъпее, отгледано сред неуки жени и възпитано в хладно високомерие и пренебрежение към своя род. Тя е потомка на Елрос и друга рожба не ще дочакаш от своя син. Чу каквото имах да кажа. А сега ще се заема с по-плодотворни дела.
Дотогава Менелдур седял търпеливо с приведена глава и без да трепне. Ала сега въздъхнал и вдигнал очи.
— Алдарион, сине мой — скръбно изрекъл той, — кралят би отговорил, че ти също показваш хладно високомерие и пренебрежение към своя род, та тъй осъждаш другите, без да ги изслушаш; ала бащата, що те обича и страда за теб, ще преглътне тия слова. Нямам друга вина, освен че не бях разбрал досега твоите замисли. Но колкото до онова, що изстрада (и за което, уви, мнозина вече говорят), аз съм невинен. Обичах Ерендис и тъй като сърцата ни клонят в една посока, мислех си, че е понесла незаслужени страдания. Сега целта ти е ясна за мен, макар че ако си склонен да чуеш друго освен похвали, бих рекъл, че отначало те е водила и лична прищявка. И може би всичко щеше да е другояче, ако отрано ми бе заговорил открито.
— Краля може и да съм засегнал — викнал Алдарион още по-гневно, — ала не с туй, за което говориш! На нея поне всичко разказвах отдавна и често — в глухи уши и студено сърце чезнеха словата ми. Все едно палав хлапак да разправя как се е катерил по дърветата пред стара бавачка, загрижена само за скъсаните дрехи и изстиналата вечеря! Обичам я, инак не бих страдал толкоз. Миналото ще скътам в сърцето си; бъдещето е мъртво. Тя не обича ни мен, ни когото и да било. Обича единствено себе си като безценен камък, турен в златния обков на Нуменор, а мен — като кротко псе, сгушено край огнището додето й скимне да го изведе из полето. Ала понеже днес дори псетата й се струват груби и недодялани, иска Анкалиме да бъде като птиче в клетка. Но стига толкоз. Разрешава ли кралят да си вървя? Или ще повели нещо?
— Кралят — отвърнал Тар-Менелдур — дълго размишлява над тия дела през безкрайните дни, откакто за сетен път те видя в Арменелос. Той прочете писмото на Гил-галад, пълно със загриженост и тревога. Уви! На молбата му и на желанието ти нуменорският крал трябва да отговори с не. Друго не може да стори, виждайки колко заплахи крият и двата пътя: да се готви за битка, или да не се готви.
Алдарион свил рамене и понечил да си излезе. Но Менелдур властно вдигнал ръка и продължил:
— Въпреки туй кралят, макар да властва над Нуменор вече сто четирийсет и две години, не е уверен, че проумява напълно нещата, за да стори правилен избор в тия въпроси на живот и смърт.
Той помълчал, вдигнал един пергамент изписан с неговия почерк и зачел с ясен глас:
Затуй: първо от почит към своя любим син; и второ за по-добро управление на кралството в делата, що синът му по-ясно разбира, кралят реши: от днес преотстъпва Скиптъра на сина си, който да бъде наричан крал Тар-Алдарион.
— Когато се огласи тая повеля — продължил Менелдур, — всички ще узнаят що мисля за днешните времена. Тя ще те извиси над хорския упрек; и ще ти развърже ръцете, та дано по-леко понесеш другите скърби. Щом станеш крал, ще отговориш на Гил-галад както сметнеш, че е най-достойно за Скиптъра.
Алдарион дълго мълчал от изумление. Готвел се да устои на кралския гняв, що сам бил разпалил, а сега не знаел що да каже. Сетне като покосен от внезапен вихър рухнал на колене пред баща си; но подир малко вдигнал преклонената си глава и се разсмял — тъй правел от радост сърдечна, колчем чуел за нечие великодушно деяние.
— Татко — рекъл той, — моля те, кажи на краля да прости моето високомерие. Защото той е велик крал и със смирение се въздигна над моята гордост. Победен съм — падам всецяло в нозете ти. Немислимо е такъв крал да се откаже от Скиптъра в разцвета на своята сила и мъдрост.
— И все пак тъй е решено — отвърнал Менелдур. — Съветът ще се сбере да го узнае.
Когато подир седем дни се сбрал Съветът, Тар-Менелдур съобщил за решението си и показал свитъка. Всички се смаяли, понеже още не им било известно за какви събития става дума; и единогласно го замолили да размисли, само Халатан от Хиярасторни се въздържал. Защото отдавна се възхищавал от своя сродник Алдарион, макар да били съвсем различни по нрав и намерения; и смятал кралското решение за достойно, навременно и дори може би хитроумно.
А на другите, що го призовавали да се отметне, Менелдур отговорил:
— Не без дълги размисли стигнах до този избор и сам си изложих всичките ви мъдри възражения. Днес и само днес е най-уместно да оглася своята воля по причини, що никой тук не изрече, ала навярно се догаждате за тях. Затуй нека стане известен кралският указ. Но ако желаете, няма да влезе в сила преди пролетния празник
Когато до Емерие стигнала вест за кралския указ, Ерендис дълбоко се наскърбила; защото в него усетила упрек от краля, на чиято благосклонност разчитала. Имала право, ала не подозирала, че зад всичко туй се спотайва нещо далеч по-важно. Не подир дълго пристигнало и послание от Тар-Менелдур — всъщност повеля, макар и облечена в красиви слова. Заръчвало й се да дойде в Арменелос заедно с малката Анкалиме и да остане там поне до
Тогава пратила отговор на Тар-Менелдур: „Кралю и татко мой, дъщеря ми Анкалиме несъмнено ще дойде, щом повеляваш. Моля те, вземи предвид нейната възраст и се погрижи да я настанят на тихо място. Колкото до мен, моля те да ме извиниш. Узнах, че домът ми в Арменелос е бил опустошен; а точно сега не бих желала да бъда гостенка, особено пък на плаващ дом между моряци. Позволи ми затуй да остана тук в самота, освен ако кралят възнамерява да ми отнеме и тази къща.“
С тревога прочел Менелдур това писмо, ала не трепнало сърцето му. Показал го на Алдарион, за когото всъщност било предназначено. Изчел Алдарион редовете; и гледайки сина си право в лицето, кралят изрекъл:
— Без съмнение си наскърбен. Но какво друго очакваше?
— Не заради туй скърбя — рекъл Алдарион, — а защото на повече се надявах от нея. Станала е дребнава; и ако е по моя вина, значи заслужавам най-суров упрек. Но нима едно голямо сърце се смалява в бедата? Не е такъв пътят дори за ненавист и отмъщение! Трябваше да поиска нов величав дом, кралска свита и да се завърне в Арменелос прелестна като кралица със звезда на челото; тогава би омаяла едва ли не целия остров Нуменор и би привлякла людете към себе си, та да ме сметнат за груб и недодялан безумец. Валарите са ми свидетели, бих предпочел да е тъй — по-добре прекрасна кралица да ме надвие и унижи, отколкото да царувам на воля, докато лейди Елестирне гасне в собствения си здрач.
После с горчив смях върнал писмото на краля и рекъл:
— Е, тъй да бъде. Но ако някой се гнуси да живее на кораб между моряци, то нека простим другиму, че
