познавала джуджетата от Хазад-дум (Мория). Тогава и по-късно винаги имало джуджета по източните склонове на Еред Линдон113, където били древните им обиталища Ногрод и Белегост — недалеч от Ненуиал; но основната част от тях се преселили в Хазад-дум. Келеборн не обичал джуджетата от което и да било племе (както показал пред Гимли в Лотлориен) и никога не им простил за участието в гибелта на Дориат; ала в онзи набег се включила само войската на Ногрод, а и тя била унищожена при битката край Сарн Атрад [„Силмарилион“, стр. 305]. Джуджетата в Белегост посрещнали вестта за тази беда с отчаяние и страх от нейните последствия, та затуй побързали да заминат на изток към Хазад-дум114. Тъй че джуджетата от Мория би трябвало да се смятат за невинни в това злодеяние и дружелюбно настроени към елфите. Във всеки случай по този въпрос Галадриел се оказала много по-далновидна от Келеборн; и от самото начало прозряла, че Средната земя не ще се отърве от „останалото зло“ подир Моргот другояче, освен чрез съюз между всички народи, що повече или по-малко се възправяли по свой начин срещу него. Донякъде тя гледала джуджетата и с око на командир, виждайки в тях най-добрите бойци против орките. При това Галадриел била от Нолдорите и проявявала вродена симпатия към техния нрав и страстното им увлечение по занаятите — симпатия далеч по-силна, отколкото се срещала между някои Елдарски родове; джуджетата били „Чеда на Ауле“, а Галадриел, както и мнозина други Елдари, се учела във Валинор от Ауле и Явана.
С Галадриел и Келеборн дружал един нолдорски майстор на име Келебримбор. [Тук се твърди, че той бил между оцелелите от Гондолин и някога го смятали за един от най-славните майстори на Тургон; но по- късно текстът е преработен и той става потомък на Феанор, както се споменава в Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ и по-подробно в „Силмарилион“ (стр. 223 и 371), където е казано, че той бил син на петия Феаноров син Куруфин, но се отрекъл от баща си и останал в Нарготронд след изгонването на Келегорм и Куруфин.] Келебримбор „бил безумно влюбен в занаятите почти като джудже“; скоро станал главен майстор на Нарготронд и установил тесни връзки с джуджетата от Хазад-дум, сред които най-близък приятел му бил Нарви. [В надписа върху Западната порта на Мория Гандалф разчита думите:
[Този разказ за произхода на Ерегион съвпада с написаното в „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 370), но нито там, нито в кратките сведения от Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ не се споменава за присъствието на Галадриел и Келеборн; и дори в Приложение Б Келебримбор е наречен Владетел на Ерегион.]
Строежът на главния ерегионски град Ост-ин-Едил започнал около 750 г. от Втората епоха [в „Разказ за годините“ е посочено, че тогава Нолдорите основават Ерегион]. Вести за тия дела стигнали до ушите на Саурон, та подсилили страховете му от пристигането на Нуменорци в Линдон и по южните брегове, а най- вече от дружбата им с Гил-галад; чул също тъй да се говори че Алдарион, син на нуменорския крал Тар- Менелдур, бил станал велик корабостроител, та водел пътешествия чак до далечен Харад. Поради туй Саурон временно оставил Ериадор в покой и си избрал за твърдина страната, наречена по-късно Мордор, откъдето да отблъсква заплахата за нуменорски десант по бреговете [в „Разказ за годините“ тия събития са датирани около 1000 г.]. Когато се почувствал в безопасност, пратил съгледвачи из Ериадор, а накрая, около 1200 г. от Втората епоха, излязъл и сам под най-прекрасния облик, що успял да си сътвори.
Ала междувременно мощта на Галадриел и Келеборн била нараснала, а чрез дружбата си с джуджетата от Мория, Галадриел успяла да установи връзки с нандорското кралство Лоринанд отвъд Мъгливите планини115. То било заселено от ония елфи, които напуснали Големия поход на Елдарите от Куивиенен и се заселили в горите из Андуинската долина [„Силмарилион“, стр. 111]; и се разпростряло в горите по двата бряга на Великата река, като включило и областта, където по- сетне бил Дол Гулдур. Тия елфи нямали нито принцове, нито владетели и живеели безгрижно на воля, докато Морготовата власт се съсредоточавала из северозападните области на Средната земя116; „но мнозина Синдари и Нолдори дошли да живеят сред тях, тъй започнало «Синдаризирането» им под напора на белериандската култура“. [Не се изяснява кога е започнало това масово навлизане в Лоринанд; може би пришълците са дошли от Ерегион през Хазад-дум под покровителството на Галадриел.] В Лоринанд Галадриел успешно се борела да осуети козните на Саурон; Гил-галад от Линдон също отблъсквал както Сауроновите пратеници, тъй и самия него [както е разказано в „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 371]. Ала Саурон успял да подлъже Нолдорите от Ерегион и по-специално Келебримбор, който копнеел от все сърце да се изравни по слава и умения с Феанор. [За това, как Саурон подмамва ерегионските ковачи и си присвоява името Анатар, тоест Повелител на даровете, е разказано в „За Всевластните Пръстени“; там обаче не се споменава Галадриел.]
Саурон се представял в Ерегион като пратеник на Валарите, дошъл по тяхна повеля в Средната земя („като тъй изпреварил Истарите“), за да остане там и да помага на елфите. Той веднага усетил, че Галадриел ще му е главна противница и поради туй хвърлил много усилия да я успокои, като понасял нейния гняв с привидно търпение и любезна усмивка. [В това кратко описание не срещаме обяснение за гнева на Галадриел срещу Саурон, освен ако тя е прозряла неговото лукавство; в такъв случай обаче остава неясно защо му е позволила да остане в Ерегион117.] Саурон използвал цялото си лукавство срещу Келебримбор и близките до него ковачи, които били основали влиятелната в Ерегион задруга Гваит-и-Мирдаин; ала делата си вършел потайно, без да узнаят Галадриел и Келеборн. Не след дълго Саурон поставил Гваит-и-Мирдаин под свое влияние, понеже изпървом ковачите имали голяма полза от неговите съвети по най-великите тайни на занаята им118. Тъй мощна била станала властта му над Мирдаините, че накрая ги убедил с бунт срещу Галадриел и Келеборн да вземат власт над Ерегион; и туй било някъде между 1350 и 1400 г. на Втората епоха. Подир това Галадриел напуснала Ерегион и през Хазад-дум минала в Лоринанд заедно с Амрот и Келебриан; но Келеборн не пожелал да влезе в чертозите на джуджетата и останал в Ерегион въпреки Келебримборовата неприязън. Галадриел поела властта над Лоринанд и се подготвила за отбрана от Саурон.
Самият Саурон напуснал Ерегион около 1500 г., след като Мирдаините започнали изковаването на Всевластните Пръстени. А Келебримбор не бил покварен по душа или вяра, ала приемал Саурон като такъв, за какъвто се представял; и когато накрая узнал за съществуването на Единствения Пръстен, той се разбунтувал срещу Саурон и отишъл в Лоринанд да подири отново съвет от Галадриел. По онова време трябвало да унищожат всички Всевластни Пръстени, „но не им достигнала сила“. Галадриел го посъветвала Трите Пръстена на елфите да не се използват никога и да бъдат укрити поотделно, надалеч от Ерегион, където Саурон смятал, че се намират. По онова време тя получила от Келебримбор Белия Пръстен, наречен Нения, и чрез неговата мощ кралството Лоринанд станало по-могъщо и по-прекрасно; ала голяма и непредвидима била властта на Пръстена над самата нея, та засилила дълбокия й копнеж по Морето и тъй нейната радост в Средната земя помръкнала пред мечтите да се завърне към Запада119. Келебримбор послушал нейния съвет да прати Въздушния и Огнения Пръстен извън Ерегион; поверил ги на Гил-галад от Линдон. (Тук е казано, че по онова време Гил-галад дал Червения Пръстен Нария на Кирдан от Заливите, но по-късно в повествованието срещаме допълнителна бележка, според която той лично е задържал Пръстена до времето на Последния съюз).
Когато узнал за разкаянието и бунта на Келебримбор, Саурон захвърлил благата маска и разкрил яростта си; и като сбрал военна сила, в 1695 година тръгнал през Каленардон (Рохан) да завладее Ериадор. Щом тая вест стигнала до Гил-галад, той подготвил войска, командвана от Елронд Полуелф; ала Елронд трябвало да измине дълъг път, а Саурон свърнал на север и незабавно поел към Ерегион. Разузнавачите и челните отряди от Сауроновата армия вече наближавали, когато Келеборн ги отблъснал с внезапен набег; но макар че успял да обедини сили с войската на Елронд, не могли да се върнат към Ерегион, понеже Сауроновата армия била далеч по-многобройна — дотолкова, че ги удържала настрани и същевременно обгърнала в плътен обръч Ерегион. Накрая враговете нахлули в Ерегион с огън и меч и завзели главната цел на Сауроновото нашествие — Дома на Мирдаините, където били техните ковачници и съкровища. Отчаян, Келебримбор влязъл в двубой със Саурон на стълбището пред голямата порта на Мирдаините; обаче го повалили с куки и попаднал в плен, а Домът бил разграбен. Тъй Саурон завладял Деветте Пръстена и други по-дребни творения на Мирдаините; но Седемте и Трите не успял да открие. Тогава подложил Келебримбор на мъчения и узнал от него къде са укрити Седемте. Келебримбор разкрил това, понеже не ценял нито
