Тирит, че вече е крал. Тогава станало известно, че принцът е тръгнал преоблечен на бой и е загинал.
Присъствието на Еотеода и ролята на неговия водач вероятно обяснява защо в разказа за началото на дружбата между Гондор и Рохиримите се включва толкова подробно описание на сражението между гондорската армия и Колесарите.
Заключителната част от чистия ръкопис оставя впечатлението, че войската на Колесарите би трябвало да загуби цялата си радост и въодушевление при сблъсъка на шосето в теснината; но бележките показват, че отбраната на Минохтар не задържала задълго противника. „Колесарите нахлули безмилостно в Итилиен“ и „привечер на тринайсетия ден от месец Кермие разгромили Минохтар“, който паднал, пронизан от стрела. Тук се споменава, че той бил сестрин син на крал Ондохер. „Бойците му го изнесли от схватката и всички оцелели от ариергарда избягали на юг да дирят Адрахил.“ Тогава главният военачалник на Колесарите повелил да спрат нападението и обявил празник. Нищо повече не може да се разчете; но краткото описание в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ разказва как Еарнил дошъл от юг и разгромил враговете:
През 1944 г. крал Ондохер и двамата му синове Артамир и Фарамир паднали в битка северно от Моранон и врагът нахлул в Итилиен. Но Еарнил, командир на Южната армия, спечелил славна победа в Южен Итилиен и разбил харадската войска, що прекосила река Порос. Сетне побързал на север, сбрал остатъка от бягащата Северна армия и връхлетял срещу лагера на Колесарите, докато те още пирували с вярата, че Гондор вече е рухнал и сега остава само да бъде разграбен. Еарнил атакувал стана им, подпалил колесниците и подир страховит разгром изхвърлил врага от Итилиен. Мнозина от онези, що бягали пред него, загинали из Мъртвите блата.
В „Разказ за годините“ победата на Еарнил е наречена Лагерната битка. След гибелта на Ондохер и двамата му синове край Моранон претенции за гондорската корона предявил Арведуи, последен владетел на северното кралство; претенциите му обаче били отхвърлени и една година след Лагерната битка Еарнил бил провъзгласен за крал. Негов син бил последният владетел на южното кралство Еарнур, който загинал в Минас Моргул, след като приел предизвикателството за двубой с предводителя на Назгулите.
2
Походът на Еорл
Още докато Еотеодът живеел в старата си родина189, гондорците добре познавали този народ като верен съюзник, от който получавали вести за всичко по ония места. Тамошните люде били потомци на Северняците, за които се смятало, че в древността имали общ произход с Дунедаините, а в дните на великите крале били техни съюзници и влели много от своята кръв в жилите на гондорския народ. Поради туй Гондор приел с дълбока тревога преселението на Еотеода към далечния Север по времето на Еарнил Втори, предпоследен владетел на южното кралство190.
Новите земи на Еотеода били разположени северно от Мраколес, между Мъгливите планини на запад и Горската река на изток. На юг се простирали до сливането на две малки реки, наречени Сивоструй и Дългоблик. Сивоструй извирал от Сивите планини Еред Митрин, а Дългоблик от Мъгливите планини и носел това име като извор на река Андуин, наричана от местните жители Дълготок след сливането си със Сивоструй191.
И след преселението вестоносци продължили да сноват между Гондор и Еотеода; но от сливането на Сивоструй и Дългоблик (където бил единственият им укрепен
Хрониката на Кирион и Еорл не разказва за събития отпреди Битката в Полето на Келебрант; но според други източници можем да съдим, че се е случило следното:
Из обширните земи южно от Мраколес между Кафявите земи и езерото Рун нямало естествени препятствия за нашественици от Изтока преди да стигнат до Андуин и поради туй онази област пораждала най-много тревоги и безпокойства у гондорските владетели. Ала по време на Тревожния мир192 крепостите край Андуин, особено по западния бряг на Плитчините, били занемарени и оставени без гарнизони193. Сетне Гондор бил нападнат както от орки откъм Мордор (над който вече отдавна нямало охрана), тъй и от Умбарските корсари, тъй че нямал нито достатъчно хора, нито възможност да опази бреговете на Андуин северно от Емин Муил.
Кирион станал Наместник на Гондор през 2489 година. Не го напускали мислите за заплаха откъм Севера и когато силите на Гондор почнали да западат, той дълго обсъждал как да осуети възможността за нашествие от онази посока. Настанил малобройни отряди в старите укрепления да бдят над Плитчините и разпратил съгледвачи по земите между Мраколес и Дагорлад. Тъй не след дълго узнал, че нови и твърде опасни врагове се задават потайно откъм далечния Изток отвъд морето Рун. Те избивали или прогонвали на север покрай Тичащата река и към горските дебри последните потомци на дружелюбните Северняци, що все още живеели източно от Мраколес194. Ала с нищо не можел да им помогне, а сбирането на новини ставало все по-опасно; мнозина от съгледвачите вече не се завръщали.
Затуй едва когато отминала зимата на 2509 година Кирион разбрал, че срещу Гондор се подготвя страховито нашествие — вражески орди се сбирали по южните покрайнини на Мраколес. Те били зле въоръжени и почти не разполагали с конница, понеже използвали конете си за теглене на грамадни каруци също като Колесарите (несъмнено техни сродници), които някога нападнали Гондор в сетните дни на Кралете. Ала доколкото можело да се съди, липсата на въоръжение не била пречка за несметните им пълчища.
Пред тази заплаха отчаяният Кирион най-сетне насочил мислите си към Еотеода и решил да прати вестоносци натам. Ала те трябвало да минат през Каленардон и Плитчините, а сетне през земите, що вече били наблюдавани и охранявани от Балхотите195, преди да достигнат Андуинската долина. Туй означавало четиристотин и петдесет мили до Плитчините и сетне още над петстотин до Еотеода, като след Плитчините пратениците трябвало да се движат предпазливо и най- вече нощем, додето отминат сянката на Дол Гулдур. Кирион почти не се надявал някой от тях да достигне целта. Призовал доброволци и като избрал шестима най-храбри и силни ездачи, пратил ги по двойки с един ден разлика. Всеки от тях бил научил посланието наизуст и носел малък камък с печата на Наместниците196, който трябвало да предаде лично на Владетеля на Еотеода, ако успеел да се добере дотам. Посланието било отправено към Еорл, син Леодов, понеже Наместникът знаел, че Еорл още шестнайсетгодишен заел мястото на баща си и макар че сега бил едва на двайсет и пет, до Гондор достигали хвалебствени вести за неговата храброст и удивителна мъдрост. Но Кирион не хранел големи надежди за отговор дори и ако някой от вестоносците успеел да достигне целта. Освен спомена за древната дружба, нямал с що друго да призове Еотеода на тъй далечен военен поход. Вестта, че Балхотите унищожават из Юга последните им сродници (ако още не им било известно), можела донякъде да подкрепи молбата му, стига самият Еотеод да не очаквал вражеско нападение. Кирион не казал нищо повече197 и подготвил цялата си военна сила, за да посрещне бурята. Сбрал многобройна войска и като застанал начело, се заел да я поведе час по-скоро на север към Каленардон. Сина си Халас оставил да управлява в Минас Тирит.
Първите двама вестоносци тръгнали през десетия ден от месец Сулиме; и в крайна сметка тъкмо един от тях се добрал до Еотеода, а всички други загинали. Казвал се Борондир и бил доблестен воин, а според преданията потеклото му идвало от северняшки пълководец на служба при древните крале198. Никой никога не узнал що се случило с другите, освен със спътника на Борондир. Той бил пронизан със стрели от засада докато минавали край Дол Гулдур, а Борондир по чудо успял да се спаси благодарение на бързия си жребец. Враговете го преследвали на север чак до Перуникови поля и често насреща му връхлитали нападатели откъм Гората, та трябвало да се отклонява далече от правия път. Най-сетне достигнал до Еотеода след петнайсет дни, през последните два от които не
