Недовършени предания

поглед и се бояла от онова, което вещаел; но не казвала нищо. А Нунет забелязала какво става и била доволна; защото, както казвала, „словата отварят рани“. Не след дълго Алдарион и Ерендис заедно отпътували за Арменелос и колкото по-далеч отивали от морето, толкова повече се завръщало прежното му веселие. Ала все тъй не споделял нищо за безпокойствата си; защото наистина се борел и не знаел що да реши.

Тъй отминала годината, а Алдарион не продумвал ни за морето, ни за сватба; но често посещавал Ромена и оставал задълго при Дръзновените. Най-подир, когато почнала следващата година, кралят го призовал в покоите си; а сега помежду тях царял покой и нищо не помрачавало обичта им.

— Сине мой — рекъл Тар-Менелдур, — кога ще ме дариш с дъщерята, за която отдавна копнея? Вече минаха над три години, а туй е премного. Чудя се как можа да изтърпиш толкова дълго.

Не отвърнал веднага Алдарион, но накрая изрекъл:

— Пак ме споходи старата болка, татко мой. Много са осемнайсет години въздържание. Не намирам вече покой ни в постелята, ни върху коня и мъка е да усещам под нозете си твърдата суша.

Наскърбил се Тар-Менелдур и съжалил сина си; ала не разбирал болката му, понеже сам той никога не бил влюбен в корабите и затова му рекъл:

— Уви! Вече си обвързан. А по нуменорските закони и според почтените обичаи на Елдарите и Едаините един мъж не бива да има две съпруги. Не можеш да се обречеш на Морето, щом си сгоден за Ерендис.

Ожесточило се тогаз сърцето на Алдарион, понеже тия слова му напомнили за разговора с Ерендис в Емерие; и си помислил (макар и погрешно), че тя се е наговорила с баща му. А бил упорит, та винаги се отдръпвал, колчем му хрумнело, че другите го тласкат по нежелан път.

— Дори и женен, ковачът кове, ездачът препуска, а миньорът копае — рекъл той. — Тогава защо да не плава морякът?

— Ако ковачът стоеше край наковалнята по пет години, малцина биха избрали този занаят — отвърнал кралят. — Рядко се женят моряците и търпят този живот, защото тъй им се налага да си печелят хляба. Но кралският наследник не е моряк по задължение и има правото да избира.

— Не само за препитание се бори един мъж — рекъл Алдарион. — А и занапред има още много години.

— Не е тъй — възразил Менелдур. — Ти смяташ, че всички са щастливци като теб; по-кратък живот има Ерендис и по-бързо текат годините й. Тя не е от потомците на Елрос и твърде дълго вече те чака.

— Тя устоя цели дванайсет години, докато копнеех за нея — отвърнал Алдарион. — Сега искам само една трета от това време.

— Тогава не бяхте сгодени — рекъл Менелдур. — Ала вече нито ти си свободен, нито тя. И ако е устоявала, струва ми се, че е било от страх пред онуй, що сега вероятно ще стане, ако не се овладееш. Сигурно някак си успокоил страховете й; и макар че не си казал нищо открито, в моите очи си обвързан.

Тогава Алдарион гневно изрекъл:

— По-добре да говоря сам с моята годеница, а не чрез посредник.

И напуснал баща си. Скоро подир туй разказал на Ерендис за копнежа си отново да отпътува по морската шир, като добавил, че е загубил сън и покой. А тя седяла безмълвна и бледа. Накрая продумала:

— Мислех, че си дошъл да говорим за сватба.

— Ще го сторя — отвърнал Алдарион. — Още щом се завърна, стига да ме изчакаш. — Ала видял скръбта по лицето й, та се трогнал и му хрумнало нещо друго. — Нека е още сега — рекъл той. — Ще се оженим преди края на тази година. А сетне ще изградя кораб, какъвто Дръзновените още не са строили — дворец за теб над вълните. И ти ще отплаваш с мен, Ерендис, под закрилата на Валарите, на Явана и Ороме, които обичаш; ще достигнем земи, където ще ти покажа гори, каквито никога не си виждала — в тях и днес пеят Елдарите; гори, по-просторни от цял Нуменор, волни и диви от самото начало на дните, из които още се чува мощният рог на Владетеля Ороме.

Но Ерендис заплакала.

— Не, Алдарион — рекла тя. — Радвам се, че на света все още има чудеса, за каквито разказваш; ала аз никога не ще ги видя. Защото не го желая — на нуменорските гори съм отдала сърцето си. И уви, ако от обич към теб тръгна с кораб, вече не ще се завърна. Туй е непосилно за мен; ще умра надалеч от бреговете. Морето ме ненавижда; и сега си отмъщава задето те откъснах от него, без да съм твоя. Върви, господарю! Но имай милост и не се бави тъй дълго, както преди.

Смаял се тогава Алдарион; защото както бил отговорил с безсмислен гняв на баща си, тъй му говорела сега Ерендис, ала от обич. Не отплавал тази година; но не намирал ни покой, ни радост.

— Надалеч от земите тя ще умре! — казвал той. — Аз пък ще умра, ако остана на суша. Щом е тъй, за да бъдем някога заедно, трябва да отпътувам сам и то час по-скоро.

Приготвил се тогава да отплава напролет; и Дръзновените се възрадвали, макар че никой друг на острова не подозирал какво ще се случи. Сбрали екипаж за три кораба и през месец Виресе поели на път. Ерендис сама закрепила зелена вейка от ойолайре върху носа на „Паларан“ и крила сълзите си чак додето корабът се изгубил отвъд големия нов вълнолом.

Шест години отминали преди Алдарион да се завърне в Нуменор. Дори и кралица Алмариан го посрещнала по-хладно от друг път, а Дръзновените били загубили хорската почит; защото народът смятал, че се е отнесъл зле към Ерендис. Ала той наистина бил отсъствал по-дълго, отколкото възнамерявал, тъй като заварил пристанището Винялонде напълно опустошено и морската стихия осуетила всичките му опити да го възстанови. Хората по крайбрежието вече се бояли от Нуменорците, а някои дори не криели своята неприязън; и Алдарион дочул мълва за някакъв владетел в Средната земя, който ненавиждал пришълците от корабите. А когато пожелал да се завърне към родния край, от юг налетял могъщ вихър, та го отнесъл далече на север. Задържал се известно време в Митлонд, но когато корабите отново поели през морето, вихрите пак ги помели на север, към страховити ледени пущинаци, където дълго страдали от люти студове. Най-сетне вълните и ветровете се смилили над пътниците, ала когато Алдарион погледнал с копнеж от носа на „Паларан“ и зърнал в далечината Менелтарма, взорът му паднал върху зелената вейка и видял, че е повехнала. Ужас го обзел, понеже никога не се било случвало клонче от ойолайре да повехне, додето го ръси морската пяна.

— Замръзнало е, капитане — рекъл морякът, който стоял до него. — Прекалено студено беше. Радвам се, че най-подир видяхме Колоната.

Когато Алдарион подирил Ерендис, тя била благосклонна, но не изтичала да го посрещне; дълго стоял пред нея и не намирал що да каже.

— Седни, господарю — рекла Ерендис — и най-напред ми разкажи за делата си. Сигурно много си видял и сторил през тия дълги години.

Заговорил Алдарион колебливо, а тя слушала и мълчала, докато той разправял за всички пречки и изпитания; а като свършил, му рекла:

— Благодаря на Валарите, по чиято милост най-сетне се връщаш. Но им благодаря и за туй, че не тръгнах с теб; защото щях да повехна далеч преди зелената вейка.

— Не по своя, нито по моя воля попадна тя в лютия студ — отвърнал той. — Ако сега ме пропъдиш, хората няма да те упрекнат. И все пак не бива ли да се надявам, че твоята обич е по-издръжлива дори от прекрасните вейки на ойолайре?

— Тъй изглежда, наистина — рекла Ерендис. — Още не е смразена до смърт, Алдарион. Уви! Как да те пропъдя, като те виждам отново да се завръщаш, прекрасен като слънце подир дългата зима!

— Тогава нека отсега бъде само пролет и лято! — отвърнал той.

— И зимата да не се завръща — добавила Ерендис.

А сетне за радост на Менелдур и Алмариан сватбата на кралския наследник била насрочена за идната пролет; така и станало. През осемстотин и седемдесетата година на Втората епоха Алдарион и Ерендис се венчали в Арменелос и из всички домове бликнала музика, а по улиците пеели мъже и жени. Сетне кралският наследник и неговата съпруга тръгнали без да бързат из Нуменор и в средата на лятото стигнали до Андуние, където местният владетел Валандил им устроил последното празненство; и всички жители на Западните земи се сбрали там от обич към Ерендис и от гордост, че бъдещата кралица на Нуменор е избрана