Недовършени предания

бил хапвал и залък; и грохнал от изтощение, едва намерил сили да изрече вестта пред Еорл.

Бил двайсет и петият ден на месец Сулиме. Еорл мълчал и размишлявал; ала не задълго. Скоро се изправил и рекъл:

— Ще дойда. Рухне ли Мундбург, накъде ще бягаме от Мрака?

И в знак на туй обещание стиснал десницата на Борондир.

Сетне веднага свикал съвета на Старейшините и почнал да се подготвя за дългия поход. Ала това му отнело много дни, понеже трябвало да сбере и подреди войската, а и да се погрижи за реда и отбраната на земите си. По онова време Еотеодът живеел в мир и над страната не тегнела военна заплаха; но нещата можели да се променят, щом станело известно, че Владетелят е тръгнал на бран из далечния Юг. И все пак Еорл много добре разбирал, че не ще помогне другояче, освен с цялата си военна сила, та трябвало или да рискува, или да се отдръпне и да наруши дадената дума.

Най-сетне цялата войска била събрана; само неколкостотин бойци останали да подкрепят другите мъже, що не могли да потеглят на трудния поход поради юношеска или преклонна възраст. Настанал шестият ден на месец Виресе. През онзи ден несметният еохер поел напред, като загърбил страховете и се вкопчил в искрица надежда; защото не знаели ни що ги чака по пътя, ни какво ще заварят накрая. Казват, че Еорл повел седем хиляди въоръжени ездачи и неколкостотин конни стрелци. От дясната му страна препускал като водач Борондир, понеже наскоро бил минал из тия места. Но по дългия път през Андуинската долина могъщата войска не срещнала никакви заплахи. Щом я виждали да наближава, всички племена, били те добри или зли, бягали със страх надалеч от нейната мощ и великолепие. Когато напреднали на юг и минали край Южен Мраколес (срещу голямата Източна Щърбина), който гъмжал от Балхоти, пак не зърнали нито войска да се изпречи насреща, ни съгледвачи да дебнат придвижването им. Отчасти туй се дължало на неизвестни за тях събития, що се случили след потеглянето на Борондир; ала и други сили вече натегнали върху везните. Защото когато най-сетне войската наближила Дол Гулдур, Еорл завил на запад, тъй като се боял от мрачната сянка и облака, що извирал над нея; и тъй минал близо до Андуин. Мнозина конници отправили взор нататък едновременно със страх и надежда да зърнат отдалеч сиянието на Дуиморден — тая страховита земя, за която древните им легенди разказвали, че напролет грее като чисто злато. Но сега тя била забулена в искряща мъгла; и за техен ужас мъглата минала през реката, та заляла земите отпред. Ала Еорл не спрял.

— Препускайте! — повелил той. — Няма друг път за нас. Подир тъй дълъг поход нима някаква си речна мъгла ще ни попречи да влезем в боя?

Щом наближили, станало ясно, че бялата мъгла прогонва сумрака на Дол Гулдур и скоро навлезли в нея, като изпървом яздели бавно и предпазливо; но под нейното було всичко било огряно в ясна светлина и предметите не хвърляли сенки, а наоколо бяла стена сякаш се грижела да опази пътя им в тайна.

— Изглежда, Владетелката от Златните гори е на наша страна — рекъл Борондир.

— Може би — отвърнал Еорл. — Във всеки случай, ще се доверя на мъдростта на Фелароф199. Той не усеща зло. Ободри се сърцето му, а умората е изцелена; с нетърпение чака да го пришпоря. Тъй да бъде! Защото никога до днес не ми е била тъй потребна бързина и пълна тайна.

Тогаз Фелароф се втурнал напред и войската го последвала като буреносен вихър, ала наоколо паднала призрачна тишина и копитата не отеквали по земята. Тъй препускали цял ден и още един, свежи и бодри, сякаш току-що били потеглили; а призори на третия ден като се пробудили от краткия сън, мъглата била изчезнала и видели, че са навлезли далеч из равнината. Съвсем наблизо отдясно течал Андуин, но вече отминавали големия му източен завой200 и отпред се виждали Плитчините. Било утрото на петнайсетия ден от месец Виресе и войската достигала целта си далеч по-бързо, отколкото можел някой да се надява201.

Тук ръкописът приключва с бележка, че предстои описание на Битката в Полето на Келебрант. В Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ са дадени кратки сведения за войната:

Огромни пълчища диви люде от Североизтока нахлули в Рованион и като се спуснали през Кафявите земи, прекосили Андуин със салове. По същото време, случайно или преднамерено, орките (що по онуй време преди войната си срещу джуджетата разполагали със страховита мощ) налетели от Планините. Нашествениците залели Каленардон и гондорският Наместник Кирион подирил помощ от север…

Когато Еорл и неговите Конници достигнали Полето на Келебрант северната армия на Гондор била под заплаха. Победена във Волд, тя трябвало да отстъпи отвъд Липосвет, където ненадейно нападение на оркска войска я отблъснало към Андуин. Вече нямало надежда, когато изневиделица Конниците се задали от Севера и ударили врага изотзад. Тогава везните на битката се люшнали в обратна посока и противникът бил отхвърлен с тежки загуби оттатък Липосвет. Еорл повел бойците си подир врага и тъй велик ужас се носел пред Северните ездачи, че нашествениците откъм Волд също ударили на бяг и Конниците ги подгонили из равнините на Каленардон.

Подобно, но по-кратко описание се среща на още едно място в Приложение А. И двата откъса не изясняват напълно хода на битката, но без съмнение след минаването през Плитчините Конниците са прекосили и Липосвет (виж Бележка 27), за да нападнат врага изотзад в Полето на Келебрант; изразът „противникът бил отхвърлен с тежки загуби оттатък Липосвет“ очевидно означава, че Балхотите са били изтласкани обратно на юг към Волд.

3Кирион и Еорл

Преди разказа има бележка за Халифириен, най-западния от сигналните хълмове на Гондор покрай планинската верига Еред Нимраис.

Халифириен202 бил най-високият от сигналните хълмове и също като малко по-ниския Ейленах сякаш стърчал самотен над горските дебри; защото зад него се тъмнеела тясната и дълбока Фириенска долина, прорязваща дългото северно разклонение на Еред Нимраис, над което се извисявал върхът. Откъм клисурата Халифириен бил като отвесна стена, но във всички други посоки, особено на север, се спускали равни и полегати склонове, обрасли с дървета почти до самия връх. Надолу горите ставали още по-гъсти, особено около потока Меринг (който извирал от клисурата) и на север край него из равнината, додето се влее в Ентомил. Големият Западен път минавал по широко сечище през гората, за да избегне мочурливите земи в северните й покрайнини; ала този път бил изграден в древни времена203 и след гибелта на Исилдур вече никой не сечал дърва из Фириенския лес освен Сигналните пазители, които имали задължението да поддържат големия път и пътеката към върха. Тази пътека се отделяла от Пътя малко след като навлизал в гората и лъкатушела нагоре додето излезе на открито, откъдето започвали древни каменни стъпала, водещи към огнището — широк равен кръг, изсечен от някогашните майстори на стъпалата. Освен Сигналните пазители из Гората живеели само диви твари; имало няколко къщички върху дърветата недалеч от върха, ала хората не се задържали там задълго, ако времето било добро, а иначе се редували да дежурят на смени. Повечето от тях с радост се завръщали у дома. Не че се бояли от зверове, нито че тегнела над Гората зла сянка от мрачните времена; но ако не се броял воят на вятъра, птичите крясъци и сегиз-тогиз забързаният конски тропот по пътя, наоколо царувала тишина, та людете неволно си говорели шепнешком, сякаш очаквали да дочуят ехото на могъщ глас, долетял от далечните бездни на миналото.

На езика на Рохиримите името Халифириен означавало „свещена планина“205. Преди тяхното идване върхът бил известен със Синдаринското название Амон Анвар, сиреч „Хълм на Страхопочитанието“; но по каква причина — туй не знаел никой в Гондор, освен (както се оказало по-късно) властващият крал или Наместник. За малцината, що дръзвали да напуснат Пътя и да тръгнат из дебрите, самата Гора давала обяснение — на Общия език я наричали „Шепнещата гора“. През най-великите дни на Гондор по върха не пламтели огньове, тъй като палантирите поддържали връзка между Осгилиат и трите кули на кралството206,