които в началото на Втората епоха заминали на юг. Те били част от народа на Дориат, който все още хранел неприязън към Нолдорите; и след като останали известно време в Сивите заливи, където се научили да строят кораби, „дълги години дирили място, където да живеят независимо и накрай се заселили около устието на Мортонд. Там вече имало малко рибарско пристанище, ала от страх пред Елдарите местните жители избягали в планините“128.
В една бележка, писана през декември 1972 г. или по-късно, както и сред последните записки на баща ми за Средната земя, срещаме разсъждения за елфическото потекло на някои човешки родове, личащо по липсата на брада (всички елфи са били голобради); във връзка с принцовете на Дол Амрот е отбелязано, че „според местни предания този род имал особено силна елфическа жилка“ (при което се споменава цитираният по-горе разговор между Леголас и Имрахил във „Властелинът на Пръстените“).
Както подсказват и думите на Леголас относно Нимродел, близо до Дол Амрот е имало древно елфическо пристанище и малко селище на Горски елфи от Лориен. Легендата за потеклото на принца разказва, че един от неговите прадеди взел за съпруга елфическа девойка; според някои (твърде невероятни) варианти това била самата Нимродел. Според други, по-правдоподобни предания това е била една от спътничките на Нимродел, която се загубила из планинските дебри.
По-разширен вариант на тази легенда се появява в бележка към непубликувано родословно дърво на принцовете в Дол Амрот, свързана с двайсетия принц Ангелимар — баща на Адрахил, чийто син Имрахил е принц на Дол Амрот по време на Войната за Пръстена:
Според преданията в неговия род, Ангелимар бил двайсети потомък по пряка линия на Галадор, пръв Владетел на Дол Амрот (около 2004–2129 г. от Третата епоха). Пак според тези предания Галадор бил син на Нуменореца Имразор от Белфалас и елфическата девойка Митрелас. Тя придружавала Нимродел заедно с още мнозина елфи, които избягали към крайбрежието около 1980 г. на Третата епоха, когато злото се надигнало в Мория; ала Нимродел и нейните спътнички се залутали из гористите възвишения. В тази легенда се казва, че Имразор приютил Митрелас и я взел за съпруга. Но след като му родила син, наречен Галадор и дъщеря на име Гилмит, една нощ тя избягала тайно и повече никой не я видял. Макар че Митрелас била от дребния народ на Горските елфи (а не от Върховните или Сивите елфи), за рода на Владетелите от Дол Амрот винаги се говорело, че са с благородна кръв, прекрасни телом и духом.
Сред непубликуваните съчинения на баща ми не може да се открие почти нищо друго относно историята на Келеборн и Галадриел, с изключение на един съвсем необработен ръкопис от четири страници, озаглавен „Елесарът“. Той е останал в първоначалната фаза на съставяне, но тук-там се срещат поправки с молив; други варианти не съществуват. Привеждам го с някои съвсем леки редакторски поправки:
Имало в Гондолин златар на име Енердил, най-велик в занаята сред всички Нолдори подир смъртта на Феанор. Любел Енердил всички зелени растения и върховна радост било за него да гледа слънчевите лъчи през дървесните клони. И закопняло сърцето му да сътвори камък безценен, в който да съхрани ясната слънчева светлина, ала зелена като листата. Сътворил го наистина и дори Нолдорите се прехласнали като видели. Защото разказват, че който погледнел през този камък, съзирал как всичко съсухрено или изгорено отново се изцелява и си възвръща младата прелест, а ръцете на онзи, що го държал, с едно докосване премахвали всяко страдание. Подарил Енердил този камък на кралската щерка Идрил и тя го носела върху гръдта си; тъй бил спасен от опожаряването на Гондолин. И преди да отплава, Идрил рекла на сина си Еарендил:
— Елесара оставям при теб, понеже скръб и страдания има по Средната земя, та дано чрез него ги изцелиш. Ала никому не го поверявай.
И наистина в Сирионските заливи имало много страдания за изцеление — както на елфи и люде, тъй и на диви твари, що били избягали натам от ужасите на Севера; и додето живял там Еарендил, всичко живо се изцелявало и процъфтявало, та из цялата област избуяла прекрасна зеленина. Но когато започнал великите пътешествия по море, Еарендил носел Елесара върху гърдите си, защото каквото и да дирел, една мисъл не го напускала — че може би някой ден пак ще срещне Идрил; и първият му спомен от Средната земя бил за зеления камък върху гърдите й, докато пеела над люлката му сред процъфтяващия все още Гондолин. Тъй изчезнал и Елесарът, когато Еарендил не се завърнал в Средната земя.
В далеч по-късна епоха пак се появил Елесар и две неща се говорят за него, ала кое от двете е вярно, знаят единствено Мъдреците, що отдавна не са между нас. Защото някои казват, че нямало втори, а просто първият се бил завърнал по благоволение на Валарите; и че Олорин (що бил известен в Средната земя с името Митрандир) го донесъл със себе си от далечния Запад. И подир време Олорин стигнал при Галадриел, която тогава живеела под свода на Зеленогор Велики; и дълго разговаряли двамата. Защото натежавали изгнаническите години върху Владетелката на Нолдорите и копнеела тя за вести от своя род и блажената родна страна, ала не искала още да изостави Средната земя [последното е поправено на: „ала не й било позволено още да изостави Средната земя“]. И когато чула много вести от Олорин, въздъхнала и промълвила:
— Скърбя аз в Средната земя, защото капят листата и вехнат цветовете; и копнее сърцето ми по спомена за треви и дървета, що не умират. Бих желала да ги имам в дома си.
Рекъл тогаз Олорин:
— Щом е тъй, би ли желала да имаш Елесара?
А Галадриел отвърнала:
— Где ли е днес Камъкът на Еарендил? И Енердил изчезна, що го бе сътворил.
— Кой знае? — рекъл Олорин.
— Сигурно — рекла Галадриел — днес и двамата са отвъд Морето, както стана с почти всичко прекрасно по тия земи. Трябва ли Средната земя да повехне и загине навеки?
— Такава е нейната участ — отвърнал Олорин. — Ала поне за известно време туй може да бъде поправено, ако се върне Елесарът. Поне додето настанат Дните човешки.
— Да, ако… ала как би могло да стане? — рекла Галадриел. — Днес Валарите несъмнено са се отдръпнали и далеч е от мислите им Средната земя, а онези, които остават по нея, са потънали в сянка.
— Не е тъй — възразил Олорин. — Не е помръкнал техният взор и няма жестокост в сърцата им. И в знак на туй — ето, виж! — Вдигнал пред нея Елесара и тя го погледнала смаяно. А Олорин добавил: — Туй ти нося в дар от Явана. Използвай го както можеш и поне до време ще направиш своя край най-прекрасното място в Средната земя. Но Елесарът не е твое владение. Ще го върнеш, когато му дойде времето. Защото преди да се измориш и да напуснеш най-сетне Средната земя, ще дойде един да го получи и името му ще да е като на камъка — Елесар ще го наричат129.
— Скърбя за Средната земя, защото капят листата и вехнат цветовете, що обичах, та се изпълва със скръб страната ми и никаква пролет не ще я възрадва.
— Как другояче да е за Елдарите, щом не напускат Средната земя? — запитал Келебримбор. — Значи искаш да отплаваш отвъд Морето?
— Не — рекла тя. — Ангрод изчезна, Аегнор си замина и Фелагунд не е вече сред нас. От Финарфиновите чеда аз съм последна130. Но горделиво е още сърцето ми. Какво зло е сторил златният род Финарфинов, та да моля за прошка Валарите, или да се задоволя с остров насред морето — аз, що съм родена в блажения Аман? Не, по-могъща съм тук.
— Що желаеш тогава? — пак запитал Келебримбор.
— Желая да има около мен неповяхващи треви и дървета — тук, в тази страна, която е моя — отвърнала тя. — Къде изчезнаха древните умения на Елдарите?
А Келебримбор рекъл:
