срещане при определянето на древните северни граници. По време на Войната за Пръстена, когато всички земи северно от Белите планини чак до Липосвет (с изключение на Анориен) са били част от Роханското кралство, името Парт (Поле на) Келебрант се среща само във връзка с голямата битка, в която Еорл Млади унищожава нашествениците от Гондор [виж „Кирион и Еорл“].
В друг очерк баща ми отбелязва, че на изток и запад земите на Лориен били ограничени от Андуин и планините (без да споменава за някакво разширение на кралството отвъд Андуин), но нямали ясно очертани граници на север и юг.
В древни времена Галадримите претендирали за власт над горите чак до водопадите на Сребропът, където Фродо измил раните си при бягството от Мория; на юг Лориен се простирал далеч отвъд Сребропът из по-ниски и редки горички, които постепенно се сливали с гората Ветроклин, макар че сърцето на кралството винаги е било в ъгъла между Сребропът и Андуин, където се намирал Карас Галадон. Границите между Лориен и Ветроклин не били твърдо определени, но нито ентите, нито Галадримите минавали отвъд тях. Защото според легендите някога сам Ветроклин срещнал краля на Галадримите и му рекъл: „Аз си знам моето, ти си знаеш твоето; тъй че дай да не закачаме чуждото. Но ако някой елф пожелае да скита за удоволствие по земите ми, винаги ще е добре дошъл; а ако зърнете ент по земите си, не се бойте от зло“. Ала много години минали преди ент или елф да пристъпи отвъд границата.
Приложение Г
Пристанището Лонд Даер
В „Относно Галадриел и Келеборн“ е казано, че по време на войната срещу Саурон в Ериадор през края на седемнайсети век от Втората епоха нуменорският адмирал Кирятур спуснал многочислен десант край устието на река Гватло (Сивталаз), където имало „малко нуменорско пристанище“. Това, изглежда, е първото споменаване на пристанището, за което се говори много в по-късните му съчинения.
Най-пълното описание срещаме във филологическия очерк за имената на реките, който вече бе цитиран във връзка с легендата за Амрот и Нимродел. Ето как е анализирано в него името Гватло:
Река Гватло се превежда като „Сивталаз“. Но
Корените на името Гватло трябва да се потърсят в историята. По време на Войната за Пръстена тия области все още били покрити на места с гъсти гори, особено в Минхириат и югоизточния дял на Енедваит; но в по-голямата си част равнините представлявали ливади и степи. След Страшната чума през 1636 г. на Третата епоха Минхириат опустял почти напълно, ако не се броят няколко потайни племена на ловци из горите. В Енедваит последните Дунеземци живеели на изток, в подножието на Мъгливите планини; освен това многоброен, но варварски народ от рибари обитавал между устията на Гватло и Ангрен (Исен).
Но в ранните дни, по време на първите нуменорски експедиции, положението било съвсем различно. Необятни гори покривали Минхириат и Енедваит почти изцяло с изключение на централната област около Големите мочурища. По-нататъшните промени се дължат до голяма степен на краля-мореплавател Тар- Алдарион, който станал приятел и съюзник на Гил-галад. Алдарион непрестанно се нуждаел от дървен материал, тъй като искал да превърне Нуменор в могъща морска сила; а изсичането на дървета в Нуменор предизвиквало сериозни разногласия. При своите пътешествия покрай бреговете той се смаял от необятните гори и избрал устието на Гватло, за да изгради пристанище изцяло контролирано от Нуменор (разбира се, Гондор още не съществувал). Предприел там голямо строителство, което продължило и след неговото царуване. По-късно това навлизане в Ериадор се оказало изключително важно във войната срещу Саурон (1693–1701 г. от Втората епоха); но по начало пристанището се предназначавало само за дърводобив и корабостроителство. Местните жители били сравнително многобройни и войнствени, но разпръснати в отделни горски общини без централно ръководство. Изпитвали страхопочитание пред Нуменорците, ала проявили открита враждебност едва когато изсичането станало опустошително. Тогава взели да нападат от засада при всеки удобен случай, а Нуменорците почнали да се отнасят към тях като към врагове и предприели безогледна сеч, без да мислят за съхранение и възстановяване на горите. Изпървом сечищата били по двата бряга на Гватло и дървеният материал се спускал по вода до пристанището (Лонд Даер); но сега Нуменорците прокарали мрежа от пътища из горите на север и юг от Гватло и оцелелите местни жители избягали от Минхириат към мрачните гори по големия нос Ерин Ворн южно от устието на река Барандуин, която не можели, а и не смеели да прекосят, понеже се бояли от елфите. От Енедваит пък подирили убежище из източните планини, където по-сетне била страната Дун; не прекосили Исен, нито се укрили по големия нос между Исен и Лефнуи, който оформял южния край на залива Белфалас [Рас Мортил или Андраст; виж Бележка 6 към „Алдарион и Ерендис“] заради „Пукелите“… [Продължението на този откъс е включено в част четвърта, глава 1 „Друедаините“.]
Опустошението след Нуменорците било неописуемо. Дълги години тия земи били основен източник на дървен материал не само за техните корабостроителници в Лонд Даер и другаде, но и за вътрешна употреба в Нуменор. Безброй натоварени кораби отивали на запад през морето. Оголването на земите се ускорило през войната в Ериадор; защото прокудените местни жители посрещнали радостно Саурон и се надявали той да победи Морските люде. Саурон знаел какво значение има за враговете му Голямото пристанище със своите корабостроителници и използвал всички противници на Нуменор като съгледвачи и придружители на войските. Все още нямал достатъчно сили за нападение срещу укрепленията в Залива или по бреговете на Гватло, но въоръжените му отряди нанасяли много щети около горите като подпалвали горски пожари и унищожавали запасите от дървен материал.
Когато Саурон бил най-сетне победен и прогонен на изток от Ериадор, от повечето древни гори не оставало почти нищо. Река Гватло течала през равнина и от двете й страни се ширела необработена, гола пустош. Но не е било така, когато получила своето име от храбрите изследователи, пристигнали с кораба на Тар-Алдарион, които дръзко се изкачили нагоре срещу течението с малки лодки. Веднага след края на солената и ветровита крайморска област горите слизали до самите брегове и макар че реката била широка, огромните дървета хвърляли над водите плътна сянка, през която лодките на храбреците пъплели безмълвно към незнайни земи. Затова най-напред я нарекли Река на Сянката —
Гватло е едно от малкото географски названия, които получили известност в Нуменор извън кръга на моряците и били преведени на Адунаически език. В превод името станало
За историята на Лонд Даер и Тарбад се споменава в същия очерк и при анализа на името
