Когато през 892 година навършила деветнайсет години, Анкалиме била обявена за кралска наследница (на много по-ранна възраст, отколкото ставало дотогава, за сравнение виж в началото получаването на титлата от Алдарион); и по същото време Тар-Алдарион наредил да се промени законът за наследяване на кралската власт в Нуменор. Изрично е споменато, че Тар-Алдарион сторил това „не толкова по политически причини, колкото от лична загриженост“ и заради „своята твърда решимост да победи Ерендис“. За промяната на закона се споменава във „Властелинът на Пръстените“, Приложение А:
Шестият крал (Тар-Алдарион) оставил само едно дете, дъщеря. Тя станала първата властваща кралица (а не съпруга на крал); защото тогава бил издаден закон за кралския род, според който право над скиптъра получавало първородното дете на краля, независимо дали е момче или момиче.
Но другаде новият закон се описва не точно така. В най-ясното и пълно изложение е изтъкнато преди всичко, че „старият закон“, както го наричали насетне, всъщност не бил нуменорски „закон“, а наследствен обичай, който дотогава не влизал в противоречие с обстоятелствата; според този обичай първородният син на владетеля наследявал Скиптъра. Подразбирало се, че ако кралят няма син, наследник трябвало да да стане най-близкият мъжки сродник
Пак по настояване на Съвета било узаконено положението, че жена-наследница губи титлата, ако не се омъжи до определена възраст; Тар-Алдарион пък добавил, че кралските наследници трябва да сключват бракове само в рода на Елрос и всеки, който наруши това изискване, губи правата си над престола. Казват, че това изискване се дължало на дългите му размисли за пагубните последици от брака с Ерендис; защото тъй като не била от потомците на Елрос, тя имала по-кратък живот и той смятал, че в това се крие коренът на всичките им беди.
Безспорно тия наредби на „новия закон“ са описани тъй подробно, понеже е трябвало да окажат влияние върху по-нататъшната история на тогавашната епоха в Нуменор; за жалост днес знаем твърде малко за нея.
По-късно Тар-Алдарион отменил закона, според който властващата кралица трябвало да се омъжи или да напусне престола (а това несъмнено се е дължало на нежеланието на Анкалиме да избере която и да било от двете възможности); но завинаги останал обичаят наследниците да сключват бракове единствено с потомци на Елрос93.
Така или иначе, скоро към Емерие заприиждали поклонници да искат ръката на Анкалиме — не само заради новото й положение, но и защото по целия остров била плъзнала мълва за нейната хубост, надменност и горделивост, както и за странния начин, по който била отгледана. По онова време хората почнали да я наричат Емервен Аранел, що означава Принцеса Пастирка. За да избяга от досадниците, Анкалиме с помощта на старата Замин се укрила в един чифлик досами границите на Халатан от Хиярасторни, където дълго живяла като проста пастирка. Описанията (които всъщност не представляват нищо друго, освен набързо надраскани бележки) си противоречат относно реакцията на нейните родители към това положение на нещата. Според една от тях Ерендис знаела къде е Анкалиме и одобрявала причината за нейното бягство, а Алдарион възпрепятствал Съвета да я потърси, понеже смятал, че дъщеря му трябва да свиква на независимост. Според друга обаче, Ерендис била разтревожена от бягството на Анкалиме, а кралят се разгневил; и тогава Ерендис опитала да се помири с него, поне що се отнася до Анкалиме. Но Алдарион не отстъпил и обявил, че кралят няма съпруга, но има дъщеря и наследница; и че не вярва Ерендис да е в неведение за нейното скривалище.
Сигурно е обаче, че Анкалиме се сприятелила с един пастир, който водел стадата си по същите места; и пред нея този мъж се назовал Мамандил. Анкалиме не била свикнала с подобна компания и го харесала най-вече защото имал вълшебен глас; пеел й песни от древните дни, когато Едаините пасели стадата си из Ериадор, още преди да срещнат Елдарите. Тъй се срещали все по-често из пасищата и той взел да променя древните песни за влюбени, като вмъквал в тях имената Емервен и Мамандил; а Анкалиме се преструвала, че не разбира накъде бият словата му. Ала когато накрая открито заговорил за любовта си, тя се отдръпнала и му отказала, като рекла, че съдбата лежи между тях, защото е кралска наследница. Но вместо да посърне, Мамандил се разсмял и отвърнал, че истинското му име е Халакар, син на Халатан от Хиярасторни и потомък на Елрос Тар-Миниатур.
— Та как инак бих могъл да пристъпя към теб като поклонник? — добавил той.
Разгневила се тогаз Анкалиме, понеже я бил измамил, знаейки от самото начало коя е всъщност; но той отговорил:
— Вярно е отчасти. Наистина се изхитрих, за да видя дамата, чиято странност бе възбудила любопитството ми. Ала сетне обикнах Емервен и не ме интересува коя е в действителност. Не мисли, че съм се впуснал в гонитба на трона; далеч по-силно бих желал да си единствено Емервен. Само едно ме радва — че и аз съм от потеклото на Елрос, инак не бихме могли да се оженим.
— Бихме — рекла му Анкалиме, — ако имах желание за подобно нещо. Мога да се откажа от трона и да бъда свободна навеки. Ала сторя ли го, ще съм свободна да взема когото желая; и тогава над всички други бих предпочела Унер (що означава Никой).
В крайна сметка обаче Анкалиме се омъжила за Халакар. Според един от вариантите изглежда, че упорството на отблъснатия Халакар, заедно с настояването на Съвета Анкалиме да се омъжи, довело до сватбата им само няколко години след първата среща сред стадата на Емерие. Но другаде се казва, че тя останала неомъжена толкова дълго, че братовчед й Соронто, като разчитал на новия закон, я призовал да се откаже от титлата и тогава Анкалиме напук се омъжила за Халакар. В трета кратка бележка се твърди, че Алдарион вече бил отменил тази поправка и Анкалиме се омъжила за Халакар само за да осуети надеждите на Соронто да стане крал, ако тя умре бездетна.
Както и да е, от разказа личи, че Анкалиме не желаела обич, а още по-малко син; и казвала:
— Трябва ли да стана като кралица Алмариан и безразсъдно да треперя над него?
Животът й с Халакар не бил щастлив, тя ревнувала от него сина си Анарион и поради това често се карали. Искала да го подчини, като изтъквала, че е истинската владетелка на неговите земи и му забранявала да живее по тях, понеже, както казвала, не искала да има за съпруг някакъв си предводител на чифликчии. От онова време идва и последният писмен разказ за тия злощастни събития. Анкалиме не разрешавала на никоя от подчинените си жени да се омъжи и макар повечето от тях наистина да се въздържали поради страха пред нея, те били местни момичета и имали любовници, за които желаели да се омъжат. А Халакар тайно уредил сватбите; и обявил, че преди да напусне родния си дом, ще устрои за сбогом голямо празненство. На това празненство поканил и Анкалиме, като рекъл, че ще е в дома на негови близки, които искат да го изпратят достойно.
Анкалиме дошла заедно с жените от свитата си, понеже не обичала да я обслужват мъже. Заварила къщата грейнала и накичена като за голям празник, а мъжете с гирлянди от цветя като за сватба и всеки държал по още един венец за младоженката.
— Хайде! — рекъл Халакар. — Сватбите са подготвени и брачните стаи чакат младоженците. Но тъй като е немислимо кралската наследница лейди Анкалиме да легне с някакъв си предводител на чифликчии, то, уви, тази нощ ще й се наложи да преспи сама.
И Анкалиме трябвало да остане там, защото мястото било твърде далече, за да поеме обратно, а и не искала да тръгва без придружители. Мъжете и жените не криели усмивките си; и Анкалиме не пожелала да дойде на празника, а лежала в постелята, слушала далечните смехове и мислела, че са отправени срещу
