пише:
Когато Келеборн и Галадриел станали повелители на елфите от Лориен (които били по произход предимно Горски елфи и се наричали Галадрими), името на Галадриел било свързано с дърветата, като тази връзка била подпомогната и от името на съпруга й, в което сякаш също имало дървесен елемент; затова извън Лориен, където помръкнали спомените за древните времена и историята на Галадриел, нейното име често се бъркало с това на Галадримите. Но не и в Лориен.
Част трета
Третата епоха
I
Гибел сред перуникови поля
Подир Сауроновото падение Исилдур, син и наследник на Елендил, се завърнал в Гондор. Там приел Елендилмира136 като крал на Арнор и се провъзгласил за върховен владетел над всички Дунедаини на север и юг; защото бил горделив и доблестен мъж. Една година останал в Гондор, за да възстанови реда и да очертае границите137; но почти цялата армия на Арнор се завърнала в Ериадор по нуменорския път от Бродовете на Исен до Форност.
Когато накрая решил, че вече вече може да се завърне в своето кралство, обзело го нетърпение и пожелал най-напред да мине през Имладрис; защото там бил оставил съпругата и най-малкия си син138, а освен туй срочно му трябвал съвет от Елронд. Затова избрал да потегли на север от Осгилиат през Андуинската долина към Кирит Форн ен Андрат, високият северен проход, що слизал към Имладрис139. Добре познавал областта, понеже често пътувал из нея преди Войната на Съюза и по същия път бил тръгнал на бой заедно с людете от Източен Арнор и отряда на Елронд140.
Дълго било пътешествието, ала единственият друг път — на запад, сетне на север до кръстопътя в Арнор и след туй на изток към Имладрис — щял да е още по-дълъг142. За ездачи може би нямало да е по-бавен, но Исилдур не разполагал с подходящи коне за езда143; в прежни дни може би щял да е и по-безопасен, но Саурон вече бил унищожен, а народът от Долината помогнал за тази победа. Нямал от какво друго да се тревожи Исилдур, освен от умората и капризите на времето, ала с туй трябвало да се съобразява всеки, комуто се наложело да тръгне надалеч из Средната земя144.
И тъй, както разказват преданията, към края на втората година от Третата епоха Исилдур напуснал Осгилиат в началото на месец Иванет145 с надеждата да достигне Имладрис след четирийсет дни, сиреч към средата на Нарбелет, преди зимата да се зададе откъм Севера. В едно ясно утро Менелдил146 се сбогувал с него край Източната порта на Моста и рекъл:
— Тръгвай сега без да се бавиш и дано лъчезарното Слънце вечно грее над твоя път!
Заедно с Исилдур освен тримата му синове Елендур, Аратан и Кирион147, тръгнала и личната му охрана от двеста бойци — храбри и закалени в сраженията арнорски мъже. За пътешествието им не се разказва нищо, освен че минали през Дагорлад и продължили на север през необятните пущинаци южно от Зеленогор Велики. На двайсетия ден, когато зърнали в далечината пред себе си горите по възвишенията, обагрени от Иванет в златисто-червени отблясъци, ненадейно небето се заоблачило и мрачен вихър донесъл дъждове откъм откъм езерото Рун. Четири дни валяло; затуй когато наближили подстъпите към Долината между Лориен и Амон Ланк148, Исилдур се отклонил от придошлите бързи води на Андуин и тръгнал нагоре по стръмните склонове от източната му страна, за да открие древните пътища на Горските елфи, що минавали досами Гората.
Тъй станало, че в късния следобед на трийсетия ден от пътешествието пътниците минавали покрай северните предели на Перуникови поля149 по една пътека, водеща към тогавашното Трандуилово кралство150. Ясният ден вече гаснел; над далечните планини се сбирали облаци, обагрени в пурпур от клонящото към залез слънце; дълбоките долини вече тънели в сиви сенки. Дунедаините пеели, защото дневният преход наближавал към края си и зад гърба им оставали три четвърти от дългия път към Имладрис. Отдясно Гората се извисявала над стръмните баири, слизащи към пътеката, а надолу склонът ставал по-полегат и постепенно се сливал с долината.
Ненадейно слънцето се скрило зад облак, в същия миг чули гнусните крясъци на орки и ги зърнали как изскачат от горските дебри, за да се втурнат надолу с бойни викове151. Под гаснещата светлина можели само да се догаждат за броя им, ала личало, че са многократно, може би дори десетократно повече от Дунедаините. Исилдур наредил да се строят в
— Жива е мъстта на Саурон дори и след гибелта му — рекъл той на Елендур, който стоял до него. — Тук усещам лукавство и замисъл! Няма надежда за помощ: Мория и лориен са далече назад, а до Трандуил има още четири дни път.
— А и носим несметни богатства — добавил Елендур, понеже бил посветен в тайните на баща си.
Орките вече наближавали. Обърнал се Исилдур към своя оръженосец и рекъл:
— Охтар153, поверявам ти туй на съхранение. — И му подал ножницата с парчетата от Елендиловия меч Нарсил. — Опази го от плен както можеш и на каквато и да било цена; та дори и ако трябва да те нарекат страхливец, що ме е изоставил. Вземи своя приятел и бягай! Върви! Повелявам ти!
Тогаз Охтар коленичил, целунал ръката му и двамата младежи побягнали надолу към мрачната долина154.
Орките може и да са забелязали тяхното бягство, ала не им обърнали внимание. Само спрели за малко да подготвят атаката. Най-напред изсипали дъжд от стрели, сетне изведнъж с мощен рев сторили каквото би предприел Исилдур на тяхно място и пратили тълпа от най-яките си бойци надолу по склона срещу Дунедаините, като се надявали тъй да разбият строя им. Но стената устояла на удара. Стрелите били безполезни срещу нуменорската броня. Могъщите мъже се извисявали и над най-високите орки, а техните копия и мечове стигали по-далеч от оръжията на враговете. Набегът трепнал, разкъсал се и отстъпил назад, оставяйки нападнатите да стоят непоклатимо сред купища посечени орки.
На Исилдур му се сторило, че врагът отстъпва към Гората. Хвърлил поглед назад. Слънцето чезнело зад планините и само едно червено ръбче още пламтяло над облаците; скоро щяла да падне нощ. Заповядал незабавно да продължат похода, но при това да слязат към по-равна местност, където орките нямало да имат такова предимство155. Може би вярвал, че след като платили толкова скъпа цена, враговете щели да се оттеглят, или най-много да пратят подир него съгледвачи. Такъв бил нравът на орките, които често се оказвали твърде плашливи, колчем откриели, че плячката може и да хапе.
Ала грешал. В нападението им имало не само лукавство, но и свирепа, неутолима ненавист. Озлобените планински орки били предвождани от най-лютите слуги на Барад-дур, пратени преди време да охраняват проходите156 и макар да не знаели туй, отрязаният преди две години от черната му десница Пръстен все още тегнел от злата Сауронова воля и призовавал на помощ всичките му слуги. Дунедаините едва били изминали една миля, когато орките пак ги застигнали. Този път не нападнали в клин, а разгърнали цялата си мощ. Слезли надолу в широка редица, която се извила като дъга и скоро сключила обръч около Дунедаините. Сега били безмълвни и се държали извън обстрела на
