не желае да се засели в кошарата между слугини. Не искам обаче тъй да възпитат и дъщеря ми. Тя поне ще може да избере по своя воля.
От момента, когато Алдарион прочита писмото с отказа на Ерендис да се завърне в Арменелос, историята може да бъде проследена само на части, отразени в случайни и набързо надраскани записки — а дори и те не представляват откъси от едно цялостно и свързано повествование, тъй като са съставяни по различно време и често влизат в противоречия помежду си.
Изглежда, че когато станал крал на Нуменор през 883 година, Алдарион незабавно решил да посети още веднъж Средната земя и отплавал за Митлонд същата или следващата година. Записано е, че върху носа на „Хирилонде“ закрепил не вейка от
Тъй майсторски бил изработен, че стоял там, сякаш готов да излети безпогрешно към някаква само нему известна цел в далечината.
— Този знак ще ни води напред — рекъл Алдарион. — А за обратния път нека се осланяме на Валарите… ако делата ни не ги разочароват.
Споменава се също така, че „днес не е оцеляло нищо от собственоръчните записки на Алдарион за последните му пътешествия“, но от друга страна „знае се, че много пътувал както по море, тъй и по суша, та стигнал покрай река Гватло чак до Тарбад и там се срещнал с Галадриел“. Тази среща не е спомената никъде другаде; но по онова време Галадриел и Келеборн са живеели в Ерегион, недалеч от Тарбад (виж „Относно Галадриел и Келеборн“).
Ала напусто останали всички усилия на Алдарион. Строежите, що подхванал отново във Винялонде, тъй и не били довършени, а морето ги глозгало неумолимо91. И все пак той положил основа за успехите на Тар-Минастир в първата война против Саурон подир много години; без неговите дела — точно както предвиждал — нуменорският флот не би успял да пренесе навреме своята мощ където била необходима. Вече растяла враждебността към нуменорците и мрачните хора от планините нахлували в Енедваит. Но по времето на Алдарион още не били потребни задморски владения и Дръзновените си оставали сравнително малобройни, тъй че макар и да предизвиквали възхищение, малцина им подражавали.
Не се срещат сведения за разширяване на съюза с Гил-галад или за изпращане на помощта, която упоменава в писмото си до Тар-Менелдур; дори се казва, че [???]
Алдарион бил закъснял и подранил едновременно. Закъснял — защото вече се разбуждала оная мощ, що ненавиждала Нуменор. И подранил — защото още не било назряло времето Нуменор да разкрие своята сила и да влезе в сражение за света.
В Нуменор настанал смут, когато през 883 или 884 година Тар-Алдарион решил да се завърне в Средната земя, тъй като дотогава нито един крал не бил напускал острова и Съветът не знаел на какво да се позове. Изглежда, че на Менелдур било предложено да поеме регентството, но той отказал и тогава регент станал Халатан от Хиярасторни, упълномощен или от Съвета, или от самия Тар-Алдарион.
Не съществува категоричен вариант за историята на Анкалиме през тези години. Малко по-ясно е отразен нейният двойствен характер и влиянието от страна на майка й. Тя не била плаха като Ерендис и още от малка обичала блясъка, накитите, музиката, похвалите и всеобщата почит; но проявявала тия склонности само от време на време и често използвала посещенията при майка си в бялата къща сред Емерие, за да избяга от суетата. Изглежда, че одобрявала както хладината на Ерендис при късното завръщане на Алдарион, така и неговия непреклонен гняв, с който я прогонил от живота и сърцето си. Изпитвала дълбока неприязън към задължителния брак и в това отношение не желаела да приеме каквото и да било насилие над волята си. Майка й непрестанно говорела против мъжете и е съхранен един типичен откъс от нейните поучения:
Нуменорските мъже са наполовина елфи (казвала Ерендис), особено по-високопоставените; не спадат ни към единия народ, ни към другия. Дареното им дълголетие ги подлъгва, та по ум си остават деца и се залисват из този свят, додето възрастта изведнъж ги догони — и мнозина тогаз изоставят игрите навън само за да си играят по домовете. Сетне превръщат игрите във важни дела, а важните дела — в детски игри. Искат наведнъж да са майстори, мъдреци и герои; а жените за тях са като пламък в огнището — друг да го подклажда, додето се върнат привечер, грохнали от игри. Сякаш всичко заради тях е създадено — хълмовете за каменни кариери, реките за лодки и воденици, горите за дървен материал, жените за телесните им потребности или да красят дома и трапезата им; а децата за забавление, ако нямат с що друго да си играят — ала също тъй биха играли с малките кученца. Към всички са мили и великодушни, весели като утринни чучулиги (ако слънцето грее); защото се гневят само когато е неизбежно. Мъжът трябва да бъде весел, смятат те, и безрезервно щедър, да дава с широка ръка онуй, що не му е потребно. Гняв проявяват само когато внезапно усетят, че на този свят има и друга воля, освен тяхната. Тогава стават немилостиви като морския вятър, дръзне ли нещо да се изпречи насреща им.
Тъй е, Анкалиме, и нищо не можем да променим. Защото мъжете са създали Нуменор; мъжете, тия древни герои, за които се пее — за жените им рядко се чува друго, освен че ридаели подир гибелта им. След войните Нуменор е трябвало да намери покой. Ала омръзне ли им да почиват и да си играят на мир, те скоро пак подхващат любимата си игра — война и кръвопролитие. Тъй е; а на нас ни остава да живеем сред тях. Но не сме длъжни да мълчим в знак на покорство. Щом обичаме Нуменор, нека му се порадваме преди да го съсипят. Ние също сме дъщери на великите и знаем що е храброст и воля. Затуй не се превивай, Анкалиме. Впий корен дълбоко в скалата и храбро стой срещу вятъра, дори и да обрули листата ти.
Много повече и далеч по-успешни усилия полагала Ерендис, за да привикне малката Анкалиме единствено с женското общество — с безстрастния, тих и уютен живот сред Емерие без премеждия и тревоги. Момчетата като Ибал вършели пакости и крещели. Мъжете идвали по необичайно време, надували роговете си и се хранели шумно. Те създавали деца и ако грижата за тях се окажела досадна, оставяли я на жените си. И макар по онова време раждането да не било свързано с толкова болести и заплахи, Нуменор не бил „земен рай“ — в него имало и умора, и мъки, и тежък труд.
Също като баща си, Анкалиме била непоколебима в избраната цел; и досущ като него с твърдо упорство обръщала гръб на настоятелните съвети. От майка си донякъде наследила хладното високомерие и чувството за накърнено достойнство; а дълбоко в душата си тъй и не забравила твърдостта, с която Алдарион се изтръгнал от прегръдките й и я положил в леглото, когато бързал да си замине. От все сърце обичала родните ридове и никога през живота си (както сама твърдяла) не би могла да заспи спокойно далеч от шума на стадата. Но не се отказала от правото на наследство и твърдо решила, че когато настане време, ще стане могъща кралица; и тогава ще живее където и както си пожелае.
Изглежда, че през осемнайсетте години след своето възкачване на престола Алдарион често отсъствал от Нуменор; и през това време Анкалиме живеела ту в Емерие, ту в Арменелос, тъй като кралица Алмариан я обикнала и угаждала на всичките й капризи, както някога глезела и малкия Алдарион. В Арменелос я почитали всички, дори и Алдарион; и макар отначало да тъгувала за просторите на Емерие, подир време тази печал отминала и тя открила, че людете се прехласват по нейната хубост, що вече навлизала в своя разцвет. С годините тя станала още по-своенравна и вече я дразнели срещите с Ерендис, която се държала като че съпругът й е починал и не искала да бъде кралица; но все пак продължавала да се завръща в Емерие — както за да избяга от суетата на Арменелос, тъй и за да уязви Алдарион. Хитра била и лукава, та си мислела, че нейните родители се борят единствено от горделивост и заради лично надмощие.
