Седемте, нито Деветте колкото Трите; Седемте и Деветте били изковани със Сауронова помощ, а Трите Келебримбор сътворил сам, с различна мощ и други замисли. [Тук не се казва изрично, че по онова време Саурон е завладял Седемте Пръстена, макар това да се подразбира. В Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ е казано, че според преданията на джуджетата от Дуриновия род Пръстенът на Дурин III, крал на Хазад-дум, му бил даден от елфическите ковачи, а не от Саурон; в настоящия текст обаче не се споменава нищо за начина, по който Седемте пръстена са попаднали у джуджетата.] За Трите Пръстена Саурон не успял да изтръгне ни дума от Келебримбор; и тогаз го лишил от живот. Но се догаждал за истината — че Трите били на съхранение у елфите; а туй означавало, че са при Галадриел и Гил-галад.
Черен гняв го обзел и отново тръгнал на бой; наместо знаме вдигнал трупа на Келебримбор, пронизан от оркски стрели, и тъй връхлетял срещу войската на Елронд. А Елронд бил сбрал малцината оцелели елфи от Ерегион, ала нямал сили да устои на атаката. И наистина щял да загуби сражението, ако Саурон не бил нападнат изотзад; защото Дурин пратил отряд джуджета от Хазад-дум, а с тях дошли и елфи от Лоринанд начело с Амрот. Елронд успял да се изтегли, ала бил отхвърлен на север и по това време [през 1697 г. според „Разказ за годините“] основал убежище и крепост в Имладрис (Ломидол). Саурон прекратил преследването, обърнал се срещу джуджетата и елфите от Лоринанд и ги отблъснал; но портите на Мория били затворени и той не успял да влезе. Оттогава завинаги намразил Мория и заповядал на орките да изтребват джуджетата, където и да ги срещнат.
Но сега Саурон се опитал да завладее Ериадор — Лоринанд щял да изчака. Ала докато опустошавал земите, избивал или прогонвал малките групички хора и преследвал оцелелите елфи, мнозина избягали на север да се влеят в Елрондовата армия. А главната цел на Саурон била да превземе Линдон, където вярвал, че има най-голяма надежда да завладее поне един от Трите Пръстена; затуй сбрал разпръснатите си отряди и поел на запад към земите на Гил-галад, като съсипвал всичко по пътя си. Но силата му била намаляла, понеже трябвало да изостави голяма част от войската срещу Елронд, та да не бъде нападнат в гръб.
А Нуменорците от дълги години водели своите кораби към Сивите заливи и там ги посрещали с радост. Щом заподозрял, че Саурон може да влезе в открита война с Ериадор, Гил-галад пратил вест до Нуменор; и в очакване на война Нуменорците почнали да строят укрепления по линдонските брегове. Когато през 1695 г. Саурон нахлул в Ериадор, Гил-галад призовал Нуменор на помощ. Тогава крал Тар-Минастир пратил могъщ флот; ала помощта се забавила и достигнала бреговете на Средната земя едва през 1700 г. По това време Саурон вече бил овладял цял Ериадор освен обсадения Имладрис и стигнал до бреговете на река Лун. Призовал нови войски, които наближавали от югоизток и вече се намирали в Енедваит край Тарбадските бродове, където имало слаба охрана. Гил-галад и Нуменорците отбранявали бреговете на Лун в отчаян опит да удържат Сивите заливи, когато в последния миг пристигнала мощта на Тар-Минастир; и Сауроновата войска била разбита и отблъсната. Нуменорският адмирал Кирятур пратил част от своите кораби да стоварят десант на юг.
Саурон отново бил отблъснат на югоизток след кървава битка край Сарнов брод (бродовете на Барандуин); и макар да получил подкрепления от Тарбад, изведнъж пак открил зад гърба си нуменорска войска, защото Кирятур бил спуснал многочислен десант край устието на река Гватло (Сивталаз), „където имало малко нуменорско пристанище“. [Това е пристанището Винялонде на Тар-Алдарион, наречено по- късно Лонд Даер; виж Приложение Г.] В битката при Гватло Саурон бил разбит окончателно и сам едва се спасил от гибел. Оцелелият му малък отряд бил нападнат в Източен Каленардон и той избягал само с един- единствен телохранител към областта, наречена по-късно Дагорлад (Бойно поле), а оттам унижен и съсипан се върнал в Мордор и дал клетва да отмъсти на Нуменор. Армията, която обсаждала Имладрис, била хваната в обръч между Елронд и Гил-галад и изтребена до крак. Ериадор се избавил от враговете, ала лежал в руини.
По онова време свикали Съвет120 и решили елфическата твърдина на изток от Ериадор да бъде поддържана в Имладрис, а не в Ерегион. Пак по това време Гил-галад дал Синия Пръстен Вилия на Елронд и го определил за свой наместник в Ериадор; а Червения Пръстен задържал при себе си и го поверил на Кирдан едва когато напуснал Линдон в дните на Последния съюз121. За дълги години настанал мир по Западните земи и през това време заздравели техните рани; ала Нуменорците били усетили в Средната земя вкуса на властта и оттогава почнали да изграждат селища по западното крайбрежие [според „Разказ за годините“ това става „около 1800 г.“], та задълго мощта им била тъй голяма, че Саурон не дръзвал да стъпи на запад от Мордор.
В заключителния пасаж повествованието отново се връща към Галадриел и разказва как копнежът й по морето се засилил дотолкова (макар че смятала за свой дълг да остане в Средната земя докато Саурон бъде победен напълно), че решила да напусне Лоринанд и да заживее по крайбрежието. Поверила Лоринанд на Амрот и като минала пак през Мория заедно с Келебриан, отишла в Имладрис да търси Келеборн. Там (по всяка вероятност) го открила и дълго живели заедно; тогава Елронд за пръв път видял Келебриан и я обикнал, макар да не разкрил това. Именно по време на този престой бил свикан Съветът, за който се споменава по-горе. Но по-късно [няма никакви указания за датата] Галадриел, Келеборн и Келебриан напуснали Имладрис и заминали за слабо населените области между устието на Гватло и Етир Андуин. Там се заселили в Белфалас на място, наречено по-късно Дол Амрот; и там понякога ги посещавал синът им Амрот, а след време към тях се присъединили Нандори от Лоринанд. Едва много по-късно през Третата епоха, когато Амрот бил изчезнал, а над Лоринанд отново надвиснала заплаха, Галадриел се завърнала там през 1981 г. С това завършва текстът на ръкописа „Относно Галадриел и Келеборн“.
Тук трябва да отбележим, че липсата на противоположни твърдения във „Властелинът на Пръстените“ насочва мнозина изследователи към естественото предположение, че Галадриел и Келеборн са останали в Лотлориен през втората половина на Втората и цялата Трета епоха; но не е така, макар че тяхната история от ръкописа „Относно Галадриел и Келеборн“ впоследствие е била съществено променена, както ще проличи и по-долу.
Няколко страници по-горе споменах, че ако при създаването на „Властелинът на Пръстените“ Амрот е бил смятан за син на Галадриел и Келеборн, толкова важна връзка едва ли би убягнала от внимание. Но така или иначе, след време тази родствена връзка е отхвърлена. Привеждам тук кратък разказ (написан през 1969 г. или по-късно) под заглавието „Част от Легендата за Амрот и Нимродел, преразказана накратко“.
Амрот станал крал на Лориен след като баща му Амдир загинал в Дагорладската битка [през 3434 г. на Втората епоха]. Много години царувал мир по неговите земи подир поражението на Саурон. Макар и Синдар по произход, той живеел според обичаите на горските елфи и домът му бил върху високи дървета над могилата, наречена по-късно Керин Амрот. Тъй постъпвал поради любовта си към Нимродел. Дълги години я обичал и понеже тя не го желаела, не си взел друга съпруга. Всъщност Нимродел го обичала, защото дори сред Елдарите се отличавал по хубост, храброст и мъдрост; ала тя била от Горските елфи и съжалявала за идването на елфите от Запада, що носели (или поне тъй се говорело) войни и нарушавали древния мир. Говорела само езика на своето племе, дори и когато излязъл от употреба сред народа на Лориен122; и живеела сама край водопадите на река Нимродел, чието име носела. Ала когато ужасът изскочил от Мория, та прогонил джуджетата и наместо тях орки взели да се прокрадват в горите, тя избягала сама и потресена към южните пущинаци [през 1981 г. от Третата епоха]. Тръгнал Амрот след нея и най-подир я открил край дебрите на Ветроклин, що по онова време били много по-близо до Лориен123. Казвала, че не смее да влезе в гората, защото дърветата сякаш я заплашвали, а някои дори се местели да й преградят пътя.
Дълго разговаряли там Амрот и Нимродел; и накрай се обрекли един на друг.
— Ще устоя на думата си — рекла тя, — и ще се оженим веднага, щом ме отведеш в спокойна страна.
А Амрот се заклел заради нея да напусне своя народ въпреки тежките времена и заедно да подирят
