измежду тях.
В утрото преди празненството Алдарион надникнал през прозореца на спалнята, който гледал на запад към морето.
— Виж, Ерендис! — провикнал се той. — Кораб идва в пристанището; и не е нуменорски, а такъв, на който нито ти, нито аз ще стъпим някога, колкото и да искаме.
Тогава Ерендис също погледнала и видяла висок бял кораб, а в слънчевите лъчи над него кръжали ята бели птици; платната му искрели като сребро и пяна кипяла пред вълнореза, докато се носел към кея. Тъй Елдарите идвали да почетат сватбата на Ерендис от обич към людете по Западните земи, с които ги свързвала най-крепка дружба84. Корабът им бил натоварен с цветя, за да разкрасят празненството и когато настанала вечерта, всички гости били накичени с венци от
А и много дарове били донесли Елдарите. На Алдарион поднесли фиданка с белоснежна кора и право, гъвкаво като стомана стъбло; ала още нямало лист по нея.
— Благодаря ви — рекъл Алдарион. — Сигурно ще да е безценна неговата дървесина.
— Може и тъй да е, ала не знаем — отвърнали те. — Никой никога не е отсичал такова дърво. Лете неговите листа носят прохлада, а зиме цвят отрупва клоните му. Заради туй го ценим.
На Ерендис пък дали две сиви птици със златни крачета и човки. Те пеели нежно една до друга с безброй прекрасни трели, що не се повтаряли и в най-дългата песен; ала щом ги разделяли, мигом пак политали една към друга, инак преставали да пеят.
— Как да се грижа за тях? — попитала Ерендис.
— Пусни ги да летят на воля — отвърнали Елдарите. — Защото ние вече поговорихме с тях и им казахме твоето име; и те ще останат там, където живееш. Обичта помежду им остава за цял живот, а те живеят дълго. Може би някой ден много такива птици ще пеят в градините на децата ти.
Тази нощ Ерендис се събудила и през прозорчето я облъхнал нежен аромат; ала нощта била светла, защото пълната луна още слизала по западния небосклон. Тогава Ерендис станала от постелята, надникнала навън и видяла земите да дремят, облени в сребро; а двете птички били кацнали върху перваза една до друга.
Когато приключило празненството, Алдарион и Ерендис отишли за малко в нейния дом; и птиците пак се заселили върху перваза й. Накрая двамата се сбогували с Берегар и Нунет, а сетне потеглили обратно към Арменелос; защото по волята на Менелдур там щял да живее кралският наследник и вече им бил приготвен дом сред градина с високи дървета. Там засадили елфическата фиданка и двете птици пеели в нейните клони.
Две години по-късно Ерендис заченала и през следващата пролет родила на Алдарион дъщеря. Красиво било детето от самото начало и хубостта му растяла ден подир ден; и древните предания казват, че нямало по-голяма красавица в рода на Елрос, освен последната — Ар-Зимрафел. Когато дошло време да й дадат име, нарекли я Анкалиме. Възрадвало се сърцето на Ерендис, понеже си мислела: „Сигурно сега Алдарион ще пожелае и син, за да си има наследник; и тъй още дълго ще остане при мен“. Защото тайно продължавала да се бои от Морето и властта му над сърцето на нейния възлюбен; и макар че се мъчела да укрие това, макар да разговаряла с него за някогашните му приключения, надежди и планове, ревниво дебнела дали няма пак да отиде на кораба-къща или да се задържи по-дълго при Дръзновените. Веднъж Алдарион я помолил да дойде на „Еамбар“, ала веднага видял неохота в очите й, та повече не настоявал. И не напразно се бояла Ерендис. Когато отминали пет години, откакто бил слязъл на брега, Алдарион пак се захванал с делата си като Защитник на горите и често оставал дълги дни надалеч от дома. Наистина, в Нуменор вече имало предостатъчно дървен материал (най-вече благодарение на неговата предвидливост), ала тъй като и хората ставали повече, вечно трябвала дървесина за нови строежи, а и за изработка на най-различни предмети. Защото макар че в ония древни дни мнозина умеели изкусно да обработват камъни и метали (тъй като някога Едаините били узнали много неща от Нолдорите), Нуменорците обичали всичко изваяно от дърво — както във всекидневните си потребности, тъй и за всевъзможни украшения. По онова време Алдарион отново положил големи грижи за бъдещето, неизменно засаждал на мястото на отсеченото и създал млади гори на всяко свободно място, като подбирал къде кое дърво ще е най-подходящо. Точно тогава станал известен с името Алдарион, както го запомнили и сред носителите на нуменорския скиптър. Ала не само Ерендис, а и мнозина други усещали, че той не обича дърветата и се грижи за тях единствено за да осигури дървесина за своите замисли.
Не по-различно било и с Морето. Защото както отдавна била рекла Нунет на Ерендис: „Нека обича корабите, дъще моя, нали са сътворени от човешки ум и човешка десница; ала ми се струва, че не от ветровете на морската шир изгаря сърцето му, нито пък от гледките на далечни земи, а пламъкът е в самата му мисъл или в някакъв сън, що го преследва“. И навярно ще да е имало истина в нейните думи; защото Алдарион бил прозорлив мъж и мислел за дните, когато людете му ще се нуждаят от повече място и по- големи богатства; и може би с ясна мисъл, или пък съвсем неусетно, мечтаел за славата на Нуменор и мощта на неговите крале, та търсел твърдини, от които да обгърнат по-просторни владения. Тъй се стигнало до това, че не подир дълго от горските дела пак се насочил към градежа на кораби и го обзела мечта за могъща ладия като замък с високи мачти и платна като облаци, що да носи безброй хора и запаси за цял град. Заработили неуморно чукове и триони в корабостроителниците на Ромена, та сред множеството по- дребни кораби бавно взели да се оформят ребрата на величав корпус; и людете гледали с изумление.
Макар че Алдарион не й говорел за тия дела, Ерендис узнала и я обзела тревога. Затуй един ден му рекла:
— Защо са ти всички тия грижи около корабите, Повелителю на пристанищата? Нямаме ли си предостатъчно? Колко прекрасни дървета рухнаха в разцвета си само тази година?
Говорела шеговито и дори се усмихвала.
— Макар и да има прекрасна съпруга — отвърнал Алдарион, — един мъж не бива да стои със скръстени ръце. Така е с дърветата — раснат и сетне падат. А аз садя повече, отколкото изсичам.
Той също говорел уж на шега, ала не я поглеждал в очите; и повече не си продумали за тия дела.
Но когато наближило време Анкалиме да навърши четири години, Алдарион разкрил пред Ерендис желанието си пак да отплава от Нуменор. Тя мълчала, защото в туй нямало нищо ново за нея; и всички слова били излишни. Той изчакал рождения ден на Анкалиме и на празника дълго играл с нея. Тя се смеела весело, макар че другите били нажалени; а преди да си легне му рекла:
— Къде ще ме отведеш това лято,
Алдарион не отговорил; а на другия ден напуснал дома си и изчезнал за няколко дни. Когато всичко било готово, той дошъл да се сбогува с Ерендис. Неволно бликнали сълзи в очите й. Туй го наскърбило, ала и го раздразнило, понеже вече бил решил твърдо, та обуздал сърцето си.
— Хайде, Ерендис! — рекъл. — Осем години останах при теб. Даже с най-нежни окови не ще обвържеш навеки кралския син, в чиито жили тече кръвта на Туор и Еарендил! А и не съм тръгнал на гибел. Скоро ще се завърна.
— Скоро ли? — отвърнала тя. — Ала годините са безмилостни и не ще ги завърнеш със себе си. А моите са далеч по-кратки от твоите; где са чедата ми, где е и твоят наследник? Твърде често и твърде задълго изстива леглото ми напоследък87.
— Аз пък напоследък твърде често си мислех, че тъй предпочиташ — рекъл Алдарион. — Ала нека не се гневим, ако и да не мислим еднакво. Виж се в огледалото, Ерендис. Хубава си и възрастта още не е
