Недовършени предания

Ала през Третата епоха мрачни предчувствия обзели Галадриел, та отпътувала заедно с Келеборн за Лориен и дълго останала там при Амрот, като особено се стараела да узнае всички вести и слухове за растящата сянка в Мраколес и мрачната твърдина в Дол Гулдур. Но народът обичал Амрот; той бил мъдър и доблестен, а в малкото му кралство все още имало красота и изобилие. Затуй подир дълги разузнавателни пътешествия из Рованион от Гондор и границите на Мордор чак до Трандуил далече на север, Келеборн и Галадриел се прехвърлили през планините в Имладрис и там живели дълги години; защото Елронд бил техен сродник, след като в началото на Третата епоха [през 109 г. според „Разказ за годините“] взел за съпруга тяхната дъщеря Келебриан.

След ужаса в Мория [през 1980 г.] и скръбта на Лориен, който вече нямал владетел (защото Амрот се удавил в залива Белфалас без да остави наследник), Келеборн и Галадриел се завърнали в Лориен и били посрещнати радостно от народа. Там останали да живеят през цялата Трета епоха, но не си присвоили титлите крал и кралица; защото казвали, че са само пазители на това малко, но прекрасно кралство, последното източно владение на елфите.

На друго място срещаме още едно споменаване за техните пътешествия през тези години:

Келеборн и Галадриел се завърнали на два пъти в Лориен преди Последния съюз и края на Втората епоха; а през Третата епоха, когато пак се надигнала сянката на Саурон, те отново живели задълго там. Мъдрата Галадриел прозряла, че Лориен ще е твърдина и център на силата, за да попречи на Сянката да прекоси Андуин във войната, що неизбежно трябвало да дойде, преди да го повалят отново (ако изобщо имат тая възможност); но за това Лориен се нуждаел от повече сила и мъдрост, отколкото притежавали Горските елфи. И все пак едва след катастрофата в Мория, когато чрез непредвидени от Галадриел средства мощта на Саурон наистина прекосила Андуин и Лориен бил под заплаха, загубил краля си и народът му бягал, готов да изостави страната на орките — едва тогава Галадриел и Келеборн се заселили в Лориен и поели властта в ръцете си. Но не си присвоили титлите крал и кралица, а останали само пазители, що съхранили страната неосквернена чак до Войната за Пръстена.

В друго етимологично проучване от същия период името Амрот се обяснява като прозвище, свързано с неговото жилище върху висок талан или флет, както се наричали дървените платформи сред дървесните корони на Лотлориен, върху които живеели Галадримите (виж „Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 6); името означавало „катерач“126. Там се казва, че животът върху дървета не бил всеобщ обичай на Горските елфи, а се появил в Лориен поради разположението и характера на местността — плоска равнина без други залежи от строителен камък, освен тези, които можели да се добият от планините на запад и да се пренесат с много трудности надолу по течението на Сребропът. Основното богатство на областта били дърветата, останали от необятните гори на Древните дни. Но животът върху дървета не бил всеобщ дори в Лориен и таланите или флетовете първоначално представлявали само убежища за случай на вражеско нападение, или по-често (особено когато се намирали върху високи дървета) наблюдателни постове, откъдето зорките елфически очи можели да оглеждат страната и нейните граници; защото след края на първото хилядолетие от Третата епоха Лориен живеел в непрестанно напрежение и навярно тревогата на Амрот е растяла непрекъснато след създаването на твърдината Дол Гулдур в Мраколес.

Подобна наблюдателница, използвана от бранителите на северните предели, е представлявал и флетът, върху който нощувал Фродо. Жилището на Келеборн в Карас Галадон имало същия произход — най-горният му флет, който пътешествениците от Задругата не са видели, е бил и най-високата точка в цялата страна. По-рано най-висок е бил флетът на Амрот върху могилата Керин Амрот, струпана с тежък труд от Горските елфи, и неговата първоначална цел била да служи за наблюдение на Дол Гулдур отвъд Андуин. Превръщането на тези талани в места за постоянно обитаване станало по-късно и единствено в Карас Галадон подобни жилища били многобройни. Но Карас Галадон сам по себе си представлявал крепост и само малка част от Галадримите живеели зад неговите стени. Без съмнение животът в такива високи къщи се е смятал за нещо необикновено и Амрот вероятно пръв е въвел този обичай. Името му — единственото, съхранено по-късно в легенди — навярно е произлязло тъкмо от заселването върху висок талан.

Към думите „Амрот вероятно пръв е въвел този обичай“ има добавена бележка:

Освен ако е била Нимродел. Нейните мотиви били различни. Тя обичала горските потоци и водопадите на Нимродел, от които не искала да се разделя задълго; ала когато настанали смутни времена, потокът се оказал твърде близо до северните граници и наоколо останали само малцина от Галадримите. Може би тъкмо тя е подсказала на Амрот идеята да се засели върху висок флет127.

Но нека се завърнем към изложената по-горе легенда за Амрот и Нимродел. Кое е било „пристанището на юг“, където (според неговите думи) „някога били пристигнали мнозина от неговото племе“? Два откъса от „Властелинът на Пръстените“ дават отговор на този въпрос. Първият е в „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 6), където Леголас, след като е изпял баладата за Амрот и Нимродел, споменава „залива Белфалас, откъдето вдигнали платна лориенските елфи“. Другият е в „Завръщането на краля“ (книга 5, глава 9), където Леголас вижда принц Имрахил от Дол Амрот и разбира, „че е срещнал човек с елфическа кръв в жилите“, а след това му казва: „Отдавна напусна Лориенските гори народът на Нимродел, ала и до днес личи, че не всички са отплавали от залива Амрот на запад през морето“. На което принц Имрахил отговаря: „Тъй разказва историята на моя край“.

По-късно някои отделни бележки обясняват в известна степен тези твърдения. Така например в една разработка за езиковите и политически взаимоотношения в Средната земя (написана през 1969 г. или по- късно) авторът мимоходом се позовава на факта, че през дните на ранните нуменорски заселници бреговете около залива Белфалас все още са били предимно пустинни „с изключение на едно пристанище и малко елфическо селище южно от мястото, гдето се сливат Мортонд и Рингло“ (т.е. точно на север от Дол Амрот).

Според преданията в Дол Амрот, основали го Синдарски мореплаватели от западните заливи на Белерианд, които избягали с три малки кораба, когато Морготовата мощ връхлетяла над Елдари и Атани; ала по-късно натам се стекли и мнозина Горски елфи, що слизали покрай Андуин да дирят морето.

Горските елфи (отбелязва се тук) „никога не се освободили докрай от безпокойния копнеж по Морето, що често прогонвал някои от тях да бродят надалеч от родния дом“. За да свържем този разказ за „три малки кораба“ с преданията от „Властелинът на Пръстените“, вероятно би трябвало да допуснем, че те са избягали от Бритомбар или Егларест (пристанищата на Фалас по западното крайбрежие на Белерианд) при тяхното унищожаване в годината след Нирнает Арноедиад („Силмарилион“, стр. 251) и докато Кирдан и Гил-галад изграждали убежища на Баларския остров, тези три кораба са отплавали покрай бреговете още по-далече на юг, към Белфалас.

Но по-късно в недовършена чернова за произхода на името Белфалас срещаме съвсем различно обяснение за основаването на елфическото пристанище. Там е казано, че макар частицата Бел- несъмнено да произлиза от име, съществувало преди Нуменорците, нейният произход всъщност е Синдарински. Текстът прекъсва преди да е дадено по-нататъшно обяснение относно частицата Бел-, но като причина за Синдаринския й произход се сочи, че „в Гондор срещаме едно дребно, но твърде многозначително изключение — елдарско поселище“. След рухването на Тангородрим някои белериандски елфи отплавали през Великото море, други останали в Линдон, а трети се прехвърлили през Сините планини на изток в Ериадор; ала все пак изглежда, че е имало и група Синдари,