Спас Тодоров, Милко Стефанов
Георги Аспарухов
Встъпление
Георги Аспарухов — големият футболист, който привличаше хората на стадионите с великолепните си технически изпълнения, с високото си спортно майсторство — вече дълго време не е между нас. И по- точно — от оня юнски ден на 1971 година, когато при автомобилна катастрофа загина в разцвета на своя живот с приятеля, другаря и съотборника си Никола Котков — друга ярка фигура в нашия футбол.
Годините се нижат, но тези, които са се наслаждавали на играта му, няма да го забравят.
Пристъпихме към написването на тези редове с голямо вълнение и… боязън. С вълнение, защото човек наистина не може да го избегне, когато се заеме да пише за футболист като Георги Аспарухов, когото всички ласкаво наричаха Гунди. И с боязън, защото наистина не е лесно да се пише за такава обаятелна личност и голям спортист.
Придържали сме се строго към фактите. Давали сме си сметка, че написаното не трябва да звучи като „едноминутно мълчание“, нито пък да се приема като паметник за Гунди. Още повече, че той беше един обикновен, весел и жизнерадостен момък, който никак, повярвайте ни, никак не обичаше тъжните неща… Скромният ни труд си поставя за задача да разкрие по-всестранно живота на големия футболист, който сме имали. И заедно с това добрият спортист да послужи като пример за подражание, а неговото умение — като основа за изграждане на висок критерий за майсторство, по което да мерим и сега, и в бъдеще класата на тези, които останаха и ще дойдат след Гунди.
Футболът е колективна игра. Но такава, в която най-ярко може да се прояви талантът на отделния изпълнител. Добре го беше казал в една своя статия големият съветски поет Евтушенко: „Футболът се мени като всичко на света, но той живее по законите на изкуството, а не по законите на технологията и във футбола индивидуалният талант е решаващ компонент, макар взет, разбира се, в колективни съчетания … Нима колективизмът отменя личността…“ И си мислим, че в сегашния период от развитието на родния футбол, за да се избегне „потискащата заплаха на безличието“ (цитатът е пак на Евтушенко, му е нужен може би както никога досега един нов Гунди и още други като него.
Всичко, свързано с живота, поведението и състезателния път на Георги Аспарухов, с основание дава право да виждаме в него събирателен образ на спортиста на днешна, социалистическа България: умен, талантлив, трудолюбив, идейно убеден, всеотдаен, скромен, физически съвършен атлет, обичан и уважаван, дал всичко, на което е способен, за спортната слава на скъпото отечество.
С такова разбиране пристъпваме към нашия документален разказ.
Едно обикновено момче…
Онова, което сега е останало от него, е вече само споменът.
Стане ли дума за този наш футболист, непременно ще се намери някой да въздъхне и да разкаже за някой негов гол, за някой финт, за някоя преживелица с високото чернооко момче. Играчите от неговото поколение, които и да са те, завинаги са запазили в паметта си поне една случка, свързана с него — и то такава, която не се забравя цял живот. Ние може би сме по-богати в това отношение. Като журналисти сме съхранили и голям брой архивни материали и много снимки.
Какви ли не моменти са запечатали те! Веднъж ще го видим излетял с цял метър по-високо над скочилите срещу него защитници, друг път ще ни се представи в мигновението на удара, от който е последвал гол. Или ще застане пред нас, вдигнал ръце засмян, щастлив от победата. Стотици и стотици снимки имаме от него.
… Когато в един хубав ден пред треньора Коце Георгиев довеждат един източен малчуган и му казват да изпробва това момче, той решава да го подложи на тест. Не може кой и да е да играе футбол, па дори и в детски отбор! Упражненията са за водене на топка, за удари във вратата, за двигателни способности — за да се реши въпросът, има ли смисъл това момче да учи футбол или не. Бащата на момчето, бай Аспарух Рангелов, стоял настрани и се притеснявал, че изпитът трае толкова дълго. Но накрая треньорът дошъл при него и му казал:
— Какво да го учим! Това дете е роден футболист.
Тези думи може да звучат пресилено. Известно е, че талантът подлежи на развитие, че ролята на труда е огромна, че има своеобразно футболно образование, което трае с години. Но вярно е също, че талантът — тази щедрост на природата — е същевременно и нейна рядка прищявка. Той трябва и навреме да се открие, да се отвори пред него пътят. В това отношение 6-7-годишният Георги беше щастлив.
… Поляната на Редута край София беше дълго време през годината покрита с трева. Здрави и пъргави момчета в махалата — колкото щеш! Липсваше само топката — това са годините след войната, когато не само кожените топки бяха проблем… В замяна на това в едноетажната схлупена къщурка на семейство Рангелови, където на 4 май 1943 г. се беше родил врещящият ден и нощ Гошко, имаше една баба. И както за всички баби, така и за нея внучето беше целият й свят. Та тя, баба Иванка, умееше, освен всичко останало, да шие и парцалени топки. Тези натъпкани с кълчища, дреб и с какво ли не още кълба поведоха детето към приказния свят на футбола. Майката на Аспарухов, Мария (вече също покойница), по-късно си спомня:
— Всяка вечер, като се върнеше в къщи от поляната, ще се завърти около баба си за нова топка. Все се късаха пустите му парцали, все му ги крадяха. Баба му уж се сърди, ама преди да си легне, пак вземаше губерката с дебелия конец…
Пък и гальовно е било момченцето. Заради тази топка са му прощавали много неща.
… На махленската поляна — тази за времето най-велика спортна забавачница и начално школо — незабелязано започва да се откроява онова футболно умение, което сетне ще се превърне в синоним на висока класа. Впрочем във футболна Бразилия специалистите твърдят, че основното майсторство се придобива веднъж завинаги в детските квартални отбори. И те пишат за своеобразния дриблинг на Гаринча, с който той е удивлявал още на седемгодишна възраст; за тактическия поглед на Пеле, когато е ритал топката в родното си село; на „падащия лист“ на Диди, с който той е бележел голове в мачовете между най-малките. Сега, когато разказваме за детските години на Гунди и когато сме разговаряли с десетки хора, които са го познавали оттогава, сериозно си мислим, че бразилците имат право. Малкият Георги Аспарухов прави впечатление с онова, което футболистите наричат „да бъдеш на ти“ с топката. Изумява с всеотдайността си в играта. И с това, че всичко му се удава. И с една особена важна черта в характера — постоянството.
Тази любов и към футбола идва от сърцето на бащата, който не пропуска нито един случай, за да хване за ръка малчугана и да го настани до себе си на трибуната.
@8
— Водех го на всички мачове още от най-ранната му възраст. Все му сочех техничните играчи, все го карах да се вглежда в „звездите“. И като се върнеше у дома, с часове се мъчеше в махленската игра да направи нещо от онова, което е видял. Додето не капне от умора, топката не падаше от крака му.
А е имало и какво да гледа и от кого да се учи тогава малкият футболист. На преден план бяха такива великолепни лектори по майсторство като Гацо Панайотов, Ив. Колев, Кр. Янев от ЦДНА, В. Спасов и Г. Кардашев от „Левски“, като Д. Ташков от „Славия“… По-късно, в годините на своята слава Аспарухов никога нямаше да измени отговора на въпроса за неговия кумир в тази детска възраст: „Играта на Гацо Панайотов!“ — отсичаше без колебание той. А Панайотов беше централен нападател…
И затова може би някак странно му бе, че след „приемния изпит“ го поставиха в защитата. Вероятно ръстът му диктуваше това решение на треньорите или пък този отскок и този замах с главата… А него го е теглело напред, не се сдържал, когато зърне пред себе си коридор — втурвал се е като хала, бележел и голове.
— Биеше всички дузпи — казва Михаил Цветков, тогавашен председател на комисията за деца и юноши при дружеството. — И нямаше грешка! С Коце Георгиев виждахме, че по му приляга да е нападател, но тогава с номер девет играеше друго момче — Крум Миланов, — та Гошко трябваше да носи номер пет.
