специалисти — уместно ли е да се залага на тоя млад футболист.
За това време, за своята първа среща с този млад футболист в екипа на националните избраници ни разказва сега заслужилият майстор на спорта — Иван Димитров:
„За него вече се говореше много, нашумяло бе името му. «Ботев» бе станал изведнъж друг — самонадеян, дързък, силен. Аз не ходех по другите мачове, използувах свободното си време да чета за изпити. Но вече бях заинтригуван: кой е тоя Гунди?
Веднъж, май че тогава го бяха повикали за пръв път в националния отбор за един контролен мач, видях в съблекалнята едно войниче — височко, стройничко, с ниско остригана коса. Приготвяхме се да излизаме — събличане, обличане, масаж. А това момче не излиза от съблекалнята. Взех го за външно лице, запалянко, може би приятел на някой от отбора. Знаете каква нервност съществува в такъв момент и не се стърпях: «Абе кой е този — викам. — Няма ли да се разкара? Ние си имаме работа…» Веднага ме сбутаха: «Мълчи бе, това е Гунди!»
Малко по-късно ми се удаде да разбера наистина какво представлява това момче. «Локомотив» се срещна в София с «Ботев». Помня как в един момент Чико вдигна корнер. Аспарухов скочи над мене (ах, как ме измъчи той във въздуха, където дотогава превъзхождах всички!) и като посрещна топката с глава, шибна я като куршум. Аз за малко да вляза с нея в мрежата — паднах и ахнах. Но от почуда! Съдията помисли, че охкам, защото съм ударен или блъснат, а аз не бях докоснат. Свириха му фаул и го чух как реагира до мене (беше също паднал): «А-а!…» Нищо повече не каза. А голът му си беше гол. Ей така го помня от първия ни сблъсък. Взе ми всички високи топки, надскачаше ме през целия мач. «Разпра» ме! Игра така, сякаш искаше да ми каже: «Е, сега видя ли кой съм?» Но не го каза… После станахме приятели.“ Едва ли някой ще си спомни сега за контролните мачове на националния отбор по време на подготовката му за Чили. По-късно ще дойде времето, когато запалянковците ще ходят на стадиона да гледат дори как Гунди прави първите загревки след зимния сезон. Треньорите Кръстьо Чакъров и Георги Пачеджиев бяха избрали за база Пловдив. На 3 март 1962 година се игра приятелска среща за проверка с „Динамо“ (Букурещ) — силен отбор, със седем-осем национали. Първото полувреме завършва с един гол в наша вреда. Но във втората част се разиграва като хала тъкмо този новак, чието място още не е сигурно. Аспарухов вкара два гола и за другите три дава последния пас. Публиката ликува! Когато вкарва първия гол, Иван Колев, на върха на славата си по онова време, изтичва и го прегръща сред възторжените викове на трибуните. След няколко минути, когато младокът подава като по конец една топка, която фалцово извива покрай защитата и попада на крака на Диев и той я изстрелва в мрежата, маститото крило също не удържа чувствата си и сграбчва тънкото момче в могъщите си прегръдки. Това вече бе истинският знак на признанието. Аспарухов е станал равен между равните.
От този момент нататък, както си спомнят всички треньори и футболисти, никой вече не се колебае за номера на фланелката, която Аспарухов трябва да носи. Никой вече не спори, че деветката е негова. Той става лидер на нападението и в „Ботев“, и в националния отбор. Към него са отправени жадните очи на треньорите от „Левски“, нетърпеливо чакащи мига, когато ще завърши военната си служба.
Въпреки това всички го смятат за млад във футбола, не пропускат случая да му подсказват едни или други елементи на висшето майсторство, да го поучават. А и той обича да слуша съвети (както ще го прави до края на живота си), обича да му сочат ония слабости в играта, които само едно опитно око е в състояние да забележи. Интересни моменти от съвместните тренировки в националния отбор по онова време си спомня Димитър Якимов, който играе от лявата му страна. Той разказа веднъж как Христо Илиев (Патрата) се е карал на Аспарухов. „Какво правиш! Като скачаш при корнер да биеш с глава, защо мижиш! Да се отучиш от това. Като скачаш и удряш топката, ще си държиш очите отворени, да гледаш къде я отпращаш! Затова изпускаш сега много голове.“
Самият Гунди по-късно си спомняше за уроците на Патрата. Не само за начина, по който се бие топката с глава. Още повече, че русокосият хитрец, на терена трудно можеше да му го покаже на практика поради по-ниския си ръст. Но от Христо Илиев Аспарухов взе и изключително колегиалното отношение към съиграчите, научи тайните на неуловимия за противника пас, умението да се появява на открита стрелкова позиция точно там, където трябва, и точно в мига, когато е нужно. Като него Гунди можеше да излиза неочаквано зад гърба на защитниците, да стреля без всяка подготовка. С една дума, овладял беше едно от най-силните оръжия за футболната атака — изненадата. Може би и това му помогна да вкара единственият гол, с който България можеше да се похвали при участието си на световното първенство в Чили.
Постепенно настъпва времето на футболната зрялост, времето, когато състезателят става една от основните фигури в отбора си, когато не може да си позволи резки колебания в спортните си постижения, когато трябва да решава състезание, когато не играе вече за себе си, дори не и за своя отбор, а за целия български спорт. Времето на отговорността.
…Още е в „Ботев“ (Пловдив). Решава мача с ЦСКА, при това в София (2:1), като вкарва и двата гола. Отпраща четири топки във вратата на „Спартак“ (Варна). В поредицата мачове през май 1963 година бележи непрекъснато гол след гол: срещу „Дунав“, „Марек“, „Спартак“ (Пд), „Черно море“.
През това време са и двата негови знаменити мача за европейската купа на купите с румънския „Стяуа“, отбор на северната ни съседка, който дълги години оспорва шампионската титла. „Ботев“ играе много силно — в Пловдив 5:1, в Букурещ 2:3. Пет от головете са дело на Аспарухов — три в първия мач, два във втория. И в останалите два неговата намеса е съществена. „Канарчетата“ прескачат и тази бариера, после отстраняват от пътя си „Шамрок Роувърс“ (Ейре) с две победи — 4:0 и 1:0. Стигат до четвъртфинала и отстъпват там пред мадридския „Атлетико“.
Тогава тези успехи на пловдивските футболисти се приеха като малка сензация. Всички бяха заслужили за победоносния рейд в турнира, но присъствието на Гунди в ятото на канарчетата имаше важно значение.
Така премина военната му служба, така го запомниха и го помнят и до днес запалянковците на „жълто- черните“. Времето изтича и остават броени дни до деня, в който деветката ще получи уволнителния билет и ще трябва да се върне в родното гнездо.
Всеки може да си представи какво означават тези последни дни не за други, а за хилядите почитатели на синия отбор. По всякакви поводи името на Гунди се преплита в бъдещите планове на отбора. То се свързва с надеждата, когато зажаднялата за победи публика ще отива на стадиона, „сигурна“ в крайния успех и просто любопитна да узнае само една малка подробност — с колко гола ще бъде поразен противникът? Какво да се прави, всички запалянковци по света са едни и същи и рядко някой признава друг резултат освен победния.
Тъкмо в тези напрегнати за запалянковците дни, когато всеки ще се съгласи, че нетърпението им е стигнало до краен предел, идва ред на шампионатния мач „Левски“ — „Ботев“ в София. Това е едно от последните участия на Гунди с фланелката на пловдивския тим. Към стадион „Васил Левски“ се стичат потоци привърженици на сините футболисти, възбудени, че скоро най-добрата деветка няма да бъде съперник, а свой човек. И, разбира се, в егоистичното сърце на запалянковците се прокрадва коварната надеждица, че Гунди няма да оскърби чувствата им. Нали след няколко дни ще бъде в „Левски“! Той едва ли ще играе с пълна сила сега срещу нас, дума да не става, да не е луд!
Мачът започва при благосклонна тишина, неприсъща на левскарската публика. И докато още играта не е навлязла в обичайните си релси, не е придобила истинския си ритъм, бъдещият водач на нападението на „Левски“, сега с фланелката на „Ботев“, се промушва неочаквано между неколцина защитници, финтира един, втори и докато те се усетят какво става, той изстрелва като снаряд една „диагонална“ топка, която раздрусва единия дирек, отскача, удря се в другия и се хлъзва в мрежата — 1:0. А тече едва третата минута.
Зрителите онемяват. Малко е да се каже, че са потресени. Те не вярват на очите си. Освен това сърцето на запалянкото се чувствуваше и смъртно обидено. Как е възможно? На нас ли този гол? И от кого? Чуват се дори подсвирквания. Нечии нерви не бяха издържали… Ще добавим и това, че до края на мача Гунди игра с пълни сили като, истински спортист. Разбира се, и „Левски“ отвърна със същите амбиции и спечели мача.
След няколко седмици Аспарухов бе вече в съблекалнята на „Левски“, където отборът се готвеше за поредната си тренировка, В събота той щеше да пътува със своите за Стара Загора.
