Гландуин означава „гранична река“. Първоначално (през Втората епоха) тя получила това име тъй като била южна граница на Ерегион, отвъд която живеели древни и най-често враждебни племена, като например прадедите на Дунеземците. По-късно заедно с река Гватло, получена от сливането й с Митейтел, оформяла южните предели на Северното кралство. По-нататък земите между Гватло и Исен (Сир Ангрен) се наричали Енедваит („Среден народ“); те не спадали към никое кралство и в тях никога не е имало постоянни селища на хора от нуменорски произход. Но големият Път север-юг, който бил основната сухопътна връзка между Двете кралства, минавал през тази област от Тарбад до Бродовете на Исен (Етраид Енгрин). Преди западането на Северното кралство и злополуките на Гондор, а всъщност чак до Страшната чума през 1636 г. на Третата епоха, двете кралства проявявали интерес към тия земи, като съвместно изградили и поддържали Тарбадския мост и дългите укрепени шосета към него от двете страни на Гватло и Митейтел през мочурливите равнини на Минхириат и Енедваит134. Там бил поддържан значителен гарнизон от войници, моряци и строители до седемнайсети век на Третата епоха. Но от това време нататък областта бързо западнала и отново се превърнала в диви мочурища далеч преди периода, описан във „Властелинът на пръстените“. Когато Боромир предприел дългото пътешествие от Гондор до Ломидол — в повествованието не са оценени по достойнство силата и храбростта, необходими за това начинание — Пътят север-юг вече не съществувал, единствено тук-там се срещали полуразрушени останки от древните шосета, по които отчаяно храбър пътник можел да се добере до Тарбад само за да открие там руини върху чезнещите насипи и опасен брод през развалините на моста — широк, но все пак сравнително проходим, защото на онова място реката била плитка и бавна.
Ако името Гландуин все пак се помнело, знаели го единствено в Ломидол; и се отнасяло само до горното течение, където реката все още била бърза, преди да навлезе в равнините и да изчезне сред мочурищата — лабиринт от блата, езерца и локви, чиито единствени обитатели били рояци лебеди и други водни птици. Дори реката да е имала име, то трябва да е било на езика на Дунеземците. В „Завръщането на краля“ (книга 6, глава 6) тя е наречена Лебедова река просто защото слиза към Нин-ин-Елиф — „Водни земи на Лебедите“135.
В преработената карта към „Властелинът на Пръстените“ баща ми възнамеряваше да включи Гландуин като име на горното течение и да отбележи блатата с названието Нин-ин-Елиф (или Лебедорой). В крайна сметка намерението му бе разбрано погрешно, защото върху картата на Полин Бейнс долното течение е наречено „река Лебедорой“, а на картата в книгата, както отбелязах малко по-рано, имената са сложени неправилно.
Можем да отбележим, че в „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 3) Тарбад е наречен „руините на древния град“, а Боромир казва в Лотлориен, че е изгубил коня си край Тарбад, когато минавал брода на Сивталаз (пак там, книга 2, глава 8). Според „Разказ за годините“ бягството от Тарбад е станало през 2912 г. от Третата епоха, когато ужасни наводнения опустошили Енедваит и Минхириат.
От тия анализи проличава, че след написването на „Относно Галадриел и Келеборн“ идеята за нуменорско пристанище в устието на Гватло се е разраснала от „малко нуменорско пристанище“ до Голямото пристанище Лонд Даер. Разбира се, това е Винялонде или Новото пристанище от „Алдарион и Ерендис“, макар че тия имена не се споменават в току-що цитирания текст. В „Алдарион и Ерендис“ е казано, че подхванатите отново от Алдарион строежи във Винялонде след възкачването му на престола „тъй и не били довършени“. Това вероятно означава само, че не са били довършени от него; защото по-нататъшната история на Лонд Даер предполага, че най-сетне пристанището е било възстановено и укрепено срещу морската стихия, а и същият откъс от „Алдарион и Ерендис“ казва по-нататък, че Алдарион „положил основа за успехите на Тар-Минастир в първата война против Саурон подир много години; без неговите дела — точно както предвиждал — нуменорският флот не би успял да пренесе навреме своята мощ където била необходима“.
Казаното по-горе при анализа на Гландуин, че пристанището се наричало Лонд Даер, тоест „Голямото средно пристанище“, тъй като се намирало между Линдон на север и Пеларгир в устието на Андуин, навярно се отнася до период късно след нуменорската намеса във войната срещу Саурон в Ериадор; защото според „Разказ за годините“ Пеларгир е бил изграден не по-рано от 2350 г. на Втората епоха, след което станал основно пристанище на Верните Нуменорци.
Приложение Д
Имената на Келеборн и Галадриел
В един очерк за обичаите около даването на имена при Елдарите във Валинор е казано, че те имали по две „дадени имена“ (еси), като първото се давало при раждането от бащата; по смисъл или форма то обикновено напомняло собственото име на бащата, като по-късно (след израстването на детето) понякога се прибавяла приставка или окончание. Второто име се давало от майката — обикновено след време, но понякога още при раждането; и тия майчини имена имали голямо значение, понеже майките на Елдарите имали прозорливост за характера и склонностите на своите деца, а някои притежавали и пророческа дарба. Освен това всеки Елдар можел да се сдобие и с епесе („след-име“), не непременно дадено от близките, а най-често прозвище — обикновено в знак на почит и възхищение; и това епесе понякога се превръщало във всеобщо признато име, запазено в преданията и летописите (какъвто е например случаят с Ерейнион, наричан винаги със своето епесе Гил-галад).
По същия начин името Алатариел, което според по-късния вариант на тяхната история било дадено на Галадриел от Келеборн в Аман, представлява епесе (относно неговия произход виж обяснението за думата кал- в Приложението към „Силмарилион“) и тя решава да го използва в Средната земя, но преведено на Синдарински като Галадриел, вместо „бащиното“ си име Артанис или „майчиното“ Нервен.
Разбира се, едва в по-късния вариант Келеборн се появява не със Синдаринско, а с Върховноелфическо име — Телепорно. Твърди се, че всъщност то е Телерийско по форма; древният корен на елфическата дума „сребро“ е киелеп, преобразуван на келеб в Синдаринския език, телеп-, телпе в Телерийския и тиелеп-, тиелпе в Куенийския. Но в Куенийския език формата телпе се утвърдила чрез влиянието на Телерийския; защото Телерите ценели среброто повече от златото и майсторството им да обработват този метал било признато дори от Нолдорите. Затова за Бялото дърво на Валинор по-често се употребявало името Телперион, отколкото Тиелперион. (Името Алатариел също е Телерийско; Куенийската му форма е Алтариел.)
Според първоначалния замисъл името Келеборн е трябвало да означава „Сребърно дърво“; така са наричали и Дървото на Тол Ересеа („Силмарилион“, стр. 65). Близките му също са имали „дървесни“ имена (както виждаме в края на встъпителните бележки към тази глава): баща му Галадон, брат му Галатил и племенницата му Нимлот, носеща името на Бялото дърво от Нуменор. Но в късните филологически съчинения на баща ми значението „Сребърно дърво“ отпада; втората част на Келеборн (като лично име) произхожда от древното прилагателно орна — „висок, извисен“ — вместо от близкото до него съществително орне, тоест „дърво“. (Първоначално думата орне се е отнасяла само до прави и стройни дървета като брезите, а по-яките и разклонени дървета като дъбове и букове били наричани в древния език галада, което означава „голяма растителност“; но тази разлика не винаги се съблюдавала в Куенийския език и напълно изчезнала в Синдаринския, където всички дървета станали галад, а думата орн излязла от широка употреба и оцеляла само в балади, песни и множество имена на хора и дървета.) Фактът, че Келеборн е бил висок, се споменава при разглеждането на нуменорските мерки за дължина в Приложението към „Гибел сред Перуникови поля“.
За погрешното свързване на името Галадриел с думата галад баща ми
