близък роднина. Двамата замислили да изградят кораб и да отплават с него към Средната земя; канели се да поискат от Валарите разрешение за това, когато Мелкор избягал от Валмар и заедно с Унголиант се завърнал да унищожи светлината на Дърветата. Галадриел нямала пръст в бунта на Феанор след Помръкването на Валинор; всъщност заедно с Келеборн тя се сражавала героично при отбраната на Алквалонде от набега на Нолдорите и успяла да спаси кораба на Келеборн. Отчаяна от Валинор и ужасена от жестокото насилие на Феанор, тя отплавала в мрака, без да изчаква разрешение от Манве, което по онова време несъмнено щяло да бъде отказано, макар че само по себе си желанието й било напълно обосновано. Така нарушила забраната за отпътуване и загубила правото да се завърне във Валинор. Но заедно с Келеборн достигнала Средната земя малко по-рано от Феанор и спряла в залива, където властвал Кирдан. Там ги посрещнали с радост като сродници на Елве (Тингол). През следващите години те не се включили във войната срещу Ангбанд, понеже я смятали за безнадеждна без доброжелателството и помощта на Валарите; предлагали на Кирдан да се изтегли и да укрепи силата си на изток (откъдето се бояли, че Моргот може да получи подкрепления), да потърси дружба с Мрачните елфи и хората от онези области, а след това да ги просвети. Но тъй като нямало надежда елфите от Белерианд да приемат подобен план, още преди края на Първата епоха Галадриел и Келеборн заминали отвъд Еред Линдон; а когато получили разрешение от Валарите да се завърнат на запад, двамата го отхвърлили.
Тази история, която отхвърля каквито и да било връзки на Галадриел с бунта на Феанор и дори говори за отделното й потегляне от Аман (заедно с Келеборн), влиза в дълбоко противоречие с всичко, казано другаде. Тя възниква от „философски“ (а не „исторически“) съображения, свързани от една страна с точната същност на нейното неподчинение във Валинор, а от друга — с нейната позиция и власт в Средната земя. Очевидно подобен вариант би наложил значителни промени в повествованието на „Силмарилион“; но баща ми несъмнено е възнамерявал да го стори. Тук трябва да отбележим, че името на Галадриел не се среща в първоначалния разказ за бунта и бягството на Нолдорите, който е съществувал далеч преди появата на нейния образ; естествено, след въвеждането й в разказите за Първата епоха нейните действия все още са могли да бъдат променяни радикално, тъй като „Силмарилион“ не е бил отпечатан. Публикуваната книга обаче бе съставена от изцяло завършени повествования, тъй че не можеше да се съобразява със замислите за неосъществени промени.
От друга страна превръщането на Келеборн в Телерийски елф от Аман противоречи не само на твърденията от „Симарилион“, но и на вече цитираните откъси от „Започва път от моя праг“ и Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“, където Келеборн е представен като Синдар от Белерианд. Колкото до въпроса защо е трябвало да се прави толкова съществена промяна в неговата история, бихме могли да отговорим, че тя възниква заради новия елемент от разказа, според който Галадриел напуска Аман
По-ранната история (без да броим въпроса около изгнанието и прошката), за която се отнасят твърденията в „Силмарилион“, „Започва път от моя праг“ и Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“, изглежда напълно ясна: Галадриел идва в Средната земя като един от водачите на втория нолдорски отряд, среща Келеборн в Дориат и по-късно се омъжва за него; той е внук на Тинголовия брат Елмо — неясен образ, за когото се казва само, че е по-малък брат на Елве (Тингол) и Олве, и че бил „обичан от Елве, с когото останал“. (Синът на Елмо бил наречен Галадон, а негови синове били Келеборн и Галатил; Галатил имал дъщеря на име Нимлот, която се омъжила за Тинголовия наследник Диор и станала майка на Елвинг. Според това родословие Келеборн е бил роднина на Галадриел — внучка на Олве от Алквалонде; но все пак в този вариант родството им е по-далечно, отколкото при другия, в който той също се оказва внук на Олве.) Нормално е да се предположи, че Келеборн и Галадриел са очевидци на гибелта на Дориат (на едно място е споменато, че Келеборн „избягал от опустошението на Дориат“) и може би са подпомогнали бягството на Елвинг със Силмарила към Сирионските заливи — но това не е записано никъде черно на бяло. В Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ се упоменава, че Келеборн живял известно време в Линдон южно от Лунния залив112; така или иначе, рано през Втората епоха двамата минали през Планините и се прехвърлили в Ериадор. По-нататъшната им история от същия етап (така да се каже) на бащиното ми творчество е разказана в краткото повествование, което следва.
Текстът под това заглавие представлява кратка, набързо написана и много грубо съставена чернова, която обаче си остава едва ли не единственият повествователен източник за събитията из Запада на Средната земя до разгрома и прогонването на Саурон от Ериадор през 1701 година на Втората епоха. Извън този ръкопис не съществува почти нищо, освен кратките и редки бележки в „Разказ за годините“ и твърде общия, избирателно съставен разказ „За Всевластните Пръстени и Третата епоха“ (публикуван в „Силмарилион“). Няма съмнение, че настоящият текст е бил написан след отпечатването на „Властелинът на Пръстените“ — както защото в него се споменава книгата, така и поради факта, че Галадриел е наречена дъщеря на Финарфин и сестра на Финрод Фелагунд (защото това са последните имена на тези принцове, въведени в преработеното издание; виж Бележка 20). Текстът е поправян многократно и не винаги има начин да се разбере кое спада към времето на написване и кое е прибавено в по-късни периоди. Такъв е случаят със забележките за Амрот, според които той се оказва син на Галадриел и Келеборн; но тъй като тези забележки изглеждат вмъкнати, смятам за напълно сигурно, че това е по-нов замисъл, възникнал след написването на „Властелинът на Пръстените“. Ако в момента на писане е било предвидено той да бъде техен син, фактът несъмнено би бил отразен още тогава.
Заслужава да обърнем особено внимание на това, че в този текст не само не се споменава забраната за завръщане на Галадриел към Запада, но от един начален пасаж дори изглежда, че изобщо не е съществувала подобна идея; а по-нататък оставането на Галадриел в Средната земя след поражението на Саурон в Ериадор се приписва на нейното убеждение, че не бива да си тръгва, преди той да бъде победен завинаги. Това е основният аргумент в полза на изложеното малко по-горе (колебливо) мнение, че историята на нейното прогонване е възникнала след написването на „Властелинът на Пръстените“; за сравнение виж по-нататък и съответния пасаж в историята на Елесара.
Онова, което следва, е преразказ на този текст с вмъкнати коментари в големи скоби.
Галадриел била дъщеря на Финарфин и сестра на Финрод Фелагунд. В Дориат я посрещали с радост, понеже майка й Еарвен била щерка на Олве от Телерите и племенница на Тингол, а и защото Финарфиновият род нямал вина за Братоубийството в Алквалонде; и тя станала приятелка на Мелиан. В Дориат срещнала Келеборн, внук на Тинголовия брат Елмо. От обич към Келеборн, който не желаел да напусне Средната земя (а навярно и от горделивост, понеже била сред ония, що побързали да заминат натам), тя не се върнала на запад след Мелкоровото падение, а заедно с Келеборн прекосила Еред Линдон и минала в Ериадор. Когато достигнали тия земи, заедно с тях имало много Нолдори, а също тъй Сиви и Зелени елфи; и известно време живели в областта около езерото Ненуиал (Бледоздрач, северно от Графството). Постепенно Келеборн и Галадриел се утвърдили като Владетел и Владетелка на Нолдорите на Елдарите в Ериадор, включително и на бродещите племена от Нандорски произход, които никога не минали на запад от Еред Линдон и слезли в Осирианд [виж „Силмарилион“, стр. 112]. По време на престоя им край Ненуиал, някъде между 350 и 400 година се родил синът им Амрот. [Не се уточнява къде и кога е родена Келебриан — дали там, дали по-късно в Ерегион или още по-късно в Лориен.]
Ала накрая Галадриел усетила, че Саурон отново е оставен на воля, както в древните дни на Мелкоровия плен [виж „Силмарилион“, стр. 55]. Или по-точно — понеже Саурон още нямал собствено име и не се долавяло, че деянията му идат от един-единствен зъл дух и пръв Мелкоров слуга — усетила, че нейде по света е плъзнало целенасочено зло и изворът му сякаш се намира далече на изток, отвъд Ериадор и Мъгливите планини.
Затуй около 700 г. от Втората епоха Келеборн и Галадриел заминали на изток и създали (първото, но далеч не единствено) Нолдорско кралство в Ерегион. Може би Галадриел избрала това място, защото
